Вдън горите

Трудно ми е да говоря за този филм без да коментирам оригиналния мюзикъл, което е проблем, защото шедьовърът на Стивън Сондхайм е напълно непознат на българския зрител. Междувременно на запад това е един от най-обичаните и уважавани мюзикъли на всички времена и новината, че най-накрая ще бъде филмиран, беше посрещната с огромен ентусиазъм. Но, в крайна сметка, като човек, който знае цялото шоу наизуст от години, мога да говоря за филма само сравнявайки го с него. Да се надяваме, че това няма да убие ничий ентусиазъм.

Оригиналната постановка е невероятно интелигентна и нюансирана плетеница от класически приказки, изпълнена със символизъм, двусмислия и доста мрачни обрати. Сянката на Дисни изглеждаше много по-злокобна, отколкото може би си личи на пръв поглед, защото за много хора нещата, които правят Вдън горите изключителен, са неща, които определено не са „за деца“. Цензурата изглеждаше неизбежна, но от друга страна Мерил Стрийп в ролята на Вещицата – най-ключовата роля в историята, превърнала оригиналната бродуейска актриса Бернадет Питърс в легенда… Нямаше как надеждата да не оцелее.

Първото и най-важно нещо, което трябва да кажа, е че филмът е изненадващо честен в представянето на всички нюанси на оригиналния мюзикъл. Историята ни запознава с бездетния хлебар и неговата жена (Джеймс Кордън и Емили Блънт), нещастната девойка, потискана от мащехата си и доведените си сестри (Ана Кендрик), която иска да отиде на фестивала в чест на принца (Крис Пайн), момчето, изпратено от майка си да продаде кравата, която отказва да дава мляко (Даниел Хътълстоун), малкото момиченце с червеното наметало, което отива на посещение при баба си (Лайла Крофърд) и разбира се Вещицата (Мерил Стрийп), която ще оплете всички тези герои в собствените си планове. Резултатът е шарка, в която внимателният зрител ще научи много за недообмислените желания, децата, които плащат за грешките на родителите си, и цената на лъжите, с които всеки постига копнежите си.

Великолепните песни са основно игриви и приповдигнати, ако и често изпълнени с двусмислия и доста мръснишки подтекст (песните на Джак и особено Червената Шапчица са почти в прав текст посветени на загубата на девственост), но особено към края настронието става по-лирично и последните двадесетина минути на Вдън горите са фокусирани повече върху уроците, които героите са научили от премеждията си, отколкото на препятствията, които трябва да преодолеят. Актьорите са до един идеално подбрани. Крис Пайн в ролята на принца е съвършен като надменния и очарователен благородник, който „е отгледан да бъде чаровен, не искрен“ (същото важи за по-маловажния му брат, изигран от Били Магнусен), Джеймс Кордън и Емили Блънт имат изключителна химия помежду си като хлебаря и жена му, а Ана Кендрик за мен си остава едно от най-големите открития за последните няколко години. Не мога да повярвам, че първата роля, в която я видях, беше на рандъм ученичка в Здрач. И разбира се, Мерил Стрийп е такъв титаничен талант, че спокойно бих я гледал и в ролята на Батман.

Един от основните проблеми при превръщането на сценично произведение във филм е разчупването на ограниченото пространство за сметка на симулация на истински свят. На сцената героите могат да си пеят един срещу друг (или на публиката), но във филма това не винаги е възможно и както видяхме от Клетниците, може тотално да провали филма. Вдън горите се справя не просто добре, а направо отвява. Буквално. Не мога да си спомня кога за последно съм гледал филм, в който вятърът е използван по толкова впечатляващи начини. Но извън прическата и дрехите на Мерил, всяка една песен е посвоему оригинално поднесена. Докато в постановката, например, Пепеляшка пее на публиката как е залепнала за стълбите на двореца, във филма имаме принц, който я гони в същата сцена. Как да вмъкнем цяла песен? Лесно. Времето спира, пламъците на факлите замръзват, и вътрешният монолог на невротичната девойка е поднесен на зрителя именно като такъв – мигновено решение, което трае безкрайно дълго в обърканата й глава. Вдън горите е изпълнен с подобни интелигентни решения и благодарение на това, лентата в нито един момент не създава усещането за изкуствено спиране на действието, „щото ония да пеят“.

В крайна сметка, не знам дали мога да отделя впечатленията си от филма от непреодолимата си обич към оригинала. Прави ми впечатление, че дори не съм си дал труда да споменавам дефекти. Единственият, който ми хрумва, е фрагментарността на повествованието, но тя е част от произведението, и всъщност е важна за изграждането на посланието му. Възможно е хората, които се запознават с историята за пръв път чрез творението на Роб Маршал, да не видят нюансите, които аз виждам. Може би не са видими без познаването на мюзикъла, което би било сериозен недъг на филма. Но в крайна сметка фактът си остава – аз съм огромен почитател на сценичния Вдън горите и имах големи очаквания и още по-големи страхове за адаптацията. И не само не останах разочарован, но излязох от салона, цвилейки (с достойнство, разбира се) от кеф. Това, мисля, е само по себе си по-голяма похвала, отколкото бих могъл да му дам в това ревю.