Блейд Рънър 2049

Блейд Рънър от 1982 г. e класиката, която е, не просто заради безкомпромисно новаторската си аудио-визуална презентация и заради обгръщащата го мистерия, която вече 35 години човърка зрителското въображение и не му дава мира. Той е и жанрово революционен филм – в него Ридли Скот прави синтез между два жанра, които са хем противоположни като стремления, хем изключително близки във вниманието си към материалното. От едната страна: детективският ноар, пропит от цинизъм, в свят, в който моралните устои са ерозирали, надеждата е трайно маскирана, или пък фатално разобличена, устремът нагоре се е превърнал в бавна спирала надолу – за главния герой, но като че ли и за целия този, спихващ се свят. От другата пък е научната фантастика с вечното си вертикално движение, което води да увеличаването на света, до разгръщането му към нови хоризонти. И там нейде по средата между тези движения и естетики, Блейд Рънър прави двете едновременно, без да жертва нищо, но и без да стои като жалък колаж; напротив, и именно заради на непомиримите крайности, поставени в постоянно напрежение – чрез картина, музика, недоизказаност, странната неестественост на репликантите, която някои биха интерпретирали като лоша актьорска игра, а внимателните читатели на фантастика като страхотна такава… Блейд Рънър до голяма степен изобретява естетиката на киберпънка, и като че ли я обема в себе си по-добре от всяко едно литературно произведение, вероятно заради отворения характер на въпросите, които поставя и които и до ден днешен го правят актуален (за разлика от почти целия литературен киберпънк от 80-те и 90-те).

Блейд Рънър 2049 на Денис Вилньов, както колегите са писали по-горе, не предава наследството на предшественика си, но и не тъпче върху него. Ако трябва да посоча любимия ми аспект на новия филм, то той би бил именно новата жанрова иновация, присадката на Вилньов върху хибрида на Скот. Също като в 2019-а година, през 2049-а ноарът е все така неотменима част от ежедневието, което историята ни показва, а измененията в материалния свят и неговото функциониране, съпроводени от замечтаността по нещо отвъд (донякъде ироничното Off-world­) са дори по-засилени. Новото е проникналият навсякъде свят. Само че не такъв, който е продукт на светостроене, а просто съвкупността от обекти, които задушават, пронизват, изтриват, разстилат хората… и репликантите. Докато изобилието от предмети в оригиналния филм по-скоро служи да скрие емоционалните реакции на героите, то тук те са се сраснали с тях. Това е жанрът на екологичното писане, чиято критическа итерация се явява в 21-ви век под формата на тотално и несантиментално осъзнаване, че Светът е свършил, че статуята на Озимандий лежи на парчета, че е настанало време на милиони, милиарди светове – изобилие от обекти, които ни зариват под себе си и изличават видовите ни претенции към някакъв извисен статус, към достъп до Свят. Хората са сведени до състояние на обекти, интеракциите помежду им и с останалите обекти въобще са сведени до истинската реалност на „светове с малка буква“ – всеки сам за себе си.

Ако за Блейд Рънър 2049 може да се каже, че е гениален, то той е такъв именно заради способността си да улови тази коренно различна (онтологично различна) настройка към света, в чисто артистичен план. Дългите гледки към хипертрофиралия Ел Ей, сам превърнал се в изкривена пародия на природен пейзаж; повсеместната мъгла, която не ти позволява да пробиеш с поглед напред; в същото  време, бавното темпо, което те задължава да гледаш внимателно и да се взираш в детайлите, вместо да очакваш екшъна и драмата (да си припомним иконичната сцена от оригинала, в която Декард бавно и методично влиза все по-навътре и по-навътре в снимката); стълпотворенията от хора, които комуникират сякаш единствено по логиката на стоковия обмен; домашният ИИ, който е способен да смени реалията за секунда; бомбардировките продуктово позициониране – марките, които са се превърнали в свои собствени Светове и са погълнали нашия; живата природа, която вече е по-неестествена от произведения свят, превърнала се е в скъпа стока; безкрайността на човешкия отпадък; изкуствените спомени; колосалните холограми, които се пресягат към теб като в „Сътворението“; водата, която е навсякъде в бойната сцена накрая и изпълва като утробно пространство въздушната кола… Блейд Рънър 2049 те удавя в обекти, отвъд които нямаш достъп, тътнещата му музика те пронизва и ти отнема усещането за „Аз“.

Дийкинс и Вилньов сриват стена след стена; лентата изисква от зрителя също да се слее с нея, да се откаже от автономността си, даже прекомерното времетраене е сякаш необходима жертва, за да преминеш в деестетизиращата естетизация на филма; особено предвид бягството от всякаква утъпкана темпорална, структурна и жанрова логика. Критиците, които не харесват филма, често възразяват именно срещу тази негова страна. Имат право, защото този филм просто не може да се гледа продуктивно с обичайната нагласа за категориална подреденост, с която подхождаме в повечето случаи. Точно свалянето на категориалните прегради е сред силните послания на Блейд Рънър 2049 („Кажи на която и да е от двете страни, че стена не съществува, и си си навлякъл война… Моята работа е да поддържам реда.“). Стените присъстват в думите на героите, в образите на екрана (гигантската дига, която спира океана; ако символите в този бъдещ свят все още значеха същото, можеше да твърдим, че символно дигата спира промяната); грохотът на усиления до край звук пък сякаш преминава през телата ни, подигравайки се на очакванията за подредба и преграденост, за автономност.

Този дълбок художествен ефект е успешен, защото е запечатан надълбоко в структурата на филма (това, което някои критици припознават като разпиляност, разфокусираност и пр.), но и защото историята се съобразява с него. Не случайно на вечния въпрос за произхода на Декард не е отговорено еднозначно – има премного улики както за човешкия му, така и за репликантския му произход. Затова и сцената в самия край – баща и дъщеря, които се докосват въпреки стъклената преграда помежду им – работи с цялата натрупана от филма досега енергия. Отговорът на въпроса е безпредметен в по-широк план, истински важното послание е, че бариерите са паднали, че душата е измислица („Справяш се чудесно и без душа.“). При това не само границата между репликанти и човеци вече е пореста. Такава е и границата между репликант и обикновен ИИ: Джой в някакъв смисъл наистина притежава свободна воля, само че в контекста на динамичната система Джой-Кей (или в нейната итерация-кимване-към-Her: Джой-Кей-Мариет); извън тази система въпросът просто спира да има смисъл. Природа-неприрода, истинско-изкуствено, преживяно-имплантирано… въпросът изобщо за автентичността на едното или другото става излишен.

Затова и останалата част от историята на Блейд Рънър 2049 е доста по-неубедителна. Слепият милиардер Ниандер Уолъс, за когото не е ясно защо е сляп и държи да остане такъв (но пък щеше да е толкова силна НФ, ако имаше показана добра причина да ползва флотилията от сензори-космически кораби) иска да щурмува рая, като за целта му е нужно репликантите да могат да раждат деца, за да се множат по-бързо (въпреки че, ако процесът е аналогичен с човешкия, това някак… не е най-бързият метод, предвид че разполагаш с индустриална поточна линия за репликирането им). Полицията е сведена до някаква жалка шушулка, която Любов изтърбушва безпрепятствено, и единствено прагматичната лейтенант Джоши крепи световния ред под сянката на корпорации и явно надвиснала революция. И така нататък. Ако гледаш на цялостното движение на филма по-скоро като към разбулване на библейските и западноевропейски клишета за душата, за естеството на човека, свободната воля и прочие, тази рехавост на „човешкия“ свят е от една страна логична (т.е. самите символи на човечеството са дотолкова изтъняли под напора на физическата реалност). От друга, това прави сюжета по-скоро тривиален и вероятно умерено скучен на второ гледане, когато имаш възможността да се съсредоточиш в него. До някаква степен прави и научнофантастичната жилка в тройния жанров хибрид по-немощна, отколкото би могла да бъде. И докато естеството на Декард и доста въпроси около произхода на Кей са оставени неясни, то директните обяснения за неспособността на репликантите да раждат, важността на това за индустриалната/репликантската революция и т.н. са неубедителни и бягат от духа на предшественика, чиято кулминация на неопределеността е сред шедьоврите в киното.

Блейд Рънър 2049 несъмнено е огромно постижение и заслужава поне две гледания на възможно най-голям екран. Визията и многобройните препратки към други филми и жанрови въпроси вероятно ще го вплетат здраво в мегатекста на кино-фантастиката. Уви, под/във обвивката (защото филмът изтрива и границата вътре-вън) има и сериозни дефекти. Докато Блейд Рънър завършва с полет нагоре и с блейкианския пламък на Орк, разгорял се в смъртта на Рой Бати, Блейд Рънър 2049 в по-слабите си моменти навява спомени за Прометей на Скот. Но това все пак може да му бъде поне частично простено заради истински новите светове, които ни показва.