Писането е един от тези странни процеси – отчасти призвание, отчасти хоби, отчасти „професия“ – които битуват някъде извън границите на разбиранията ни за ежедневен живот. Да, човек може да бъде „професионален писател“ или да „пише за удоволствие“, но нито едно от тези състояния не e категорично дефиниранo и те менят значението си постоянно. Концепцията, че писането се диктува единствено от комбинация от вдъхновение и талант, е не по-малко популярна от тази, че това е професия, която трябва да бъде изучавана и практикувана, за да стане от теб добър автор. Личната ми позиция е, че истината е комбинация от двете философски течения, с уклон към второто, но настоящият материал няма да се занимава с писателското майсторство.

Много книги са изписани по въпроса как да пишем (МЕТА!!!), като всеки ден се публикуват нови и нови заглавия. Ако човек влезе в книжарница във Великобритания или Щатите, неминуемо ще намери секция „Writing/Publishing“, задръстена със заглавия в стил „Как да изградим сцена“, или „Историята е по-важна от стила“, или „Дзен и изкуството на писането“ (тази е от Рей Бредбъри, впрочем). От прекрасната класика On Writing на Стивън Кинг (която сме ревюирали някога в далечното минало) до уникалния Wonderbook на Джеф Вандърмиър, която освен книга за писането, е и арт албум (!!!), писателските съвети са цяла индустрия, която често може както да помага, така и да пречи, ако човек следва лоши съвети. Но докато за писането като изкуство и/или занаят са изписани стотици хиляди страници, тема, за която не се говори много, е писането като професия. Което ме води към темата на това ревю.

Българският читател познава Джон Скалзи от доста време – Войната на старците беше публикувана от Бард преди 11 години – но вероятно не е толкова добре запознат с онлайн присъствието на автора. Скалзи от вече почти двадесет години пише почти ежедневно в блога си, наречен The Whatever, в който – както е видно и от името – има постове за каквото му хрумне: от политика, през писателски съвети, та до градинарство. В последните години човек може дори да прочете постове от малката му дъщеря Атина. През годините добрите хора от Subterranean Press, с които авторът работи в страничните си проекти, са публикували четири сборника с най-добрите му постове и два от тези са тематично фокусирани върху писането: You’re Not Fooling Anyone When You Take Your Laptop to a Coffee Shop: Scalzi on Writing (обхващащ постове от 2001 до 2006) и Don’t Live For Your Obituary: Advice, Commentary, and Personal Observations on Writing 2008-2017. Тъй като сборниците са на една и съща тематика и съществена разлика между тях няма, този материал покрива и двата.

Джон Скалзи е безкрайно практичен човек. В тези два тома много бързо става ясно, че извън прилично голямото си его, той е реалист, който още от ранна колежанска възраст решава, че тъй като му е лесно да пише, а всичко друго е по-трудно и го мързи, трябва да стане достатъчно добър писател, за да може да си изкарва парите само с това. И което е най-прекрасното – Скалзи успява в това начинание. Пичът никога не е имал друга работа, освен писането, но тук дойде първият ми „културен шок“ – осъзнаването, че за него (и много други хора) „писател“ не означава „автор“, а буквално „човек, който пише“. Скалзи е бил журналист, писал е „How to“ книги, ревюта за филми и видеоигри, и до ден-днешен (или поне допреди бруталния договор за 13 книги, който сключи с Tor срещу $3,4 милиона през 2015 г.) работи в корпоративния сектор с бизнес текстове.

Концепцията за „автора като професионалист, който пише за пари“ е безкрайно чужда за много хора, включително мен до скоро, но Скалзи я защитава с авторитета на човек, който е постигнал сериозен успех с този манталитет и чието творчество днес е превеждано на десетки езици и печели престижни награди. Което ме връща към първия параграф на този материал: писането има различно значение за различните хора. Все още в много социални кръгове преобладава схващането, че Истинският Творец се вълнува единствено от Великия Творчески Процес и всичко друго е плебейщина, която само разваля чистотата на изкуството му. Но това просто не е вярно. Писането, като всяка друга професия в наши дни, е бизнес, и като всеки друг бизнес, колкото по-наясно си с всичките му аспекти от начало до край, толкова по-голям успех ще постигнеш.

В двата тома на Subterranean Press Скалзи отделя голямо внимание именно на типа мислене, който не смята бизнес страната (търсене на агенти, маркетинг, комуникация с издател, схващането, че редакторът не е твой враг, а партньор, чиято цел е да направи продукта ти достъпен за максимално количество читатели) за нещо срамно, а напротив – за вълнуващ процес, в който творецът заема мястото си в центъра на социалната динамика на книгоиздаването, за да поеме юздите на собствения си успех. Разбира се, много от есетата в сборниците отразяват специфичната реалност на публикуването в Щатите, но начинът на мислене е меродавен във всяка точка от света.

You’re Not Fooling Anyone When You Take Your Laptop to a Coffee Shop е една идея по-практически ориентирана колекция (Скалзи е доста по-малко известен в периода 2001-2006 и явно е имал време за по-задълбочени постове) и е разделена на четири категории. „Writing Advice, or Avoiding Real Work The John Scalzi Way“ фокусира върху практически съвети, включително и няколко конкретно писателски такива (все пак Скалзи е писател и при все твърденията си, че не се смята за авторитет по писането, егото си казва думата). Тук има разкошни погледи върху механизмите на издателската дейност, как човек трябва да третира отказите от страна на издатели и агенти и прочее. „Yo Ho, Yo Ho, A Writer’s Life For Me“ хвърля поглед на живота на човек, чиято професия е изцяло фокусирана върху писането. От светогледа, нужен за динамичния и несигурен свят на „халтури“, в който нямаш стабилна заплата, която идва всеки две седмици/месец (нещо, с което и аз съм запознат като професионален музикант), до капаните, в които можеш да паднеш, когато все още не си публикуван и ти предложат скапан договор. Тази глава е доста фокусирана върху финансовия аспект на писането, и в този контекст вероятно е най-малко полезна на хора извън САЩ, но според мен и тук има доста интересни неща.

Следващите две глави са с фокус върху цайтгайста от ранните години на 21-ви век и писането на фантастика. В „The Schadenfreude Needle is Buried Deep into the Red: On Writers“ Скалзи споделя мислите си за автори – както писатели, така и журналисти – които правят публични грешки или се излагат в зората на онлайн културата и изгряването на блоговете. Тази секция е приятно клюкарска, но все още доста актуална и може да ни разкрие някои неприятни типажи, които всеки от нас е срещал онлайн, както от писателската, така и от читателската страна. Последната част на сборника се нарича „Science Fiction, or, Don’t Skip This Chapter, You Damned Writing Snobs“ и както е очевидно от заглавието, е насочена конкретно към писането на фантастика. От политиката в жанра, през поглед върху твърденията, че американската фантастика умира (които явно още преди 20 години са били също толкова шумни, колкото и в наши дни), това всъщност беше най-безинтересната за мен част, доколкото фокусира внимание основно върху процеси, чието развитие вече сме видели, вместо върху писателския занаят.

Don’t Live For Your Obituary, както споменах по-горе, е по-малко задълбочена колекция, но не по-малко интересна. Тя не е разделена на категории и постовете, събрани в нея, са видимо по-кратки от тези в първия сборник, но имат предимството да са писани в последното десетилетие и съответно някои от тях са доста актуални и днес. Скалзи коментира тъжните кученца, за които колегата Дем писа преди време, политизирането на жанра или илюзията за такова (защото той убедено вярва, че проблемът е в качеството на писането, а не война между либерали и консерватори), и много други неща, свързани с писателския бизнес. За пореден път авторът не се свени да говори за пари и за писането като професия, която ти плаща сметките, но за мен най-интересен отново беше погледът върху светогледа, нужен за превръщането на нещо, което сме свикнали да считаме за Призвание™, в прагматичен подход, който ще доведе до успех.

Този том предлага и доста по-съвременен поглед върху самоиздаването – нещо, с което БГ авторите са добре запознати, но което на Запад доскоро (а и все още в наши дни) е считано за признак на долнопробие и липса на качествен контрол. Доколко т.нар. „gatekeepers“ (агенти, редактори, издатели) все още играят същата роля, която са играли през последния век, дали са необходими в същата степен и по същия начин (Скалзи ги намира за все така необходими, макар и причините за необходимостта им да са се променили с новите средства за издаване), и други такива полемики, които за мен бяха много интересни и мисля, че имат какво да кажат и на българския читател. Don’t Live For Your Obituary също така коментира присъствието на автора в социалните мрежи, каква е ролята му в промотирането на собственото му творчество в съвременната дигитална епоха и какви са опасностите в този процес. Конкретно тези постове (които за съжаление не мога да цитирам, тъй като сборникът уви няма съдържание) са много полезни за всеки писател, независимо къде живее и как се издава, защото нека сме честни – повечето пишман писатели сме антисоциални ръбове с нулев опит в маркетинг и ПиАр, а това са умения, нужни за качествено онлайн присъствие.

В крайна сметка, не мога да препоръчам категорично закупуването на тези два тома по две причини: първо, те са колекционерски издания от елитен издател и струват доста пари; и второ, далеч не всичко в тях ще резонира с българския писател и/или читател. НО за мен те бяха страхотно мотивиращ и интересен поглед върху писането не като някаква аморфна маса от „вдъхновение“ и „ИДЕИ“, а като професия, която изисква знание, усилия и интелект, напълно извън самия процес на писането. Също така (безкрайно важно!) Скалзи споделя страстта ми към списъци с подточки, което прави четенето на сборниците прекрасно изживяване. Така че ако имате ресурсите и интереса и особено ако като мен имате желанието да постигнете нещо в тази сфера, четенето им си заслужава много.