Публикация на един разказ на Запад
Екосистемата на западната периодика – редом с многото списания са и тематичните сборници и алманаси – се основава на два кардинални принципа: яснота и ефективност.
За 60 години полето в САЩ и англоговорящите страни успява да изпипа един много прозрачен и лесен за следване модел на публикация на разкази. Ползите от него са многобройни:
1) уеднаквяват се стандартите, което пести време на писателите;
2) ускорява се мобилността на кратка проза;
3) съкращава се времето, за което нови гласове в жанра научават основите на индустрията и съответните необходими професионални умения.
Та, как публикуваме разказ по западните ширини?
Всичко започва в момента, когато завършим разказа. Първо, трябва да е наистина завършен и проверен обстойно за всякакви печатни грешки (откази се пращат и за най-малкия пропуск, така че разказът ни максимално трябва да се доближава до идеала ни за завършеност). Второ, трябва да се форматира спрямо общоприетия стандарт, който важи за всеки пазар на разкази. Тези, които директно пишат чернови в този формат, си улесняват живота.
Така. Сигурни сме, че разказът ни е проверен, стегнат и форматиран. Вече идва деликатният момент с избора на пазар, на който да изпратим разказа си. Тук трябва да се съобразят няколко неща, а именно:
- Има ли отворен период на четене? Списания като Clarkesworld и Lightspeed са известни с това, че са отворени за разкази целогодишно и отговарят светкавично бързо. Други списания или оперират на базата на фиксиран календар за подаване на разкази, след което ги обработват, или затварят врати, докато не успеят да се преборят с текущия обем от пратени творби. TOR.com е пословичен с това, че има разкази, чакащи отговор отпреди две години – напълно нормално за най-високо платения пазар за кратка жанрова проза в Щатите и западния свят по принцип. Подаване на разкази извън тези периоди на четене води до отказ под формата на вечно мълчание.
- Дължината на разказа влиза ли в изисквания от списанието диапазон? Вариациите са разнообразни – от списания, които търсят разкази от 1000 думи и надолу, до такива, които не приемат нищо под 8000 думи.
- Разказът попада ли в жанровия фокус на даден пазар? Списание като The Weird Fiction Review, твърдо търсещо литература, която размива границите на реалността, няма да приеме “чисти” научна фантастика или фентъзи във вторичен свят.
- Разказът вписва ли се в рамките на специфичната тема, която да навърже творбите помежду си? Това е популярна стратегия за сборници и антологии, които в повечето случаи са построени около централен троп – зомбита, вещици, екологични дистопии, силни жени с мечове, концепцията за чудовищното и близкото бъдеще.
След като сме преминали през списъка с критерии и сме сигурни, че няма да ни върнат директен отказ, защото не сме си чели условията като хората, идва ред на изпращането.
Процесът сам по себе си е доста лесен. Повечето списания управляват потока от новопристигащи разкази с помощта на автоматизирани платформи като Submittable, които изискват регистрация от писателите. Тези системи картотекират всеки разказ, автоматизират комуникацията и издават номер, с който може да се провери състоянието на произведението. То варира от по-завоалираните „получен“ и „обработва се“ до това колко разказа точно чакат отговор преди да се стигне до нашия. От една страна, тази практика дава прозрачност, но от друга води до маниакално цъкане на бутона refresh. Неведнъж съм получавал катарзис, виждайки как броят на чакащите разкази преди моя спада от 35 на под 10.
Чакането за каквото и да било е влудяващо и универсално, затова няма да го коментирам много-много. Единственото, което варира от списание до списание и сборник до сборник, е периодът на чакане. Получавал съм отказ за по-малко от час (най-бързият ми досега), но и съм чакал отговор три или четири месеца. Апокрифното правило гласи, че колкото повече се бави един разказ, толкова повече се доближава до публикация.
Причината времето за отговор да варира до такава степен е, че не всички пазари имат една и съща организация. Големите списания имат няколко нива от екипи, които четат – така наречените slush readers. Ако разказът ни е лош избор за списанието, отказът идва сравнително бързо – до седмица-две, ако натоварването е силно, и няколко дни, ако не е. Оттам насетне разказът ни минава или директно към редакторите, или през друг рунд четене. Отговор от самия редактор пристига средно за два месеца – с уговорката, че говоря само от личен опит. Други пазари разчитат на усилията единствено на редакторите си, които четат всичко, но с много по-бавно темпо.
Е, вече сме получили отговор. Редакторите обожават разказа и искат да го публикуват. Оттук насетне какво?
Първата стъпка е да подпишем договор, който конкретизира закупените права, както и какво ще е заплащането (ако има такова; не всички пазари плащат, и не всички от тях плащат добре – и в това отношение има йерархия). След подписването на договора се започва работа по текста.
(Трябва да отворя една по-голяма скоба относно правилния етикет при закупуване на разказ. Писателят е задължен да не обявява детайли за успешно продадения текст, преди да получи знак, че това е ОК. Елементът на изненада при обявяване на Тable of Сontents е доста важен за създаването на интерес.)
Редакционната намеса в одобрения текст е сравнително минимална – набляга се на синтаксис, избор на думи и изрази, граматически грешки, тавтологии и несъответствия. След този пръв рунд текстът се връща за вторична проверка. Фокусът тук пада върху улавянето на пропуснати коректурни грешки, пунктуация и оформление. Често има и трета проверка, която се извършва, когато разказът бъде наложен в оформлението на броя или сборника, където пък се гледа за отрязани части и печатни грешки. Ако преди това не ни се е било догадило от собственото ни произведение, то тези проверки ще предизвикат предела на търпението ни. Но си струва, защото читателите са безмилостни и е най-добре всичко да е изпипано до последно.
Преминали сме и финалната проверка, остава ни само едно – публикация.
Списанията обикновено работят от месец за месец, с малки изключения, така че целият процес от приемане до публикация трае по-малко от два месеца (но пак зависи от това колко броя напред са подготвени и какъв им е графикът). За сборниците процесът трае от половин до една година (а ако нещата се забавят – до не повече от две).
Накратко, това е цикълът на публикация на един разказ на Запад. Ясен и автоматизиран, но изискващ търпение и постоянство. Голямото предимство на този модел е, че няма място за изненади. Преминали няколко пъти през него, вече знаем какво се очаква от нас като етикет и какво ние очакваме от съвместна работа с редактор. Нервите намаляват и ни е спокойно на главата – много важно емоционално състояние, което позволява на писателя да се фокусира върху следващия проект, без да губи много време в проучване на пазари за вече завършените си творби.
Ако разказът ни е лош избор за списанието, отказът идва сравнително бързо – до седмица-две, ако натоварването е силно, и няколко дни, ако не е.
–
Ха… Значи това, че от „Тор“ отхвърлиха моя разказ чак след четири месеца – при обявен максимален срок от седем – всъщност не трябва да ме обезкуражава… Вярно, че техният сайт не е списание, но…
Tor.com малко излизат от средата на гаусовата крива, доколкото са първият избор на абсолютно всички и натоварването там е чудовищно.
Знам. Рекох да си вдигна самочувствието малко 🙂
Иначе, реших да се пробвам при тях по-скоро защото от тези, на които можех да изпратя нещо, без да ми се налага да купувам списания и без адрес в Щатите, влизах само в техните изисквания. За останалите творението ми беше прекалено дълго или имаше някакви други спънки.
Не би трябвало да има спънки, честно казано. Известните професионални списания в Щатите приемат подадени произведения през интернет форми като нашата, ограничения в дължината, по-различни от тези в tor.com, аз не знам да има, нито пък искат изрично адрес или купуване на списания. Не знам какво не се е получило, но проблемът не е бил в тези фактори.
Честно казано, вече не помня кои места разгледах. Обмислях „Clarkesworld“, обаче максималният брой думи, който допускаха – ако не ме лъже паметта – е 16,000, а моят разказ беше приблизително 17,200. „Тор“ по това време мисля, че имаха горна граница 17,500. Другите места, които ми хванаха окото – карам по спомени, така че е възможна грешка – искаха максимум десет хиляди думи. В крайна сметка, тогава изпратих разказа само на „Тор“. Под „други спънки“ имам предвид, че нeщо на мен не ми е допаднало или съм преценил, че не съм подходящ за съответното място.
За купуването на списание и адреса – може и аз да помня криво, обаче го видях някъде. Времето, в което се опитвах да направя това, ми беше бая напрегнато и в момента спомените ми са разбъркани.
Към момента tor.com не приемат разкази. Писах им, отговориха ми.
Tor.com Will Be Closed to Unsolicited Short Fiction Submissions
http://www.tor.com/2015/12/21/tor-com-is-closed-to-short-fiction-submissions/
Да, от десетина месеца, поради огромното натоварване и солидния каталог от автори, които вече са писали за тях или с които техни редактори имат връзка, от tor.com вече само изрично поръчват разкази. Престижът им (и тарифите) си остават същите обаче 🙂 (A както се вижда от страницата им, редовно публикуват произведения и не са спирали)