language

Илюстрация: Дияна Нанева
Превод: Емануил Томов – Trip*

Очаква ви дълъг, тих ден, теб и дъщеря ти – подготвяте се да разчлените тялото на съпруга ти. Отделяте органи от плът, плът от кости, кости от сухожилия – съставките за сладкиша ви, тежката цена на прехода в отвъдното, която ще заплатите на боговете си; и подобаващо сбогом за най-великия от всички воини, стъпвали навред.

Стаята за печене ти се струва малка като за двама, при все че дъщеря ти вече месец ти чиракува в нея. Гложди те раздразнение, задето ще споделите този момент, но за дъщеря ти денят е важен. Прокрадваш поглед към нея. Виж я, внушителна в одеждите от рамия с цвят на кървава луна, колко добре ѝ стои престилката от кожа на химера.

Работиш мълчаливо, както повелява ритуалът, а дъхът ти просъсква през устните, когато ти и тя разхлабвате светлосиния капак на ваната за пречистване. Съпругът ти се носи по гъстата, прозрачна течност, умиротворен и крехък. Не вдишваш, до болка ти се иска да се приведеш и за последно да го целунеш – но е забранено. Сега тялото му е свято, а ти не си. Виждаш го в ума си, спи, а могъщите му гърди се надигат и спускат, дъхът му вещае летни бури. След пречистващата вана е лесно да го издърпате и да го приплъзнете на масата, а там напъпващата зора, процедила се през прозореца в тавана, огрява преображението, възнесението му. Кожата му е приела цвят на тъмен нар. Косата му е яркобялото на планински връх.

Вдигаш глава, за да провериш реакцията на дъщеря си, видяла баща си за пръв път след помена му. Взираш се в лицето ѝ, питайки се дали някое мускулче няма да трепне и да напука фината маска от ферментирали зрънца миши чемшир и изсушена лимонова мента, расла из тресавища, където са се давили мъже. Носите маските в знак на почит към онези, на които служите – и за защита от тях. Спираш се на очите ѝ, търсейки сълзи, а в косата и веждите ѝ, загладени с восък, оглеждаш за косъмчета не на място.

Чистотата на тялото е по-важна от всичко. Едничка сълза може да накърни дара. Едничко косъмче може да развали душата, приношението към боговете… само какво придирчиво небце имат те. Ала изражението на дъщеря ти е каменно. Очите ѝ са непроницаеми, тялото ѝ – спокойно, сякаш това е най-лесното нещо на света. Керамичният нож в ръката ѝ, оформен и изпечен от теб, е като нейно продължение.

Помниш какво ти костваше да изпечеш собствената си майка в сладкиш. Колкото и пъти да те бе провождала през ритуала, нищо не можеше да те подготви за мига, когато видя тялото ѝ на масата. Може би можеш да научиш дъщеря си да обикне изкуството ти. Може би принадлежи до теб, Пекар, макар горделиво да вярваш, че не ти е нужен помощник. Може би не се е съгласила да ти чиракува само от скръб. Може би, може би…

Нещо те жегва в сърцето, виждайки я тъй умела след само един лунен цикъл. Част от теб, с която не се гордееш, иска да я види как се измъчва в този изпит, толкова, че с очи да те замоли за помощ. Иска ти се тогава да ѝ простиш за неумението, както докато тя бе още дете. Искаш да се нуждае от теб – както толкова години се нуждаеше от съпруга ти.

Не. Действай като с всекиго другиго. Нека те напътстват уменията ти. Взимаш ножа си и обръсваш лявата ръка на съпруга си, докосвайки я едва-едва.

Премахваш всяко косъмче, за да разпалиш с тях огъня, който ще изсуши костите му, като заделяш малка шепа от най-дългите му косми, за да украсиш тортата, а сетне правиш прорез по върха на кутрето му, за да отделиш кожа от мускули.

Отсреща ти, дъщеря ти е твое огледално отражение. И тя е изкусна в езика на ножовете.

Най-трудни за оголване са дланите и стъпалата, сякаш тялото се бори да остане цяло, да остане в този свят. Отначало е мъчително, но после работата с острието става по-лесна. Докато повдигаш тъканта и леко я опъваш, виждаш безбройните белези, изписали живота му – множеството резки, гъсти по ръцете и раменете му, от времето, когато предизвика камшичните танцьори в Ено; белезите като монети, където стрели го пронизаха в гърдите, докато плавахте през Морето на кулите в мъгливия Север; изгореното петно на левия му хълбок, което огненият титан Храгурие му остави с космите на краката си. И по теб са оставили белези странстванията ви през забравените кътчета на света, и белезите те заболяват, подкладени от загубата ти.

След като поставяш кожата на съпруга си в специална купа от авантюрин, заемаш се с мускулите – тези великолепни мускули, които пред очите ти са танцували и са се издували с всеки размах на играещата му секира, докато редом с него в битката напяваш проклятия и заклинания. Дори така, оголен и червен, от него напират спомени и правиш всичко по силите си да не се задавиш, докато го лишаваш от силата му. Дъщеря ти ценеше същата тази сила повече от всичко, самата тя я търсеше преди много години, когато заклинанията и наставленията ти вече не ѝ бяха достатъчни. Обвини те, че тази сила ти липсва, когато ти предпочете призванието на майка си, остави бойния си жезъл настрана и избра да живееш, подготвяйки мъртвите за прехода им.

Слабост. Укорът в думата още ти горчи. Как можа да го изоставиш? Нас? Себичен малък мъж.

Наблюдаваш я в работата ви, докато не останат само костите, почистени, а всички органи са в отредените им купи и делви. Сега, помагайки ти, дали съжалява за думите си? Вижда ли вече бремето ти? Разбрала ли е избора ти? Тя ли ще подготви теб, когато си отидеш?

Опитваш се да отгатнеш отговорите в лицето ѝ, но не откриваш нито тях, нито утеха – докато извличаш мазнината от кожата на съпруга си, докато смилаш плът и мускули, докато правиш органите на пюре и оформяш червата му в тънки ивици, които оставяш да съхнат. Дъщеря ти работи великолепно – острието ѝ е бързо, прецизно и нежно.

Няма как да е другояче. В края на краищата, тя е дар от боговете. Дар за двама любовници, които са си мислили, че никога не биха имали дете. Чудо. Завършеността, към която се бе стремил в младостта си, медена наслада, изпълнила те с топлина. Но както с всичко хубаво, насладата ти ту се усилваше, ту чезнеше, докато осъзнаваше следното: децата си имат любимци.

Разбра, че и от чудесата боли.

Подреждаш костите му на металния поднос, който ще влезе в лакомата пещ. Обхванал черепа му в шепи, потъркваш го отстрани, където бяха ушите му. Взираш се дълбоко в очните ями, някога тъмнокафяви очи, вперени в теб.

Ключицата му минава по връхчетата на пръстите ти. Помниш целувките, които оставяше по рамото му, когато там имаше плът. Наместваш гръдния му кош и още чуваш сърцето му – тътена, когато за пръв път легнахте, след като едва оцеляхте от беса на мантикората, и така прославихте живота. Помниш бясното препускане на това сърце в младините ви, когато силата ви държеше будни до зазоряване. Помниш и спокойния му ритъм в по-късните години: двамата сте удовлетворени, съвършено напаснати в алхимия на плътта, вече изгубена за теб.

Влагаш в костите му всеки ваш споделен спомен и после вкарваш подноса в пещта и затръшваш металната врата.

Зад теб е дъщеря ти, като сянка, съвършена в одеждите си на чирак. Нито гънка не грози контурите на панталоните и жилетката ѝ. Ни петно не зацапва престилката ѝ.

Взира се в теб. Съдница.

Съвършена.

Ще ти се да я оставиш и да пролазиш в пещта със съпруга си.

Плът, кръв и хрущяли трудно правят сладкиш, но Пекарят трябва да умее да си служи със съставките. Всяко кривване значи провал, тъй че наблюдаваш дъщеря си внимателно в изпита ѝ, ала тя извършва всяка задача с лекота и изящество.

Уверено смила костите на съпруга ти на брашно.

Дъщеря ти меси тестото от кръв, мазнина и костено брашно, а ти ѝ помагаш. Кокалчетата ти пукат, докато размесваш с усилие тестото, ала нейните пръсти се движат беззвучно – бързи и ловки оформят кръглите пити.

Дъщеря ти подготвя плът и органи, докато накрая остава само бледочервеникав крем със слабото ухание на желязо, а ти натрошаваш медените кристалчета, които ще позволят на боговете да храносмелят душата. Питаш се дали тя го прави, за да се докаже по-добра от теб, да покаже колко лесно е да се заключиш в пекарна заедно с мъртвите. И се питаш как да ѝ обясниш, че никога не си горял толкова силно, колкото съпруга си, че нямаш нужда да гониш легенди, да се впускаш в битки.

Питаш се как да ѝ кажеш, че тя е най-великото ти приключение, че си ѝ отдал повечето си останала магия.

Пласт по пласт, съпругът ти се превръща в сладкиш. Нищичко не похабявате. Разстилаш кожата отгоре, съшивайки парчетата с кичури от косата му. Слънцето вече е в наситените цветове на лавандула и невен.

Посипваш прозрачната кожа с изсушените капчици кръв, която извлече, преди да поставиш тялото във ваната за пречистване, а кръвната плазма си превърнал в глазура. Сега остава само да разкажеш историята на съпруга си, на езика, който всеки Пекар владее – и на който си научил дъщеря си.

Чудиш се дали в своето писание ще те вини за смъртта на съпруга ти, както го стори, когато ѝ съобщи за смъртта му.

Умря заради теб и леността ти. Не се сдържа, принуди го да остави секирата. Сега умря в съня си. Това ли си искал? Да го имаш цял за себе си? Трябваше да му позволиш да умре, странствайки.

Как само крещя тя тогава, с глас безмилостен като гръм. Още отзвучава в теб. Боиш се какво ще разкаже тя на боговете.

И двамата започвате да пишете. Изрязваш и оформяш изсушените парченца черва в руни и внимателно ги притискаш в глазурата по кожата, тъй че да се закрепят.

Започваш историята му отрано. Детството му, първите му подвизи, митологията на любовта ви. И как се сдобихте с дъщеря си. Тя разказва другата част от легендата му – как я е обучил във всяко знайно оръжие, как са странствали по света, за да засвидетелстват почитта си към боговете.

Не те споменава изобщо.

Оставяш пръстите си да отпочинат, пулсират от болка след пипкавата работа. Довършил си историята на съпруга си. Използвал си езика на месото и костите, утолил си глада на боговете. Надяваш се да кимат одобрително, докато преобръщат върху езиците си сготвената плът, докато преглъщат словата ти. Дъщеря ти изплува в погледа ти, докато заема мястото си срещу теб, от другата страна на масата, между вас – съпруга ти, а ти и тя подемате заклинанието. Той е преградата, която не можеш да преодолееш и в смъртта му. Заговаряш и те сепва гласът ѝ, надигнал се с твоя. Мърмориш напева, а устните ѝ са отражение на твоите, ала докато ти галиш думите и изпридаш магията от тях, тя я изсича – булото, родено от волята ви около сладкиша, се дипли като коприна от твоята страна, а от нейната е твърда кора. Двете половини заблещукват в синьо сияние, оплитат се и делото е завършено.

Казал си своето сбогом, по-добре отколкото го стори, когато го видя мъртъв за пръв път. Нещо в теб се пречупва. Изтощението удавя силата ти, усещаш годините, първо в треперещите си ръце, сетне в проскърцващите колене, докато се извръщаш и отмерваш стъпките си, тъй че да не смутиш въздуха – отстъпление, бавно като първа зимна слана.

Вън от Пекарната се задавяш. Крясъкът ти е като твар, размърдала се в гърлото ти, ровеща из скритите кътчета на дробовете ти. Сълзите ти отмиват сухата маска от страните ти.

Дъщеря ти те хваща за ръка, внимателно, с неизказано разбиране, родено само в споделената загуба, а ти потърсваш погледа ѝ. Търсиш у нея онази глуха тежест, дамгата на загубата ви. И себе си търсиш в очите ѝ, но виждаш само съпруга си – някога пламък, сега развилнял се пожар, изпепелил те без остатък у нея. Тя те поглежда като някой, изгубил единствения живот, който е познавал, измъчен, обладан от бесове; ти пък я потупваш по главата и я целуваш по челото – кожата ѝ щипе устните ти. Когато на лицето ѝ назрява объркване, а пукнатини насичат маската ѝ, ти поклащаш глава.

– Боговете са благосклонни към уменията и техниката ти. Към сигурната ти ръка и точната ти работа – ала ръцете ти не са им нужни в Пекарната.

Думите излизат трудно, трънлива лоза, с която раздираш всичко в себе си, насилвайки се да отхвърлиш дъщеря си. Да, би могла да тръгне по пътя ти, но какво хубаво би излязло от това?

– Оказваш ми голяма чест.

В отговора ѝ има отсянка на гняв, но препирните на подобно свято място създават само беди, тъй че тонът ѝ е нисък и равен. Облекчен долавяш искреност в гнева ѝ, желание да се посвети на твоето призвание.

Искаш да я задържиш, тук откъдето няма да замине. Езикът ти те сърби от всяка лъжа, с която можеш да я оковеш, заклинания, научени от чужди богове – остави я празна, дръж я и не я пускай, макар подобни дела да те обрекат на смърт. Размисляш и вместо да задържиш нея, задържаш спомена за искрената ѝ реакция. На твоята възраст дори намеренията ѝ са ти утеха.

– Не оказвам чест на детето си, като откликвам на желанията му. – Запазваш благопристойност, пазейки традицията, но въпреки това се привеждаш и с цялото бреме на смъртта, привързана като камък на шията ти, прошепваш: – Разказах за баща ти в кръв, кост и хрущял, както сторих с мнозина други. Ще продължа да разказвам, доколкото мога, докато накрая сам не остана в ръцете на някой Пекар. Но ти можеш да продължиш историята на баща си оттатък храма, където ударите с ножа ти ще значат нещо.

– Бягай. Бягай към планините и реките, с меч в ръка, с лък на гръб. Бягай към живота. Там ще намериш баща си.

Сега плаче тя. Прегръщаш я, а в костите ти живва спомен за прегръдките ви в детството ѝ – тя отвръща, като бебе, изпълнено с нужда, беззащитно. Но вече не е дете – мускулите под одеждите ѝ преливат с мощта на река, – тъй че я извеждаш към живот, който отдавна си разменил за друго.

В предверието към Стаята за печене си, а стъпките ѝ още ехтят отвън, докато поставяш нов слой маска върху лицето си от малките, кристални бурканчета. Виждаш се: сив, унил мъж, докосвал смъртта повече, отколкото съпруга си.

Последната ти задача е да отнесеш сладкиша до очакващата Уста, с разтреперените ѝ лози и клони, лумнали, многоцветни. Там боговете ще усучат своите придатъци около приношението ти, ще го всмучат, ще се затворят и ще го храносмелят. Обзема те облекчение и въздъхваш.

Да, дълъг ден отмина, откак с дъщеря ти разрязахте тялото на съпруга ти. Връщаш се в Стаята за печене и избутваш сладкиша върху количката.

Откриваме инициативата Библиотека Хипертекст с разказ, който не е постъпил през стандартната ни форма за участие, но е илюстрация на това, което се опитваме да постигнем. Текстът е на Хараламби Марков, автор от редколегията на екипа на Библиотеката. Преводът е на Емануил Томов, също от редколегията. Авторът и преводачът дариха труда си безвъзмездно. Разказът е публикуван оригинално в най-сериозния сайт за жанрови разкази в света TOR.com, по механизма, по който ще работи и нашата инициатива. Там има голям успех и е приет силно положително от читателите на сайта. Пожелаваме такъв успех и на всички бъдещи автори в Библиотеката!