Роден през 1993 година, Константин Георгиев е завършил антропология и кино в НБУ и работи в сферата на документалното кино. Спорадично пише художествени текстове, като някои от разказите му са публикувани в онлайн и печатни медии (сп. “Море”, “Кръстопът” и други). Константин е шестият автор в Библиотека Хипертекст и неговият разказ „Джони“ слага нови посоки и нови жанрови хоризонти на нейната маса. За това, както и за науките, конкурсите, темите и фантастиката си поговорихме с него в този текст. Приятно четене!


Сам казваш, че не си чел много научна фантастика и не си особено навътре в жанра, и въпреки това „Джони“ борави добре именно със силните страни на жанра – казва или намеква неща за хората и света, които са нови за читателя, но и го подканва да мисли активно, за да стигне до тях. Какво те вдъхнови за написването на разказа, имаше ли някакви модели, които следваше при писането му?

Основният казус в случая е, че по-скоро не съм научен да чета жанрово. Например, като четох Дюн например, не го осмислях като фантастика, а го четях долу-горе със същата нагласа, с която съм чел Източната сага на Клавел – като политически роман с любовни и социални драми из него.

В този смисъл не съм писал и “Джони” като жанров фантастичен разказ, а просто съм си играл с въпроси от типа на “Какво би станало, ако?” Ако се опитаме да рационализираме чувствата си отвъд някакъв праг. Ако се опитаме да регулираме същите тези чувства докрай. И оттук насетне всичко е просто проекция на собствените ми колебания и съмнения върху някакъв художествен свят, който пък не е твърде по-различен от света, в който живея.

Ами антропологията? Учил си и това, фантастиката пък е много богато поле за мислене точно на проблематики, свързани с тази дисциплина. Кои са най-фантастичните антропологични теми на съвремието, които те вдъхновяват и които би изследвал чрез художествено писане?

В сайтовете на някои университети даже съм срещал уводни курсове по антропология, базирани на научнофантастични текстове. Такова припокриване е възможно най-вече заради склонността на фантастиката през уж измислени светове да деконструира системите на нашия си съвременен свят и да гради някаква критика на нещата, които вършим, на пътя, по който вървим. Което по същество е доста близко до това, което социалните науки правят, но посредством друг инструментариум.

Основната разлика вероятно е в склонността на фантастиката да генерализира и да си измисля едно консолидирано човечество, някаква универсална категория за човек. Докато антропологията поне номинално се опитва да бяга от едрите щрихи.

Не съм сигурен дали аз самият бих изследвал целенасочено даден социален проблем, някаква антропологична тематика в рамките на художествен текст, защото съм твърде далеч от планове за писане на нови текстове. При всички положения обаче много бих се забавлявал да прочета или напиша художествена версия на едни много приятни левичарски критики на идеята за колонизиране на космоса и Марс в частност.

Отново във връзка с антропологията – в „Джони“ основна роля имат същества, които не са хора – кучета, роботи. Би ли споделил мисли по темата за взаимоотношенията със съзнания, различни от човешките? Колко е важен този въпрос според теб във връзка с въпроса за любовта?

Всъщност вече доста е изписано и доста е измислено по темата. Стига само да споменем концепцията на Дона Харауей за “companion species”, съпътстващи видове, да ги наречем. Това са видове, които са в тясна и конкретна връзка с човека. Например домашното куче, което може да е символ на статут, ако погледнем примерно някой портрет на аристократична дама с малко кученце в скута. Или овчарското куче, което има много конкретни задачи и отговорности. От друга страна всички тези породи са плод на човешки усилия, селектиране и прочие.

А цялата концепция за съпътстващи видове се прилага от някои автори и отвъд света на биологичното. Христоматийният пример тук е телефонът, който е създаден, за да върши някаква работа, но също така трябва да бъде нагледан, като изписука. Може би звучи нелепо на пръв прочит, но е доста сполучлива рамка за преосмисляне на взаимоотношенията между човек и технологии.

От друга страна го има тъй наречения “онтологичен завой” в антропологията, който сам по себе си е една невероятна дискусия за това какви други начини за съществуване освен познатия ни има или би могло да има. В един от основните текстове, “Как мислят горите” общо взето се изследват начините, по които дадена група хора в Латинска Америка се свързват с горите, животните, духовете в тях, но и как тези въпросни гори, животни, духове се самосъздават и самоизмислят през хората. Въобще не е толкова New Age, колкото звучи, но ми е трудно за обясняване. Най-вече защото аз самият не съм го схванал докрай.

Какво те вълнува като писател (а и като читател)? Какво усещаш, че можеш да правиш чрез художествената литература, каквото не можеш по друг начин?

Нищо конкретно. Най-вече защото не се възприемам като писател и не съм си чертал пътища. Това, което мога и правя през художествените текстове, е да си отпушвам разни клапи из съзнанието и да отнемам от натрупаното налягане. Просто след много книги, филми, постановки, в някакъв момент идва ред да изчистиш системата си от натрупаното.

Така и с разказа, който излиза в Библиотека “Хипертекст” – събрал съм в някакъв момент достатъчно много, за да пожелая да се отърва от него, и съм създал този текст. И понеже се случи така, че текстът се оказа научнофантастичен, го пуснах в “Хипертекст” да видя какво ще излезе от цялата работа.

Участвал си в писателски конкурси, колко ти е помогнало това в развитието ти?

Твърде силно твърдение, всъщност. Имал съм такива премеждия в училище, предимно в гимназията се мъчех активно да се превърна в някакъв тип пишещ човек. Това доведе и до участието ми в уъркшопа по творческо писане към Дом музея “Петя Дубарова” в Бургас. Няколко поредни години ходех там, срещах се с разни хора и пишехме, говорехме си за писане. Научил съм доста там и освен това срещнах немалка част от хората, с които и до ден днешен се събираме на по бира да си говорим за живота. В някакъв момент тия хора почнаха да си публикуват книгите – един първата, друг втората. Елица Дубарова ме бъзикаше полусериозно, че е мой ред, но в крайна сметка така и не стигнах дотам. Така че хем покрай разни конкурси – и най-вече този конкурс – съм научил някакви неща, хем не съм достигнал явно онзи праг, отвъд който няма връщане назад. Даже в някакъв момент в университета, когато година-две бях чел само академична литература и нито едно художествено заглавие, идеята някога да напиша нов художествен текст ми се е струвала доста абсурдна.

Благодарим за участието и желаем бъдещи успехи в попрището!

 

Илюстрация: Драгомир Димитров