Кръгове
в съавторство с Георги Попов
Корица: Инна Павлова
1.
Офицер на G4.
Вгледа се в леко уморените очи и прошарената коса и си помисли, че такова достолепие приживе малко хора на острова са постигали.
Рядко някой прекрачваше прага на скалисточервената къща до крайбрежната улица. Внушителна маслина хвърляше сянка върху дървена маса, а там кошница с плодове подпираше куп списания, вестници и стари тефтери. Жилетка, върху единствения стол на тревата, издаваше присъствието на ранобуден домакин. Сутрините все още бяха хладни, но когато слънцето се вдигнеше по-високо, една памучна блуза или ленена риза бяха достатъчни. Комарникът на верандата изскърца и, на двора, с оранжева чаша в ръка, излезе Криа Лужек. Църковната камбана удари десет пъти.
Вече двайсет и четири години Криа пристигаше на острова в началото на април, и оставаше почти до средата на октомври. Работата в издателството намаляваше, а дори да се натрупаше, пощата беше зад ъгъла, така че бързо получаваше и връщаше редактираните ръкописи. Беше обула раираните си еспадрили. Обичаше да ги носи през пролетта, преди да дойде онова бавно островно време с бялото слънце и дългите следобедни паузи.
“Време е”, помисли си г-жа Лужек. Изрови от миналогодишния тефтер лист със схема. Разчисти масата, извади старата дървена кутия и подреди фигурите, сравнявайки спомените си с нарисуваната таблица. Облегна се, усети хладен полъх, наметна зелената жилетка и зачака. Камбаната би два пъти.
– Десет и трийсет. Чудесен час да довършим.
– Тъкмо навреме си тук, Миша. Ще ти донеса стол и питие.
2.
Разменяха си тънки намеци, като въжета, завършващи с точки колкото тикви, докато лодката бързаше за среща с дъното.
Априлският бряг оставаше любимата суша на Криа. Доставяше ѝ тихо удоволствие да ходи по пясъка преди всички останали – местни, придошли, неканени, оставащи, дружелюбни, кестеняви, голи. Морето кротуваше. Зад затворените кепенци на крайбрежните вили мебелите още бяха под бели чаршафи и фин прах. Криа обичаше да разглежда чуждите къщи и да гадае кой първи ще ги посети за сезона.
Срещу бавно ходещата фигура на Криа се изправи Миша Нурибелт, подпрян на тънкия си бастун, с бял ленен панталон, риза от памук и неизменната тъмнозелена жилетка с малка кръгла значка.
– И теб ли те събуди получовекът-полугларус, който летеше и разказваше съня си на цялото село?
– Аз събудих него, скъпи приятелю.
Двамата продължиха с бавни крачки към кея, скръстили ръце на гърба.
– Носиш ли албума, Криа?
– Тук е. Коя е лодката?
Последната в редицата привързани към кея беше поочукана, с изгладени от дълго седене дъски.
– Виждаш ли тапата вътре? Тя е начинът да забравим. – Миша извади малко шише, отпи и подаде на Криа. Тя взе от платнената торба на рамото си албум с кожена подвързия и го хвърли в лодката. Отпи.
– Нека не го правим мелодраматично. Подай бастуна, Миша. Криа с отмерено движение извади тапата и лодката бавно започна да се пълни. Двамата наблюдаваха, понаклонили глави. Морето разбра тъжните им усмивки, а една риба се натъкна на черно-бяла човешка снимка – двама мъже и твърде красива жена я гледаха от малка лодка на бял априлски плаж. Годината на гърба на снимката бе отдавна отминала.
3.
Започналото като лек полъх, разнообразяващ иначе ленивото ежедневие, се превръщаше в бързо връхлитаща буря. И докато един чадър бе запратен на земята, а леката жълта риза скъсана на няколко места, две мишки, сепнати от неочаквания развой на човешките събития, се насочиха към кей “Моузес” в далечната част на острова, където, говореше се, все още имало разумни хора.
И този път първата седмица на май дойде дъждовна, с вятър и подвижни облаци. Криа реши да стопли чай, да извади скритата за часове като тези бутилка и да се опита да напише поредното стихотворение. След това можеше да помоли Миша за анализ, съвет и потупване по рамото. Цялата ритуална подготовка обаче внезапно се напука от почукване на входната врата.
На прага стояха близнаците. Мерунга и Джован бяха сред малцината освен Миша, с които Криа общуваше по време на островните месеци. Може би защото бяха на дванайсет, а и имаха къдрави коси.
Криа измъкна стария си дъждобран и веднага излезе заедно с децата. Закрачиха към северния край на острова. Обичаха да търсят предмети по плажа. Вода се стичаше по лицата им, а зад тях подтичваше кучето на Мерунга, неясна порода с чепат характер и прилив на сили в лошо време.
– Същото си стои от миналата година. Поне на пръв поглед. На северния плаж май още има съкровища. – Джован гледаше жадно предметите по брега, преплавали преди това километри.
В същия застинал момент на тавана на самотната къща на северния бряг, принадлежаща на Миша Нурибелт, се събудиха мишките. Сутрин обичаха да тършуват из безкрайните сандъци, кашони, торби, шапки, акварелни бои, метли, кофи, саксии, стари завеси и продънени чекмеджета. Обичайната им пътека между човешките неща бе препречена от загубил равновесие плажен чадър, повлякъл със себе си жълта блуза. Тази композиция се сгромоляса върху двете нищо неподозиращи същества, които неистово затърсиха изход от капана на блузата, затисната от чадъра. На по-едрата ѝ хрумна, че може да гризе. И двете започнаха да пробиват с малките си остри зъби забравената от Миша риза. Най-сетне успяха и през две малки дупки се изстреляха извън враждебната територия на изпопадалите предмети. Нищо не ги задържаше на този таван; имаха нужда от дълга разходка. Дълбаният от поколения мишки коридор ги изведе право на ниския покрив над лятната кухня, откъдето да се отправят на дневни лутания.
– Джован, Джован! Виж колко е хубав и запазен. – Мерунга изтърси от пясъка избелял плажен чадър с рехави ресни и гордо го изправи до себе си.
– Мда, става. – Брат ѝ винаги се надяваше по-ценните находки да се паднат на него и когато Мерунга откриеше нещо подобно – въпреки че толкова много я обичаше, – му се приискваше да се втурне и да го вземе от ръцете ѝ.
С помощта на Криа отвориха чадъра и с мъка го забиха в мокрия пясък. Обърнаха го срещу вятъра и легнаха един до друг, както си бяха скрити в здравите си дъждобрани. Кучето се мушна в краката им. В храстите край плажа двете мокри мишки се сгушиха и загледаха морето.
4.
Той протегна ръка и каза: – Виж.
Заприиждаха първите туристи, внасяйки безпорядък в тихото островно ежедневие. Малките ресторанти по брега бавно отваряха врати.
В лятното кино подреждаха пейки, сглобяваха екран, почистваха машинарии и сменяха цветните крушки на входа. Първият филм предстоеше този петък.
Миша наблюдаваше през бинокъла си от високата тераса над лятната кухня. На масата до него шахматната дъска беше подредена.
– Днес по–скоро ми се съзерцава, отколкото ми се твори. – Криа се понамести на платнения шезлонг и придърпа една черна пешка от дъската. Започна да изучава с върховете на пръстите си всеки неин детайл.
– Да не мислиш, че като потопим някакви си снимки, ще спрем да мислим за липсата му?
– Чудех се кога ще подхванеш темата. Нали щеше да е тих следобед? – Миша свали бинокъла от зачервените си очи и погледна втренчената в пешката Криа.
– Да. Но трябва да ни е ясно, че ще се сещаме, че и той е бил тук. Или трябва да сменим острова, или да се примирим, колкото и време да отнеме.
– Ха, Криа, виж!
От най-близката дюна на северния плаж, който започваше току пред оградата на къщата, жълта лисица ги гледаше с наведена настрани глава. По терасата две мишки бързо се шмугнаха в един процеп. Няколко минути лисицата не помръдна. След това с бързи крачки се скри между далечните дюни.
5.
Подобно необичайно природно явление би разтревожило повечето представители на земната форма на живот. От краката им тръгна нервен импулс и завърши с широки усмивки.
Петък дойде. В стаята си, Мерунга и Джован нямаха търпение да се стъмни, за да стане време за прожекцията. Не ги интересуваше кой е филмът, важно беше единствено да си легнат колкото се може по-късно. А баща им, дългогодишен монтажист, никога не им отказваше да гледат кино.
– Хайде, слизайте, къдрави рибки, тръгваме! – Майка им толкова обичаше водата, че не спираше да мисли, че е родила риби.
Семейството се упъти към цветните светлини на лятното кино. Белобрадият собственик бе привърженик на източноевропейското и корейското кино, но, както сам казваше, гледаше да се съобразява с различните вкусове и тази вечер беше подготвил унгарски независим филм, заснет със статична камера в един кадър в задния двор на селска къща по маджарското крайбрежие на Дунав. И на четиримата им бе ясно, че само бащата ще гледа замислен в екрана.
Мерунга намигна на брат си и се помоли тихо за някое чудо, иначе щеше да пропилее петъчната вечер, приспана от скука. А до края на август оставаха само още десет дни.
– Тъмнината ни застигна, мили съседи, гости и всички останали преминаващи през вълшебството на прожекционните апарати, създадени през… – Собственикът беше недооценен актьор и при всеки досег с публика я впримчваше в задължителен двайсетинаминутен монолог. Близнаците наостриха уши, но не към сцената, а към бадемовите насаждения край киното. Някой сякаш скимтеше, или се смееше, или някак и двете едновременно. – И така, мили приятели, приятно гледане! Пред нас ще се разкрие дълбоката унгарска душа.
Смесиха се вяли ръкопляскания и все повече прозявки. Екранът светна. Скептичната публика се пораздвижи, а десетина минути по-късно вече всички се смееха неудържимо.
Най-отзад, г-жа Лужек и г-н Нурибелт също изглеждаха доволни. Криа усети нещо по глезена си, леко се стресна и заопипва земята. Светна с джобното си фенерче, но не различи нищо подозрително. Тук-там по пейките някой току подскачаше, възкликваше или споменаваше, че е усетил нещо по крака си. Постепенно суматохата се усили и повечето хора станаха от местата си разтревожени. Отупваха се, изтръскваха несъществуващи твари от дрехите и гърбовете на децата си и въобще, хаосът се просмука навсякъде. Мерунга, качена на облегалката на пейката, оглеждаше картинката отвисоко, шепнейки: “Сбъдна се!”
– Запалете прожектора! Нещо става – провикна се притеснен продавачът на локум.
Разтреперан, белобрадият собственик насочи прожектора и в жълтата светлина попаднаха седем малки лисичета, седнали върху дървената сцена пред екрана. Отвсякъде се изстреляха възклицания: “Ах!”, “Ха!”, “Брей!”, “Олеле!”, “Ама как така?!”, “Толкова са симпатични”, “Откъде се появиха!?”. След няколко минути от двете страни на сцената три големи лисици се отправиха към децата си с по една голяма риба в уста. Малките наобиколиха нетърпеливо плячката и започнаха да се хранят. Всички зрители седнаха по местата си и безмълвно загледаха случващото се. Широки усмивки се появиха на лицата на Криа и Миша.
6.
Тайнственото настояще, или как се прави дървена скамейка на точно определено място.
До сутринта цялото село говореше за среднощната вечеря на семейството лисици.
– И слушай, Бруно. Всички си седим и само гледаме. Оглозгаха рибите, пооблизаха сцената и ей-така, без страх, се върнаха откъдето бяха дошли, през краката на всички – все едно ни няма. Само дето този път никой не подскачаше. Честно ти казвам, Бруно, едното от малките мина покрай мен, имам чувството през мен даже, без да усетя нищо. Да не се казвам Миурад Вандервандерван, ако лъжа.
Неприсъствалите на прожекцията лениво се изтягаха пред сутрешното си кафе в дневния пиано-бар “Жужа” и отстрани слушаха разказите на свидетелите.
Мерунга почти не успя да спи. Едно дълбоко скрито чувство – много богато и сякаш синьо – се разгръщаше в нея. Беше любопитство.
– Мамо, отивам при г-жа Лужек. Разбрахме се да рисуваме днес.
– Няма ли да закусиш, делфинче?
– Бързам, пък и не ми се яде.
По пътя Мерунга късаше каквото намери от хорските дворове и пълнеше жадната си уста. Искаше ѝ се по-късно да хапне и риба. Не беше задължително да е добре изпечена.
В двора на червената къща завари лек хаос. Криа беше извадила стари абажури, един сандък, звучеше музика, а самата тя, с дълга до глезените бяла риза, се опитваше да овладее стихиите с помощта на ритуален танц.
– Какво има в сандъка?
– О, мило дете, ела, ела да се впуснем заедно в движението, така нужно на всички ни в днешния ден. – Тя отвори сандъка и наизвади оттам музикални инструменти. Мерунга, отдавна свикнала с тези превъплъщения на г-жа Лужек, предпочете да се измъкне и да потърси други по-близки до особеното ѝ настроение забавления. – Къде тръгна, къдраво момиче? Танцувай с нас… – Криа развяваше тънък копринен шал над главата си. Детето помаха, едва-едва разтегли устните си в опит за усмивка и напусна с бързи крачки представлението.
Слънцето се беше вдигнало високо и жареше немилостиво. Един гларус с димящи пера се хвърли в морето. Никой не го видя да излиза.
Мерунга стигна до края на кей “Моузес”. Стъпи на ръба и извика с неподозирана сила:
– Искам това лято никога да не свършва и всички да останем на острова завинаги! Чувате ли ме – завинаги!
Миша усети странно гъделичкане в главата, малко зад междувеждието. “Хипоталамусен спазъм” – помисли с усмивка. Излезе на терасата. Стори му се, че чува изсъскването на потопен във вода горещ предмет.
Джован се беше събудил по обед и воден от необичаен импулс отиде в гаража. Намери дъски, пирони и чук. Тръгна към бадемовите насаждения, без да каже дума. Попадна на открито пространство. Сглоби пейка.
Слънцето беше накарало всички да се приберат зад сигурни дебели стени. След неуморни ритуали Криа Лужек беше задрямала на люлеещия се стол, измъкнат същата сутрин от хола заедно с абажурите. Инструменти бяха разпръснати по земята. Сандъкът зееше. Лисица гризеше кожената му дръжка.
7.
Един възрастен господин със сламеноруса коса и дяволит поглед излезе чисто гол от водата. Пред най-близкия шезлонг учтиво помоли да му заемат плажна кърпа. Никой не го беше видял да влиза във водата.
Следобедната дрямка се вдигна леко над къщите. Хората бавно излизаха от сънищата си. Мерунга седеше пред огледалото и с почуда наблюдаваше къдриците си. Струваше ѝ се, че вижда оранжево в косата си. Така беше.
Криа, излязла от обедния транс, прибираше инвентара набързо, доколкото жегата позволяваше. Мислеше единствено за водата – да плува, само от това имаше нужда. Изгълта две чаши хладна течност, взе кърпата и сламената си шапка и се отправи към по-близкия западен плаж. Островът правеше рязък завой и колкото и малко да беше селото им, то си имаше две разнопосочни ивици пясък. По пътя ѝ се стори, че в небето се образува сферична дъга. Желанието за моментално къпане я отведе не до любимите ѝ, скрити от повечето хора скали, а до горещо парче пясък, обсипано с шезлонги. Криа хвърли кърпата си върху един от тях, под първия свободен чадър, свали бялата си тънка роба, закачи шапката на облегалката и се запъти към спасяващата вода.
По-късно, задъхана от плуването, със затворени очи, тя лежеше на, оказа се, не чак толкова неудобния шезлонг и регулираше учестеното си дишане. Въпреки възрастта си показваше чудата издръжливост.
– Откога носиш бански, Криа?
Криа, замижа с ръка над веждите. Това със сигурност беше привидение. Чисто гол, пред нея стоеше Ройвос Дюрé, по-известен, докато беше между живите, като Третия.
– Явно са настъпили промени по плажовете. Би ли ми дала кърпата си, за да не привличам цялото човешко внимание?
Докато му подаваше кърпата, Криа умишлено докосна ръката на съвършено спокойния Ройвос, за да се увери, че ще срещне плът. Пръстите ѝ не потънаха навътре, както с другите същества, които понякога я навестяваха.
Криа гледаше ту него, ту неспиращите си ръце. Мачкаше показалеца си, пак го гледаше, мигваше, очакваше да го няма, но той оставаше спокоен, с жива усмивка пред нея. След първоначалния ступор, усмивка озари и нейното лице.
– Здравей, Трети.
– Здравей, Криа.
– Да отидем при Миша.
– На това се надявах.
8.
Жуженето на насекомите се усилваше с всяко покачване на живака в термометъра. Топлината беше толкова силна, че можеше да се чуе.
Джован се върна вкъщи, остави чука и излишните пирони по местата им в гаража и седна с чаша студен чай на верандата. Родителите му още не се бяха размърдали и той беше полу-сам, полу с Кучето. Бяха се сдобили с него преди шест години, когато – още малки – двамата със сестра му посетиха острова за първи път. Мерунга намери малкото в бадемовата гора, зъзнещо под един от онези майски дъждове. “Това е моето куче, Джован. От днес нататък аз съм неговия господар. Кръщавам го Куче!”, каза тя тогава и заби пръчка във влажната земя. “На това място ще имаме къща, когато сме големи. Аз и Кучето и никой друг!” Кучето оставаше на острова и през зимата, когато те се връщаха на континенталната суша. Тогава Мерунга плачеше с дни, сякаш е оставила там ръката си. Когато по-рано в настоящия юнски ден Джован построи пейката, той избра мястото с пръчката. Обедното преживяване му се струваше като в стъклен балон, който го засмука, изчака да свърши набелязаните действия и го изплю на верандата – отново той и отново сам или полу-сам. С Кучето.
Металната дворна врата изскърца. Миша никога не ставаше да види кой влиза, който и да беше можеше да го открие на верандата. Първа се качи Криа, след нея вървеше Ройвос.
Миша Нурибелт изпусна лулата си с безизразен поглед. Чу се изсъскване на потопен във вода горещ предмет. В небето изписка гларус.
Мерунга губеше интерес към заобикалящата я къща, майка, брат, баща, село, пясък, обувки, книги, възглавници, пастели, кей “Моузес” и белия киноекран. Усещаше непреодолима нужда да се движи из бадемовите дървета в компанията единствено на Кучето. Бързо се натъкна на новата пейка. Щом я видя, нещо силно трепна в корема ѝ, тя приклекна и зачеса гърба си в един от дървените крака… Кучето се озърташе любопитно. Легнаха до пейката. Летният бриз им донесе сън.
През кръглия прозорец на тавана влизаше лунен лъч. Осветяваше мека жълта риза. Върху нея три мишки спяха непробудно.
9.
Смачканите на земята плодове бяха започнали да ферментират и въздействаха на обонянието така, както миражът на зрението. Лепкави смокини по подметките. По-добре от дъвки по тротоарите.
Лятото се нижеше с леки боси стъпки. Туристите преминаваха и оставяха шарената си диря. Белобрадият собственик правеше прожекции на любимите си независими филми вече два пъти седмично, а “Жужа” отдавна затваряше призори, за да отвори отново в късната утрин. Всички знаеха, че от следващия месец този наплив ще намалее и бавно ще дойде отново безминутното есенно спускане.
– Къде е сестра ти, Джован?
– Къде може да е? Сред бадемите някъде. С Кучето, със сигурност.
– Бързо да я намериш и да я прибереш. Имаме да опаковаме, да прибираме, какво ли не още.
Джован нахлупи бейзболната си шапка и се отправи към обитанието на сестра си. Толкова му се искаше пак да е същата. “Бъди пак Мерунга отпреди или завинаги просто изчезни!” Тези думи сънува последната нощ, и предпоследната, и неделната, и съботната, и тъй нататък.
Полута се напред-назад между дърветата и се запъти към пейката. Харесваше му да разглежда изобретението си. Седна, разпери ръце на облегалката и тъкмо беше затворил блажено очи, когато нещо го погъделичка по глезена. Сведе поглед. Под пейката малка лисица също го гледаше, току склоняваше глава и се галеше нежно в босия му крак. Между двете ѝ остри уши се оформяше особена оранжева къдрица. Отстрани Кучето дремеше.
10.
Няколко прашинки се рееха над една по-голяма фуга в дюшемето, огряно от следобедното слънце.
Миналото, дейността и личният живот на Миша Нурибелт оставаха загадка дори за Криа и Ройвос, най-близките му приятели. По време на седемте години, в които почти живееха заедно, имаше периоди, когато Миша изчезваше за ден-два, без да дава обяснения. Неписаното им правило беше да не се задават излишни въпроси. По-късно, когато стана журналист, се говореше, че бил от полза на много правителства, научни изследвания, на футуролози и компютърни специалисти. Криа и Ройвос никога не опитаха да разкрият тази мистерия. Стигаше им човекът, когото познаваха. А по време на престоите им на острова властта, нуждата от обяснения и излишните подробности изчезваха. Защо да нарушават привичките си?
– Как ще избягаш от сензацията? Ще те надушат, не се съмнявай, като се стигне до издаване на документи. И остави пресата, изследванията и всякакви въпроси от всякакви служби – научни, криминални и други… Ами как ще ходиш по улиците? Ще разбуниш духовете, Трети – Криа гледаше хитро и си представяше плесвания по чела, възклицания и всеобщия смут, който пристигането на Ройвос Дюре би внесъл в скривалищата на любимия ѝ град.
– Много просто, оставам тук. Мъртъв и анонимен.
Миша ги слушаше наполовина. Гледаше себе си в прозореца на трапезарията. Октомври бе затъмнил морето и навяваше пясък, а слънцето още топлеше лицата им. Той ровеше в подсъзнанието си за знаци. Намираше само кръгове. Колкото и дълбоко да потъваше в опитите си през последните дни, все попадаше на кръгове.
11.
По необясними причини парното на стария бус отново бе проработило. Не че сега имаше нужда от него. През главата му мина мисълта, че някои неща трябва да се оставят “да си починат”.
Времето настъпи. Отлагаха колкото можаха, но обажданията зачестиха и трябваше да тръгват. Беше особено топло за началото на есента – което ни най-малко не улесняваше неизбежното отпътуване, – а градските задължения стягаха слепоочията им все по-силно. Миша Нурибелт не зазими своята къща. В нея оставяше скъп гост. Криа Лужек подготви един съвсем малък куфар – имаше намерение да се върне още през март.
Бруно подготвяше лодката си, вързана за кей “Моузес”.
– Прогнозата е добра. Няколко часа ще плаваме, а утре трябва да карам и семейството на близнаците. Хайде, време е.
Моторът зададе посоката – навътре към голямата суша. Двамата пасажери гледаха назад, към дървения кей и сламенорусия мъж там. Под протрит чадър с раздърпани ресни, момче, куче и лисица мигаха учестено. Навръх една пясъчна дюна три мишки потреперваха.
Лодката оставяше пенлива следа, докато напредваше.
– Бруно, не се ли движим твърде дълго? – Миша гледаше ръчния си часовник, който си бе сложил обратно едва преди пътуването.
– Нещо не е съвсем същото, Нурибелт. Казвам ти, има разлики. А посоката е вярна, не можем да се загубим в моето море.
– Какви разлики? – Криа, присвила очи срещу вятъра, се загърна по-плътно със зелената жилетка.
Нито един от тях не различаваше обичайните знаци за приближаващ континент, само безкрайна водна шир. В главата на Миша отново заиграха кръгове. След още няколко километра, видяха земя на хоризонта. Бруно ускори и носът на моторната лодка се издигна още по-високо.
– Леко, приятелю, не бързай. Повярвай ми, имаме достатъчно време. – Миша разтегли устни в ясна усмивка. Лицето на Криа се озари.
Сламенорусият мъж търпеливо чакаше на брега. Лисицата гледаше момчето, наклонила глава. Чуваш ли. Завинаги – прошепна му.