Игрите на глада

Ако сте чели Игрите на глада, то вероятно ще гледате и филма без значение какво пише в това ревю. Аз като цяло нещо го проспах тоя феномен и се заинтересувах преди около две седмици, когато си дадох сметка, че предстои да излезе хитова YA дистопична фантастика, базирана на роман, който не съм чел. Ревюто ми можете да прочетете в съседната публикация и понеже интензивно ме мързи, възнамерявам да си спестя преразказа на сюжета, понеже в Холивуд се научиха, че филмите обикновено им се получават по-добре, когато все пак се придържат що годе към книгата, и съответно съществени разлики няма.

Въпросът, на който това ревю следва да отговори, е дали екранизацията е добра. Отговорът е – определено! Сценарият следва романа плътно, но без да му служи робски, и промените са в по-голямата си част напълно оправдани от нуждата да се поддържа интересна филмова динамика. Разбира се, всеки фен на книгата ще намери нещо, с което да не е съгласен, но на най-възмутените ще посоча, че авторката на Игрите е и съ-сценарист на екранизацията. Безспорно най-голямата промяна е, че зрителят неизбежно е изритан извън главата на Катнис (Дженифър Лорънс), което – по иронично стечение на обстоятелствата – я прави доста по-симпатична и далеч не толкова задръстена, колкото е в оригинала. Плахата романтична линия с Пийта (Джош Хъчерсън) изглежда доста по-естествена, когато не сме принудени да търпим неправдоподобното скудоумие на героинята, която през цялото време, видиш ли, не може да схване, че младежът не се преструва.

Актьорската игра е умерено безлична. Дженифър Лорънс е силно непривлекателна, за съжаление, а Джош Хъчерсън е прилежно дървен, но сценарият без друго не изисква от тях някакъв съществен актьорски героизъм. В този род филми често поддържащият каст е по-силен, но тук за съжаление това не се случва, макар потенциалът да е на лице. Ролята на Хаймич (Уди Харълсън) е намалена значително, както и тази на Ефи Тринкет (Елизабет Банкс), което е една мини трагедия, предвид, че и Харълсън, и Банкс са абсолютно великолепни актьори и специално Ефи е абсолютно перфектно пресъздадена спрямо оригинала. Тъй или иначе рецитация ала „ранен Хари Потър“ няма, нивото на професионализъм е много високо. Просто ми се искаше да видя повече, особено при положение че и героите, и актьорите го предполагаха.

Камерата на Игрите е на ръба да е слаба страна, но почти през цялото време успява да се отдръпне преди да падне в бездната. Говоря, разбира се, за люлеещата се камера, която в случая е артистично използвана единствено в сцените в Окръзите и по време на екшъна. В първия случай – за да контрастира полу-документалната сивота на Окръзите с дистопичния колорит на Капитола; във втория – за да предаде реалистичност. С тази цел (предполагам) има и доста кадри в непосредствена близост до лицата на героите, разфокусирани сцени и т.н. Макар и да е добър и интелигентен заместител на първото лице от романа, и най-лекото подхлъзване може да направи този похват ужасно неприятен, и финалният екшън е пример за това. От мелето накрая не се вижда буквално НИЩО.

Проблемът на Игрите на глада не е дали е добра адаптация, а дали е можел да бъде по-качествен филм. И отговорът тук за съжаление също е „определено!“ Дори не става дума единствено за сценария, който с провокативната си дистопична тематика би могъл да иде толкова по-надълбоко и да засегне толкова по-сериозни морални проблеми. Наясно съм към каква публика се цели, макар и да не схващам защо тоя сетинг изобщо се е сторил добра идея на някого за YA история. Но това неудовлетворение се пропива буквално във всеки елемент от филма. Актьорите в поддържащите роли са чудесни, но самите роли не им позволяват да се разгърнат. На няколко пъти камерата е използвана великолепно. Припърхващи двусекундни ретроспекции проблесват в най-подходящия момент, специални ефекти са използвани майсторски… и всичко това е само от време на време. От филма буквално струи потенциал, и всеки път нещо му пречи да го реализира. Историята почти задава важни въпроси. Актьорите са почти запомнящи се. Ефектите са почти впечатляващи. Операторската работа е почти интересна и със собствен почерк.

Ако Игрите на глада не страдаха от този синдром на „можехме и повече“, бих му дал доста висока оценка. Истината е, че като за тазгодишната екранизация на нашумяла тийн-книга, Гари Рос се е справил чудесно. Филмът има собствена индивидуалност, подходът към заснемането му не е конвейрен, остава предан на оригинала, но и го адаптира по най-подходящия за различния медиум начин. За съжаление „можеше и повече“. Много повече

Оценка: 6.5/10