The Handmaid’s Tale
Ако обичате да се ровите из литературни списания и блогове, не може да не сте забелязали романа на Маргарет Атууд The Handmaid’s Tale – той неминуемо намира място в „Топ 10 книги, които всяка жена трябва да прочете“. Тъй като анотацията на пръв поглед може да ви прозвучи изтъркано, вероятно ще ви загложди въпросът какво толкова намират масово хората в него, че да е на такава висота и сред читатели, и сред литературни критици. Но нека оставим за момент критиците встрани – според мен, за да прецени (и оцени) значимостта и стойността на конкретно артистично произведение, човек трябва да се съсредоточи основно върху въздействието му върху средностатистическия читател.
Ако идеята за тематична седмица, посветена на жените във фантастиката, ни беше налегнала преди година-две, вероятно този текст щеше да е по-различен. Щеше да има повече условни наклонения, хипотетичност и акцент върху цялата фикционалност на произведението. За съжаление, издадената в годината на моето раждане The Handmaid’s Tale днес звучи съвсем актуално. За това трябва да благодарим на текущите световни събития, на конкретен политически лидер, както и на очевидното масово изтъпяване на света.
Произведението на канадката Атууд звучи по-реално отвсякога, а това го превръща и в истински ужасяващо. За да съумее една антиутопия да остави траен белег върху съзнанието на читателя, тя трябва да изглежда максимално възможна. Помня, че Атууд беше казала някъде как в самото начало на създаването на ръкописа единственото ѝ желание било да не описва нищо, което хората не са вършили. Съответно събитията в The Handmaid’s Tale са обвързани с реални такива от историята на САЩ. Но авторката надали е и „мечтала“, че съвременната история ще предложи нови и нови събития, които тепърва да създават допълнителна автентичност на фикцията ѝ… Това е и един от знаците, по които можем да познаем едно истински велико литературно произведение – неговата способност да предвещава бъдещето.
Отваряйки дума за създаването на романа, струва си да се спомене също, че той е планиран и като роман-реакция на набиращите сериозна популярност по онова време телевизионни евангелисти. За разлика от огромна част от типичните романи-реакция (особено анти-фундаменталистките) обаче, The Handmaid’s Tale не звучи нито проповеднически, наливайки в главата на читателя конкретна философия, нито е съсредоточен върху едничката идея за сочене с пръст към Голямото зло. Романът е всичко друго, но не и нравоучителен. Той разчита на читателя да открие кое е нормално и адекватно сам за себе си и не го затрупва със сантименталност или тежък патос. The Handmaid’s Tale е стегнато написана, увлекателна книга, която разказва обикновена история за обикновена жена… чиято единствена стойност опира до функцията на матката ѝ.
Романът говори за едно близко бъдеще, в което на мястото на днешната демокрация в култ са издигнати ценностите от Стария завет. В „прекрасното“ теократично общество на Република Gilead мъжете и жените имат ясно диференцирани роли, отчасти продиктувани и обусловени от засилващото се безплодие. И двата пола имат за цел да бъдат… полезни, а жените в частност трябва да се потрудят доста за оцеляването на човечеството и възобновяването на нормалния темп на възпроизвеждане. Вследствие на тази крайно лимитирана функция, на жените им се забранява да четат, да разсъждават, да участват в държавата като равноправни граждани, да съществуват като личности. Тяхното задължение е да произвеждат здрави бебета. Точка.
В обществото има най-различни касти, а жените, които са годни да износят бебе, се наричат слугини – работещи момичета, чиято функция е да бъдат оплодени. Ако не успеят в това си начинание след три поредни опита, демек мъже, то биват изпращани на „бунището“ (т.нар. Колонии) да почистват токсични зони и да гният.
Съдбата на женската тегоба е разказана през очите на една от слугините – Офред, като дори името на героинята показва по какъв начин се гледа на слугините в обществото (Offred, буквално „на Фред“). Офред е изключително мъчен за харесване образ. От една страна говорим за силна пасивност, а това не е качество, което читател се надява да открие у протагонист. От друга страна, историята ѝ е изпълнена с толкова осезаемо нещастие и скръб, че и дума не може да става да я мразим. Това я превръща в доста комплексен за подобен наратив образ, който поражда често конфликтни чувства у читателя.
Особено достойнство на романа е, че е написан сякаш наистина е нечий вътрешен глас. Описанията, особените сравнения, разпокъсаните впечатления, силният субективизъм на лимитираната гледна точка са умело балансирани, дори в началото малко да се затрудните с възприемането на историята. Но ако отворите нечий дневник, със сигурност би ви отнело известно време да свикнете със специфичния тон и да навлезете във вътрешния свят на автора. В случая с Офред не говорим за кой знае колко интересен вътрешен свят, но със сигурност случките от ежедневието ѝ и личният ад на действителността, в която живее, са грабващи.
Освен покрай текущите политически събития романът на Атууд тепърва ще се сдобива с широка популярност и поради друга причина – Hulu пуска сериал по произведението, чиято премиера е на 26 април. Промо кадрите изглеждат обещаващо, а Елизабет Мос ми се струва извънредно удачен актьорски избор за главната роля, така че надеждите ми за сериала са големи.
Каквото и да се случи с адаптацията обаче, The Handmaid’s Tale е изключителна книга. Сред достойнствата ѝ са извънредната непретенциозност, лекота и привидна обикновеност, на които се дължи и изконната елегантност на прозата на Атууд. Ако The Handmaid’s Tale беше жена, то със сигурност щеше да е една от онези представителки на пола с добро самочувствие, които осъзнават, че са стойностни, интересни, че знаят и могат, без да изпитват необходимост от маниерничене или позьорство. А колко жени и романи могат да се похвалят с подобна класа?
Връзката на Маргарет Атууд с научната фантастика е родила немалко шеги и кисели коментари. Авторката и до днес твърди, че не пише в този жанр, ами в областта на мъглявото, но поне не съвсем стигматизирано нещо, наречено speculative fiction.
Истина е, че и двата ѝ големи опита във фантастичното – The Handmaid’s Tale и трилогията MaddAddam, са от една страна почти перфектно изградени примери за НФ, но и в същото време така близко свързани с актуални (и – което е важното – осъзнавани като актуални от широката читателска аудитория) проблеми, че да са на ръба на това да се четат като изпреварили времето си исторически романи. Несъмнено това е ефект от умелото, а не механично използване на инструментите на утопията и дистопията от страна на Атууд.
Това вероятно е и обяснението The Handmaid’s Tale вече три десетилетия да присъства във всеки списък със значими литературни произведения. Тя е и първата книга в Science Fiction: The 101 Best Novels 1985-2010 – написаното от Пол ДиФилипо и Деймиън Бродерик продължение на Science Fiction: The 100 Best Novels на Дейвид Прингъл. (Интересен, не съвсем страничен факт: в тази класация Хиперион отсъства).
Още от заглавието си, което звучи като невключена в Чосъровия епос история, The Handmaid’s Tale дава знак, че важен в този текст е гласът, и то потиснатият и изключен глас. В мрачното бъдеще на Атууд не всеки има право на разказ, особено ако е жена. Но гласовете обикновено (и въпреки жанра) не са обестелесени и в The Handmaid’s Tale забраните и насилията преливат от гласа върху територията на тялото. Америка в този роман е разкъсана и променена, но не големите исторически събития и политически промени са фокус на Атууд.
Тялото на отделния човек, на представителя на отделната група, е важната метафора тук – то е нашето място в света, от него започва нашето опознаване на света, от него започва и нашето овладяване на света и другите. И в света на Атууд тялото е централно – главната героиня е едновременно лишена от и заключена в тялото си; наказанията за всяко престъпление са телесни; цялата политическа система се върти около възможността и невъзможността за размножаване на телата; дори агентите на тайната полиция се наричат Очи.
Но поетичният език на Атууд по кръстевски разбива наложените закон и ред не само чрез контрастиращи с грозната реалност на романа описания, но и с един отворен край, който някак обезсилва всяка власт, особено тази на интерпретацията.
Ако има формула за успешен и значим фантастичен роман, може би Атууд я е открила в The Handmaid’s Tale. Колкото и да не ѝ се иска.
