Преди няколко дни празнувахме Деня на народните будители. Чудесен празник, изпълнен с исторически смисъл, актуален в същинския си смисъл към ситуацията в страната ни в момента, която много силно се нуждае от споделен проект за просвещение. Само че нека не се лъжем, пробуждане в момента няма, макар и будни и будещи хора все още да се намират. Живеем в свят, чиято икономическа и социална инфраструктура отдавна вече не е гостоприемен проводник за мащабни целенасочени промени, които не просто обхващат значителни мнозинства, но и действително водят до качествени изменения в начина ни на мислене. Реформираме се бавно, неусетно дори.

Време за този муден и объркан ход на човечеството вече няма. През последния месец излязоха поне два международни доклада, които ни показват голямата картина по-ясно, отколкото когато и да е било. Според доклада на Международния панел за климатични промени (ето връзки към очерк в The New York Times, както и такъв на български), предишните прогнози за ефектите от глобалното затопляне са били твърде консервативни. Според тях най-сериозните поражения върху планетата и човечеството са щели да започнат след преминаване на прага на затопляне от 2 градуса по Целзий. Новата прогноза преизчислява този праг до 1.5 градуса по Целзий, който вероятно ще бъде преминат около 2040-а година при сегашните нива на развитие на световната икономика. Прогнозите вещаят сериозно покачване на нивата на водата и масови наводнения на крайбрежните линии. Десетки милиони хора днес живеят в тези застрашени региони, а това означава, че в рамките на две десетилетия вероятно ще сме свидетели на миграционни вълни, в сравнение с които настоящата мигрантска криза би изглеждала като смешен, въобразен проблем, а националните граници ще се превърнат в нещо неприложимо. Докладът предвижда щети върху световната икономика в размер на десетки трилиони долари, недостиг на храна в световен мащаб, измиране на кораловите рифове и т.н., и т.н.

Междувременно, в политически план ситуацията продължава да се скапва. Преди дни Бразилия, един от най-големите производители на парникови газове, избра крайно десен президент, който възнамерява да изтегли страната от Парижкото споразумение (което само по себе си също не би било достатъчно да предотврати описаните ефекти). Европейската либерална демокрация все така се срива: свидетели сме на фашизиране на управлението в Италия; в Германия Ангела Меркел обяви, че ще се оттегли като лидер на християндемократите, след като партията ѝ загуби позиции на поредни избори (за сметка на крайно дясната Алтернатива за Германия); във Франция Националният фронт на Марин льо Пен за пръв път се радва на по-висока популярност от управляващата партия на Емануел Макрон, която продължава с неолибералната си шок-терапия; за Унгария и Полша (пък и за България) дори няма да отварям дума. Утре предстоят изборите за представители в щатския Конгрес и Сенат, от които до голяма степен зависи до каква степен Доналд Тръмп ще продължи курса на политиките, които налага – включително възможно най-бързо изтегляне от Парижкото споразумение, връщане към въглищата като основен енергиен източник и пр.

Мрачните сценарии, които въпросните доклади и хиляди научни изследвания чертаят, не могат да бъдат избегнати, но могат да бъдат поне управлявани и смекчени. Не и обаче без радикална промяна на световната икономика. Колкото и да е модерно да ни се внушава, че отговорното потребление и зеленият капитализъм биха могли да решат проблемите на планетата, това е откровена заблуда. Вторият доклад, който имах предвид, е на Световния фонд за дивата природа (популярни публикации по темата: на английски; на български; или пък вижте това видео). Според него от 1970-а година досега дейността на човечеството е довела до изчезване на 60% от световните бозайници, птици, риби и влечуги. Причините са множество, но сред най-големите фактори са разрушаването на естествени хабитати с цел създаване на обработваема земя и консумацията на месо. Тези проблеми не могат да бъдат решени с ескейпистки призиви всички да станем вегани и биоземеделци, нужна е цялостна и всеобхватна политика, целяща да намали и оптимизира радикално потреблението не само на определени храни, но и на всякакви стоки, без това да доведе до още по-големи нива на бедност. Цитирам статията на Guardian: „Крачим насън към ръба на отвесна скала.“ Вече дори не става дума за моралното измерение на проблема, а чисто и просто за оцеляване.

За да започнем да се опитваме успешно да контролираме този процес, ни е нужно нещо повече от сегашното (разпадащо се) статукво. Нужни са нови политически и икономически модели (като например „модела на поничката„), нов глобален консенсус и нови общочовешки, наднационални, планетарни проекти. Всичко това може да тръгне само и единствено от съзнанието на хората, от масова промяна в колективните ни способности да въобразяваме новото и да мислим през нови реализми. Фантастиката може да катализира такива мисловни скокове, но само ако бъде четена и мислена в един по-широк контекст, в който всички ясно осъзнаваме, че изкуството вече не може да бъде просто източник на забавление или на интересни идеи. С това редакционно ми се иска за пореден път да препотвърдя ангажимента на екипа ни с този вече най-важен за човечеството проблем, за който сме писали нееднократно – и в редакционни материали, и в специални статии. Разбира се, това по никакъв начин не е достатъчно. Нужно е да се пише, говори и най-вече да се прави, още много. Отправям призив към себе си, към колегите и читателите ни да мислим все повече на тази тема, и да действаме. Ще ми се да вярвам, че в бъдеще тези мисли ще започнат да прерастват и в по-целенасочени действия, като например организиране на семинари, работилници и изследователски групи по въпроса, поне що се отнася до дейностите, които са до някаква степен свойствени на екипа на едно списание. Призив и към читателите ни: споделете ни кои са авторите и книгите (също филмите, сериалите, игрите, комиксите, статиите…), които са ви повлияли по тези наболели въпроси, към каква промяна са ви подтикнали. Аз ще използвам повода за пореден път да съсредоточа вниманието върху един от любимите ми фантасти – Ким Стенли Робинсън, който The New Yorker нарече преди време най-важния политически романист на съвремието и чийто нов роман Red Moon излезе съвсем скоро (очаквайте рецензия, рано или късно). Преди година и половина съм написал следното описание в статията ми за New York 2140:

Плажовете са разрушени, мнозина са загинали, стотици милиони са емигрирали по принуда, икономиката е трябвало да се променя бързо, ориентирайки се към нулева и дори отрицателна употреба на въглерод. Над повърхността се носят стотици небесни села и градове, огромни площи са превърнати в паркове на дива природа без човешко присъствие. Въпреки това едрият капитал и банките продължават да бъдат основната сила, която определя хода на човечеството – парите просто се преместват от едно място на друго, също както американските властови и финансови центрове са изместени от крайбрежието към Чикаго и Денвър. Когато светът бива удавен, капиталът, бидейки ликвиден, просто прелива към следващата изгодна инвестиция или сделка.

Да, определено бих се съгласил с колегите от The New Yorker – именно за това трябва да мисли фантастиката и цялата литература и изкуство. За новите модели и новите будители, които да ни събудят, преди да стигнем до ръба на пропастта. И ако в момента подобна промяна към устойчиви модели на съществуване изглежда като непостижим мираж, то най-късно след две десетилетия ще бъде болезнено ясно за всички, че моделите трябва да бъдат сменени. Дали дотогава ще сме изградили концептуалната и човешката инфраструктура, която да ни позволи да участваме в тези процеси на промяна, зависи от нас. Алтернативата е да се тълпим пред огради и да се носим по течението, за някои може би в напълно буквален смисъл.