Библиотеката на Въглен връх

Библиотеката на Въглен връх е плетеница от добри влияния, но и с немалко недомислени възли и слаби брънки, като тук-таме се подава някой заклещен авторов пръст. Скот Хокинс е още неопитен и му личи.

Парадоксите и съпоставката на наглед несъпоставими елементи и мащаби, в традициите на пълпа, са основният мотив в Библиотеката… Именно тези чудати съпоставки запомних след края на романа, а не опитите на Хокинс за сюжет или охарактеризация, нито дори света му, който е съвкупност от подхвърлени имена и концепции.

Най-основополагащата за метафизично измерение на романа, е тази, която дава името му. Библиотеката е извънпространствено, ъм, пространство, където живее Бащата, древен изследовател на най-езотеричните дълбини на Съзиданието, който формулира всичките си открития в книги. С хилядолетията, по най-баналния възможен начин – страница по страница – той успява да натрупа невъобразимо количество книжно познание за Вселената, ставайки практически всемогъщ. В някакъв момент решава, че има нужда от наследници. Избраниците му са шепа деца, които той ще посвети в господството над реалността.

Методите му са… морално компромисни.

И с горното като цяло е даден тон на етическото измерение в Библиотеката… Това е един роман, из който витаят гласове (на героите, на автора), които са минимум цапнати в устата, а понякога дребнаво просташки и хласнати от тежка мизантропия. Хокинс е опитал да използва подправките на Геймън – мрачен хумор и герои, клатушкащи се между фарс и гротеска, – но не е нацелил солта.

Романът започва с изчезването на Бащата, а ние влизаме в главата на главната героиня, Карълайн, едно от децата Му, която събира останалите, за да измислят заедно какво да правят в ситуация, за която никой от тях не е подготвен. (Никой ли?…)

Хрумките на Хокинс са добри – както казах всяко от хлапетата си има „сфера“ на обучение, като подготвяния за войни и кланета Дейвид е облечен с израелска армейска бронирана жилетка и балетна поличка, а оръжията му са… ами, същите като на този симпатяга. Видът му – постоянно облян в кръв и карантия – също не е много по-различен. Маргарет говори с мъртвите, но има уловка – за да го стори, трябва да бъде убита. След няколко десетки хиляди пъти девойката е в неописуемо с нормални думи психическо състояние и има перманентния вид на няколкодневен труп. Майкъл, който общува с животните, практически е забравил как да бъде човек.

Хокинс обаче не борави особено ловко с тях – първо, децата на Бащата са около дузина, уж по необходимост, но едва за около трима-четирима от тях се намира екранно време, а категоричният начин, по който Хокинс си решава проблема с излишните герои, е класическият Кингов подход от Сблъсък. Второ, опитите му да раздвижи тези интересни поотделно концепции за герои са по-малко Геймън и повече някаква хорър-вариация на slapstick комедия, където пайовете в лицето са заменени с огромни остриета на вериги (отново в лицето).

Един от другите главни герои е Ъруин, боен ветеран и американски свръхчовек, какъвто авторът сякаш винаги е искал да бъде – с лекота бих го нарекъл класически Гари Стю, ако не ме плашеше тази перспектива, предвид че Ъруин не притежава съвест и страх от каквото и да било. Нито пък много други емоции. През неговите възприятия са показани няколко от по-големите кланета в книгата, по неприятно и дори бих казал дребнаво небрежен начин. Щеше да е интересна употреба на гледна точка, ако и по-нататък не прозираше авторовата ведрина в боравенето с червената четка, което за мен изтика романа твърдо в категория „пълп“. (Какъвто най-отчетливите модели на Хокинс – Геймън и Кинг – не са.)

Последният от главните герои (от тези с отредени гледни точки) е Стийв, начинаещ дзен-будист и бивш взломаджия, който пък е читателският сурогат – безличният, неориентиран човек от „нормалния“ свят, който се набърква там, където не му е работата. В тази си роля той се справя удивително зле, пропускайки да отбележи подобаващо и да реагира адекватно на почти всичко, случващо се около него, включително и на крайно шантавите неща, които той самият започва да прави към края на романа. Също там се намира и един от почти успешните опити на книгата да предизвика емоция у мен – поредният момент, увиснал напосоки из сюжета, но все пак ефективен.

Самата Карълайн пък е удобно разположена в златната среда на сюжетното махало – една от най-неизтормозените от издевателствата на Бащата героини, тя е специалистът по езици, призвана да овладее всеки език изобщо и в миналото, и в бъдещето. (Да, наистина.) Да си герой, който знае *много* за ситуацията и който едновременно с това е герой с гледна точка, е сложна игра. Хокинс не я играе особено добре и прибягва до друг класически евтин трик – отявлено играе на криеница с читателя и кокетничи с потайни вметки, когато изпадне в ситуация, в която Карълайн знае повече от нас. Не е честно и говори за недоизпипана писателска техника и малко нискокачествени схващания за „съспенс“ в писането по принцип.

Всичко това е комбинирано в нещо, което рядко придобива усещане за цялост – със сигурност не това е крайното впечатление, а дългите пасажи, обобщаващи миналото на някой главен герой, са неравномерно разхвърляни сред сцени, на които бих могъл да реагирам само с почесване по главата. (Рапър + бразилска моделка, изядени от лъвове, вас гледам.)

В изолация, немалко от нещата в книгата показват потенциал. Като съвкупност, чудя се дали не бих получил същото впечатление, ако я препрочета напосоки.