Последен в мрака

Последен в мрака е любопитна заигравка с постапокалиптичния жанр и обещаващ дебют на писателката Александра Олива. Романът не успя да ме задържи на нокти през цялото време, ала направи заслужаващ похвала опит и завърши задоволително… ако и по мое мнение няколко глави по-късно, отколкото трябваше.

Сюжетът ни прехвърля между две времеви линии, развиващи се непосредствено една след друга. В първата се запознаваме с участниците в ново риалити шоу, което разполага със сериозен бюджет и намерение да изпита физиологичните и психологическите лимити на въпросните участници. Това, разбира се, е лустросано маркетингово послание и като цяло предаването е съвсем леко по-екстремен вариант на „Сървайвър“, развиващо в по-затънтено кътче на Щатите.

Втората линия е съсредоточена върху една от участничките, Зу, която твърде дълго не разбира, че външният свят е покосен от смъртоносна болест и продължава да „играе“, отдавайки събитията около себе си на извратените планове на сценаристите на предаването.

Веднага признавам, че частта с риалити шоуто ми бе значително по-интересна от соло скитанията на Зу, най-вече поради възможността да надникна зад завесите на подобен телевизионен продукт и да видя триковете, с които си служат създателите му, за да влияят на зрителя. Повечето от нас подозират за какво става въпрос – от специфичното монтиране на определени сцени, изрязването на други, съсредоточаването върху извадени от контекст думи и действия, нарочното представяне на дадени персонажи в една или друга светлина и всякакви други ефекти и дефекти, с които се възбуждат възприятията на консуматорите пред малкия екран.

Александра Олива по умел начин демонстрира фалша на тези формати, като често сграбчва тяхна характерна черта и я изменя точно толкова, че да почне да кънти на кухо. Например, дванадесетте състезатели първоначално са представени елементарно, с техните първични расови или полови белези, а скоро получават и прякори като Банкера, Сервитьорката, Черния доктор. Изважда се на показ незаинтересоваността към личностите или поне тяхната истинска дълбочина. Белият банкер очевидно е представител на масово нехаресвана професия, така че той трябва да бъде показан като неприятен тип, дори да е повече от свестен. Следотърсачът е най-способният в групата и той трябва да бъде онзи играч, който няма да се спре пред нищо за победата. Колежанинът… предполагам схващате идеята да се вкопчиш в дадена черта (често предполагаема) на едно човешко същество и нарочно да я изстискаш и преиначиш в името на високите рейтинги. За да е доволен зрителят, нужна е драма, нужен е конфликт. Когато такива няма, продуцентите трябва да се постараят да ги изсмучат от пръстите си, и очевидно често го правят.

Дългата разходка на Зу през обезлюдените от болестта местности е в съвсем друг ритъм и увлекателността ѝ, предполагам, зависи от това доколко може да се идентифицирате с героинята и нейните проблеми. При мен не се получи и терзанията на младата жена понякога ми дотягаха. Динамиката в нейните епизоди се различава коренно от тази в рамките на предаването и липсата на други персонажи и взаимодействие между тях не успяха да бъдат заместени от вътрешния свят на Зу.

Имайте предвид, че споменавам постапокалиптичния жанр, но Последен в мрака не е типичен негов представител и повечето обичайни външни белези на края на света липсват. Не очаквайте екшън, грозни сцени на вкопчени в живота оцеляващи, хаос и т.н. Апокалипсисът се случва в душата на Зу, а обкръжаващата я реалност е бегло скицирана. Явен опит за обръщане на представите, в които телевизионният свят е по-истински от този навън.

В заключение, не съжалявам за няколкото часа сред страниците на Последен в мрака и романът е приятен дебют, макар и с две чувствително различни като усещане половини.