The Last Days of New Paris

“In the post-blast miasma, all Parisians grew invisible organs that flex in the presence of the marvelous.”*

В една алтернативна историческа линия, през 1950-а година, Втората световна война все още бушува в Европа. Париж, един от най-красивите градове на светa, е отцепен от останалата част на Франция, за да бъде удържана заразата, зародила се в него. С-взривът отпреди десетилетие е отприщил непонятни, сюрреални енергии, манифестирани под формата на бродещо, неподатливо на нацисткото насилие изкуство. Живи акули-канута плуват в Сена, прилепи-бизнесмени прелитат на ята в небесата, откъдето се случва гигантско растение ненадейно да сграбчи немски изтребители, основата на Айфеловата кула е изтрита, а горната ѝ част е увиснала в нищото.

Безименен изящен труп от Андре Бретон, Ман Рей, Макс Морис и Ив Танги

Сред този пейзаж се води яростна битка между нацистите, сключили пакт с Ада и подкрепени от демоничните му пратеници, и La Main à plume – съпротивата на сюрреалистите, организирани в колектив и сражаващи се в името на Париж и собствената си социалистическа визия, противостояща както на Хитлер, така и на дьо Гол и Сталин. Главният герой на новелата The Last Days of New Paris, Тибо, разказва преживяванията си през тези години, описвайки както фрагменти от първите дни след С-взрива, така и дните от живота с комуната от сюрреалисти; а по-голямата част от текста е посветена именно на последните дни на Нови Париж. Миевил описва странстването на Тибо през изкорубения и преобразен град, придружен от американката фотожурналист Сам, дошла, за да документира последните издихания на изумителния градски пейзаж. Движението им през военната зона напомня както на безцелната, но заинтересована разходка на фланьора*, така и устременото търсене на дружината, тръгнала да приключенства – Тибо и Сам имат мисия да разкрият тайния план на нацистите, който би сложил край на войната.

„Слонът Целебес“ на Макс Ернст

Другата сюжетна линия разказва за поредицата от събития, довели до С-взрива. Главни действащи лица там са предимно исторически фигури. Основна е тази на Джак Парсънс – един от основоположниците на американската ракетна наука, както и последовател на мага Алистър Кроули и водач на калифорнийската ложа на окултния орден О.Т.О. (страницата в Уикипедия за живота му е едно от по-интересните и абсурдни неща, които човек може прочете из Мрежата; например, там може да разбере, че Парсънс е бил приятел с Л. Рон Хабърд и двамата заедно са опитали да призоват на Земята богинята Бабалон). Парсънс пристига в Марсилия, където установява контакт с група френски сюрреалисти, сред които самият основател на движението Андре Бретон. Странният американец се е запътил към Прага, решен сам да сложи край на войната чрез смел синтез на наука и магия, но срещата му със сюрреалистите води до неочаквани последствия, които може би ще променят хода на историята по съвсем друг начин.

The Last Days of New Paris, както почти всичко писано от Миевил, е сама по себе си категория на странност. Това не е романова проза, и то не само заради относително малкия обем, но и заради самото съдържание и структура на текста. Няма персонажи, които се развиват осезаемо в рамките на книгата, няма ги типичните романови взаимовръзки между основните герои. Повестта наистина представлява предимно едно странстване из улиците на преобразения Париж, поредица от срещи и сблъсъци с манифите* – сюрреалните видения, изпълзели от въображенията на артистите на бунтовното течение и пролазили по въпросните улици. Гигантски брониран рицар-кула с три крака – един мъжки и с шпори, два женски – на високи токчета; Целебес, колосалният слон-парен-котел на Макс Ернст; ухиленият паяк на Одилон Редон; масите-вълци на Виктор Браунер; бронираната пижама на Тибо, която спира нацистките куршуми – странното не просто присъства в изобилие в Нови Париж, то е по-скоро нормата.

„Усмихващият се паяк“ на Одилон Редон

Миевил е впрегнал този свой пореден метрополис на крайно непознатото в повествователна машина, която работи на силно политически обороти, без да придумва читателя да остане в света заради нещо друго. Тук няма да откриете множеството дребни, направо задушаващи с аромата си детайли, които в други негови книги полепват по съзнанието и го карат да мисли трескаво върху законите на света, да го преживява във въображаеми ситуации, скрити между и отвъд редовете на книгата. Написаното би трябвало да загатва, че The Last Days of New Paris може да се чете алегорично; това е така, може, но по-скоро не то е полезното и истински приятното четене на книгата. Повестта описва метод на разграждане на реалността чрез постоянна, дива, автоматична игра, чрез пълно освобождаване на подсъзнанието и неговите желания. Текстът екстраполира сюрреалисткия гамбит срещу реалността до радикална крайност, в която играта се превръща в метафизика на света, в магия, която има силата да пренарежда не просто тази реалност, а онтологическия порядък на възможното.

Автопортрет на Адолф Хитлер

От едната страна на играта-битка са сюрреалистите и La Main à plume, химеричните манифи, овеществената оргонна енергия, освободена от оковите на Традицията, всичко това впрегнато като целенасочен труд за спечелването на Града, осмислено през Бретон, Маркс и Фройд и насочено срещу Историята, която нацисти, фашисти, клерикалисти, комунисти и капиталисти се опитват да пренапишат и подчинят на своите собствени (репресирани) желания. От другата е баналното зло, родено от отказа от въображение, от келявото изкуство, което може да си представя единствено абсурдни в идеалността си Übermensch-и и скучни в красотата си градове без хора в тях. Най-страшното зло, оказва се, е именно онова, което не се отличава със и от нищо, защото крайната му цел е да хомогенизира всичко до степен на стазис и самоунищожение.

„Изящен труп“ от Андре Бретон, Жаклин Ламба и Ив Танги

Изкуството като оръжие може да работи и в двете посоки, демонстрира текстът. Хомогенизиращата му функция поразява все по-масово и безотказно, колкото повече граници изтрива, но хетерогенизиращата е много по-чувствителна и би могла да намери и да се намърда в пропукванията на реалността, в остатъчното ехо от други, алтернативни исторически линии. Неслучайно, както се казва в книгата, игрите започват да променят правилата си най-интензивно сред победените и в правилния контекст биха могли да се превърнат в единствените възможни оръжия – били те радикално преосмислени тестета карти, изящни трупове* или фантастични текстове, четени с едно на ум.