The Book of Phoenix

The Book of Phoenix определено отговаря на библейските конотации, които заглавието поражда, най-вече със старозаветния гняв, втъкан в разказването на историята. А историята е именно разказана, и в хода на книгата няколко пъти се набляга на способността на изречените думи да влияят на света, както и на податливостта на историите да се променят при преразказа и записването им, което присъстваше и в Lagoon от същата авторка.

Романът е предистория на друга творба на Окорафор, Who Fears Death, и започва с постапокалиптично бъдеще от въпросната книга. Старецът Сунутийл владее няколко езика, сред които мъртвия английски, намира пещера в Африка, пълна с компютри от Стария свят. Докато изследва пещерата, портативният му компютър се свързва с една от машините и зарежда аудиозаписа на Книгата на Феникс от заглавието. Така започва и същинският разказ, историята на Феникс Окоре и бягството ѝ от Кула 7 на LifeGen Technologies в Ню Йорк, задължителната зла корпорация и де факто антагонист на книгата, доколкото има конкретен такъв. Феникс е ускорен организъм и хуманоидно оръжие, на пръв поглед чернокожа четиридесетгодишна жена, но всъщност създадена две години преди началото на повествованието. Между болезнените топлинни експерименти, на които я подлагат учените, работещи за the Big Eye (както експерименталните им субекти наричат корпорацията), тя живее под постоянно наблюдение и в сравнително удобство и чете по няколко книги на ден. До момента, когато единственият ѝ приятел и първа любов вижда в лабораториите нещо, което не трябва, и бива убит. С помощта на друг субект, който ходи през стени, Феникс успява да избяга от кулата и да я унищожи, след което се преражда. И това е само първата глава.

Оттам нататък фабулата лъкатуши из Африка и Америка, но винаги следваме събитията от първо лице чрез Феникс. Окорафор знае как да пише увлекателно и през повечето време, прекарано с книгата, не скучаех, но има доста трески за дялане откъм сюжет и темпо. След експлозивното начало на първите три глави следват няколко в малко селце в Гана, където Феникс отива, за да изпълни определена мисия, а книгата мощно забуксува. Главите са всъщност хубави, защото показват героинята в битови ситуации и сред свои, както и неизбежната експлоатация на местните от Big Eye. Но определено тази част, както и няколко други в средата на книгата, можеше да се скъсят, без да се загуби твърде много. Сюжетът е разхвърлян, няма твърде ясна авторова мотивация защо героите трябва да отидат от точка А до точка Б, освен за да се придвижи сюжетът напред, поради което постоянното и рязко прескачане на Феникс и съмшилениците ѝ от цел на цел стои неубедително. В това отношение Lagoon беше много по-добре структурирана, защото при все хаотичността на събитията и на сюжета, въпросният се движеше главно от действията на персонажи с ясни човешки мотивации и желания, и то по логичен начин. В последната си третина книгата е много бърза, пълна с екшън и задоволителен катарзисен финал, но така само изпъква странната безпосочност на средата. Като леко ненужен придатък след въпросната кулминация седи епилогът, в който Сунутийл де факто подготвя почвата за събитията от Who Fears Death.

Което ме води до характеризацията в романа. За жалост тя определено куца. Би могло да се каже, че това е в следствие от стилизираността на прозата и опита на авторката да имитира формата на устното разказвачество, но дори да е така, пастишът не променя факта, че това все пак е роман, не предание разказано край огъня. Феникс, поставена в ролята на разказвач, е съответно най-пълнокръвният персонаж, докато другите герои получават бегла предистория (с няколко изключения) и не оставят истинско впечатление за триизмерност в диалозите и действията си, ако и да са интересни “скици”. Самата Феникс на моменти не предава по оптимален начин емоциите си на читателя, но това не се случва често и има няколко страхотни по-тихи глави и моменти, в които тя просто лети (да, правилно прочетохте) над океана или се наслаждава на природата. Интересно е и колебанието ѝ относно ролята ѝ в света, както и търсенето ѝ на идентичност извън предначертаната ѝ съдба на оръжие. Поради картонеността на другите персонажи обаче, голяма част от драматичния заряд на книгата оставя привкус на насиленост. Също така, при все че очевидно (и оправдано) LifeGen Technologies са причината за гнева и горчивината на Феникс, работещите там и шефовете им са твърде карикатурно зли. В дадена фантастика могат да се присъдят много грехове на безименни корпорации, без да се наруши достоверността на наратива, но когато целта на даден злодей е буквално само да експериментира с хора, животни, растения и природа за военни цели и от алчност, се получава много клиширан образ. На няколко места се показва, че не всички са зли до костите си, както и че не само американското правителство печели от експлоатацията на африканци за експериментите, като за пример получаваме Нигерия, но като цяло това ми се стори много слаба страна.

Светостроенето обаче, доколкото го има, е един от плюсовете на книгата. От вметнатата между редовете информация изниква картинка на сравнително правдоподобно близко бъдеще на нашия свят. Ню Йорк е полунаводнен и преминал към тропически климат, има колонии на Марс, хората масово използват холограмни мини-компютри (какъвто има и Сунутийл от пролога), а в седемте кули на LifeGen Technologies се правят всякакви експерименти и открития, от лек за СПИН през кибернетични протетики до квантови и генни манипулации, голяма част от които с пределно ясни и зловещи военни приложения. Всичко това е строго секретно в по-голямата си част, разбира се. Междувременно в Нигерия паяци-роботи с киберпънк привкус разкъсват всеки, който се доближи до безценните нефотопроводи. И тук, както в Lagoon, има фентъзи елементи, и макар и да са минорни, добавят определена екзотичност и мистика към иначе пределно научнофантастичния мизансцен, и подсилват атмосферата на митичност, сякаш слушаме заедно със Сунутийл предание от отминали времена.

Научнофантастичните елементи на сетинга от своя страна илюстрират по страхотен начин темите, които книгата чепка, вдъхновени от реални събития. Чрез наблюденията на Феникс Окорафор разглежда концепции като класовата привилегия, колониализма, глобалното влияние на капитализма, мястото на Другия в обществото и силата на историите да променят света. Прозата не е Миевил, но не е бедна на сетивни описания и цветова символика, както е например при Анди Уеър.  В хода на произведението авторката умело наподобява разговорния тон на устните предания и митове, съответно в по-емоционалните моменти гневът и тъгата на Феникс водят до по-прости изречения, които за сметка на това са много по-директни и въздействащи. Да, понякога гневът ѝ звучи леко изкуствено, но през по-голямата част от книгата роптанието на Феникс (и Окорафор) срещу неправдите на света е повече от убедително. Особено на фона на това как повечето субекти за експерименти на the Big Eye биват подбирани от Африка и развиващите се страни, тъй като на всички им е удобно да си затварят очите за масовата експлоатация и да пращат лайкове на хора, които си представят като примитиви в кирпичени колиби. Яростта в основата на книгата обаче не е толкова едностранчива, колкото може би звучи до момента, и характеризацията на Феникс към края на романа оставя място за двусмислена интерпретация на начина, по който използва силите си. Преди всичко романът заявява важността на делата пред думите, но показва и разбиране на социо-икономическите причини за апатичността на повечето хора към абстрактното страдание на другите.

Като пример за стилово добрите моменти в книгата давам няколко цитата:

I can practically smell what they are doing in there. Once you’ve smelled captivity, greed, and abomination, you know the grey nose-stinging scent anywhere.

[…]

The sidewalks were packed with people coming and going. Asians, Africans, blended, Hispanics, Muslims, Hassidic Jews, Hindus, suited businessmen, a blind woman carrying a very loud navigation companion. Americans and visitors. All kinds of people who unknowingly accepted the existence of the towers. Who reaped the fruits of the tower’s callous labor. Few of them looked twice at me. They talked on their portables. They drove in solar and hybrid vehicles. They sat in office buildings drape with eco-clean vines.

[…]

Scorched earth is heartless, it’s violent, it’s merciless and it usually involves fire. One of its methods, the strategy of destroying the civilian food supplies in an area of conflict has been banned under Article 54 of Protocol 1 of the 1977 Geneva Conventions. But this is only enforceable by countries who have ratified this protocol. Only the United States and Israel have not. In this way, I am very American.

В крайна сметка, The Book of Phoenix е много неравен роман, със силни страни като тематиката, светостроенето и главната героиня, но и със слабости, сред които разфокусираният сюжет и леко неправдоподобните ситуации, от които се измъкват персонажите. За мнозина тя ще е твърде гневна и убедена в правотата си, и на тях няма да се хареса. Ако ви е заинтригувала, прочетете я и решете сами, защото има какво да предложи. Аз самият бях леко разочарован, може би тъй като подходих със завишени очаквания, породени от примамливата концепция и надеждата да видя поправени слабостите от Lagoon. Ако не друго, книгата безспорно е необичайна и ще следя с интерес бъдещите проекти на Ннеди Окорафор.