Стоманеното сърце

Очакванията ми към Стоманеното сърце бяха крайно високи. От една страна имаме Брандън Сандерсън – доказано име във фентъзи средите със солидна за възрастта му библиография и, най-вече, автор на Мъглороден. Освен това книгата се рекламираше като антиутопия, съдържаща супергеройски елементи – страхотна концепция, която силно съответства на лични ми вкусове и търсения. Нямаше как да не бъде яка. Може би не великолепна, може би не невероятно смислена и съдържателна, но все пак адски яка. В крайна сметка положителната ми нагласа се удари зловещо в посредствената реалност на романа и от този сблъсък се роди моето възмущение.

Всички неща, които читателите истински обичат в Сандерсън, тук просто липсват. Страхотната, сложна и интересна магическа система, важен плюс в творби като Мъглороден и Елантрис, напълно отсъства от Стоманеното сърце. Рамката на романа е общо взето следната – в нашия свят по необясними причини случайни хора започват да демонстрират свръхсили, добивайки прозвището Епични. Всички те бързо се превръщат в злодеи и впоследствие най-могъщите се издигат до позицията на тоталитарни лидери на различни райони, а по-слабите стават техни лакеи. Най-прецакани остават обикновените хора, които са жертва на системата и промените. Силите на различните Епични не са подчинени на някаква система, а са напълно случайни. Присъстват както по-стандартни способности като бронирана кожа, бързи рефлекси и летене, така и някои напълно нелогични – един Епичен имаше силата никога да не му свършват куршумите в огнестрелното оръжие. Всеки от тези надарени индивиди си има слабост, като слабостите също са напълно случайни. Някои са слаби в близост до определен материал, други са слаби ако говорят с човек, който ги привлича сексуално. Тоталната липса на всякакви твърди принципи и закони е по-скоро дразнеща. Естествено, Стоманеното сърце е само първи том от предвидена поредица и е възможно по-нататък Сандерсън да измисли система, в която всичко се вписва, но за момента не демонстрира подобно старание. Интересни персонажи с богат вътрешен свят също отсъстват, заменени от картонени човечета с шаблонни реплики. Повечето герои имат по една личностна характеристика, най-често от рода на „пие кола“, „стреля точно“, „дърдори много“. Главният герой е баналното умно момче с убит баща, което иска да унищожи тиранина и да донесе свобода на хората. Всякаква морална сивота е напълно отхвърлена в полза на елементарни концепции за доброто и злото. Главният антагонист, даващ името на романа – Стоманеното сърце – е изцяло черен злодей, като дори не е готин злодей. Всъщност, в голямата част на книгата той напълно отсъства. Цялата история за банда улични хитреци, които решават заедно да очистят безсмъртен и всемогъщ владетел тиранин, е доста подобна на първи том на Мъглороден, но стократно по-слабо реализирана.

За сметка на това всичко, което читателите не харесват в Сандерсън, тук е разгърнато обхватно. Безбройните еднотипни екшън сцени, описани по сух и схематичен начин, заемат особено голям брой страници. Очаквах екшънът в точно тази книга да съдържа атрактивни суперсили и други възбуждащи въображението неща, но вместо това получих скучновати описания на престрелки с патрони, няколко бомбени взрива и едно-две преследвания с кола. Докато не са на мисия, героите водят еднородни банални диалози за това каква ще е следващата им мисия. Другата постоянна тема на обсъждане е неразгадаемата слабост на Стоманеното сърце – мистерия, която полу-схватливият читател ще разплете правилно в първата третина от романа. Обективно погледнато действието се развива бързо, но честата повтаряемост и еднообразност на диалози и ситуации ме остави с усещането, че действие въобще няма.

Може би редно да отбележа, че книгата дори няма намерението да се сравнява с по-величествените трудове на Сандерсън.  Тя е писана като young adult роман и си беше рекламирана като подходяща най-вече за тинейджъри и подрастващи. Съответно Стоманеното сърце съдържа редица характерни за жанра елементи – интелигентен и схватлив тийнейджър в главната роля, мистериозна блондинка с привлекателна физика на заден план, по-опростен изказ, по-елементарни идеи, по-черно-бели представи за доброто и злото. Но романът всъщност не се проваля на ниво концепция, а на ниво реализация. Проблемът не се състои в това, че книгата не е интелигентна и многопластова. Основното й прегрешение е в това, че е безкрайно скучна и монотонна. Първите стотина страници всъщност са доста приятни, но щом чувството за нещо ново и свежо избледнее, романът губи целия си чар.

Добрата новина е, че поне се чете бързо. Всичките 450 страници с огромен шрифт в българското издание отнемат не повече от три-четири часа. И макар да ми се стори откровено глупав, в романа все пак имаше нещо готино. Традиционно четивният стил на Сандерсън тук е реализиран доста посредствено, но все пак не е нетърпим, дори става увлекателен в някои моменти. На няколко места книгата ми беше скучна, но никога прекалено скучна, че да реша да я оставя настрани и да правя нещо по-смислено.

Плюсове:

+ По-нетрадиционна концепция за свят на хора със суперсили.

+ Чете се лесно, не изисква никакви умствени усилия.

+ Има няколко приятни туиста към края.

+ Стегнат и целенасочен сюжет.

Минуси:

– Зловещо количество нереализиран потенциал откъм уърлд-билдинг.

– Персонажи с прекалено елементарна психика.

– Множество предвидими ситуации.

– Хумор, градящ се на няколко постоянно повтарящи се шеги.

– Метафората за злия Човек от стомана, тиранично владеещ наплашеното си население, е няколко десетилетия позакъсняла.

Все пак ще се опитам да запазя доброто си мнение за Сандерсън и ще продължа да го чета. Но едва ли ще посегна към други книги от тази конкретна поредица. Стоманеното сърце ми беше повече от достатъчно.