Тенарон

Настоящата рецензия е превод от английски на този материал. Благодаря сърдечно на издателство „Август“ за това, че ми изпратиха българския превод на цитираните пасажи. Още повече им благодаря и им се възхищавам, че са рискували с такава особена, но прекрасна книга като тази. На българското книгоиздаване му трябват именно такива хора.

Каква чудна книга е Тенарон на Лена Крун! Признавам си, че я избрах за четиво във влака заради малкия й размер – едва 130 страници, много от които изпълнени с илюстрации и празните пространства, следващи края на главите, в този случай писмата. Тенарон се състои от тридесет писма, изпратени от авторката им до нейния неназован някогашен любим: през огромния Океанус, от едноименния, обитаван от насекоми град, където се е преселила по неизвестни причини. Това не е роман, не е и новела. Отсъства обединяващ сюжет, всъщност романовата механика, която е част от обуславянето ни като читатели, липсва до голяма степен. Психологическата ядка на тази изключително западна литературна форма, вкоренена във взаимодействието между човека и обществото, просто не е обект на интерес за Лена Крун. Така и не разбираме защо анонимната авторка на писмата е дошла в Тенарон, как се изхранва там, дали изобщо работи.

Вместо това Тенарон е нещо като изповед, макар и непряка. Освен това представлява поредица от метафизични размисли за естеството на живота, смъртта, идентичността. Книгата е за промяната, в многото й форми, които витаят иззад всеки фасет на битието. Всяко писмо ни разказва нещо различно: за градини с гигантски цветя, които лесно могат да те погълнат цял, за чудати процесии, които изпълват улиците като реки, за масови саможертвоприношения, за кралици, чиято единствена роля е да дават живот, и за принц, полузабравен от собствения си народ. Въпреки всичко това, частите на Тенарон са здраво споени, макар и по начин различен от обичайния. Насекомополисът на Крун е толкова странен чисто интуитивно и дори непознаваем – за разказвача и за читателя – че съзнанието няма друг избор освен да търси сходства с нашия човешки свят. Тя добре осъзнава този когнитивен рефлекс (Крун, но, убеден съм, и разказвачът) и балансира уверено върху здраво опънатото въже между метафоричната литература и фантастиката. Акробатическият номер сработва заради ярката образност на стила, уловена прекрасно в английския превод от фински (надявам се и в българския). Тенарон може и да е дълга само 130 страници, но всяко изречение изисква от читателя пълното му внимание, да въобразява активно, че е там, и да очертава ясно съкровищницата от образи, дремещи изпод думите. Заради това книгата сякаш е много по-голяма, сякаш е къща с тридесет различни стаи, а всяка стая те подканя да я изследваш отново и отново, без да ти разкрива някакъв финален смисъл.

Това е книга, която ще ви убеди да я препрочитате, вероятно много пъти. Ще прочетете един параграф и ще се удивите на красотата на думите и фразите. След това ще се изгубите за миг в тежката, приплъзваща се реалност на този невъобразимо странен свят, само за да се сепнете, осъзнавайки рязко някъде в дъното на съзнанието си, докато то се опитва да сграбчи сламки смисъл, че на някакво ниво тази реалност е прилична до болка на нашата. След всяко писмо ще събирате тези отломки, ще ги описвате и събирате в каталог, ще ги разделяте и омесвате като зимнина в буркани от нови и нови аналогии, скалъпяни набързо и разглобявани отново и отново, за да бъдат проверени множесто хипотези. В крайна сметка сигурно ще се предадете и ще се пуснете по течението, но вече ще сте способни да различавате (или поне ще си мислите така) някои закономерности, взаимовръзки, цикличности. Картата не е територията и едно пространство в процес на постоянно пресъздаване не може да бъде картографирано, нито пък има смисъл да бъде. Такъв е животът, такъв е и Тенарон, който постоянно бива разрушаван и построяван наново; дори мерките на сградите му не могат да бъдат записани в исторически документи, тъй като във всяко поколение се ражда нов Земемер, чието тяло – самият инструмент на картографа! – ще запечата различна история, безсмислена за всеки читател от бъдещето.

Същото се отнася и за идентичностите – метаморфозите им изпълват книгата и всяка мислима пукнатина във времето, шептят за безкрайни цикли и невъобразими скокове на смисъла. Разказвачът пита един от най-възрастните жители на Тенарон – човек, разнасян в торба, тъй като е твърде немощен, за да се придвижва сам – какво е било най-трудното нещо, с което е сблъскал в живота си. Отговорът му: „Това, че всичко се повтаря и трябва винаги да се завърне и, че едни и същи въпроси биват задавани отново и отново.“ Самата главна героиня се бори, чрез писмата си, да осмисли и приеме промяната, сграбчена отчаяно в собственото си разбиране за необходимостта от предвидимите причинно-следствени връзки в живота:

„– Ахаа – рече Сечко (нейният водач и ментор в Тенарон, който наистина е бръмбар сечко – бел. авт.), без да покаже каквото и да било съчувствие, направо се забавляваше. – Значи искаш всеки да бъде някой. Какъвто е отначало, такъв да си остане докрай.

– Разбира се! Все трябва да има някаква непрекъснатост! – извиках. – Развитие, разбира се, но същевременно и – преданост.„

В друго от писмата тя се диви на буквалните метаморфози, които жителите на Тенарон претърпяват, на това как за някой е възможно да претърпи пълна трансформация и да изостави предишното си Аз:

„Тук е възможно да се сблъскаш с непознат, а той идва при теб като стар познат и започва да ти припомня някаква забавна скорошна случка, която изглежда сте преживели заедно. Попиташ ли: „Кога?“, той се разсмива и отвръща: „Когато бях някой друг“.

И макар да споменава рядко за живота си от другата страна на Океанус и за някогашния си любим, който никога не отвръща на писмата й, текстът разкрива като огледало много за страховете и надеждите й, както и за самия Тенарон. В едно от най-кратките и разтърсващи писма тя описва вътрешността на домовете на тенаронци, които някои от тях носят около себе си, като броня отвън и удобна бърлога отвътре:

„Най-вътрешния апартамент, едностайното жилище, което пасва на размерите им като ръкавица на ръка, някои разнасят със себе си навсякъде. Това обаче си има един недостатък – невинаги можеш да разбереш речта им, понеже кънти и отеква от стените на частното им жилище. Става ми неудобно и от това, че невинаги мога да определя къде свършва то и къде започва неговият обитател.

Тежко на онези, които никога не се показват пред хората без въпросната най-вътрешна защита. Тя говори за ужасяващата уязвимост на техния живот. Миниатюрният им дом често е построен от най-различни материали: песъчинки, кора, тръстика, глина, листа… И все пак ги предпазва по-добре, отколкото други – бронята, от всички страни, и представлява непосредствено продължение на самите тях, в много по-голяма степен, отколкото дрехите в твоя и моя случай. Но изтръгнеш ли я от тях, умират – може би чисто и просто от срам, може би защото кожата им е твърде нежна за откритото пространство или пък изобщо нямат такава.„

Дали някой е отнел бронята й от нея, може да се запита читателят. Дали не е напуснала човешкия свят, за да избяга, или пък не е умряла, или полудяла? Дали любимият й е сторил това? Или може би тя го е сторила на него?

„Има и такива, които това положение не им понася, такива, които искат да виждат всичко лице в лице и да откриват, да разобличават, да покажат на целия свят голотата на нещата. От време на време изкушението ги надвива и разцепват последния дом на някой нещастник. Събужда ме писък, въздъхвам и се обръщам настрани – и скоро заспивам отново.„

Това са тъжни и вледеняващи параграфи. Може би защото са така болезнено вярни, въпреки крехкостта на метафората. На края, когато зимата идва в Тенарон, горният слой на Океанус замръзва и всички изпадат в стаза, тя самата прави какавида, в която да заспи и да се преобрази; изплашена е, но също така е и въодушевена да види света през нови очи, когато се събуди.

Тенарон не е алегория. Тя не дава лесни отговори, нито пък задава лесни въпроси. Ще искате да я препрочитате, знаейки че никога няма да я изстискате от смисъл. Тя не е предвидена да се чете като роман. Пропита е силно от дистанцираното и въпреки това пронизващо чувство, характерно за скандинавското писане, в духа на други известни фабулисти като Линдгрен и Янсон. Това е книга, в която можете да се загубите, в магическата й странност, но винаги ще виждате повърхността на този свят – тя винаги ще е там, видима, и винаги ще искате да се завръщате към нея, защото няма да можете да понесете мъчителните откровения на писмата твърде дълго. В същото време обаче ще копнеете по онзи сладко-горчив вкус и по истината, която трябва да е заровена нейде в тях, никога неизровена докрай. Ще се въздържа да давам оценка в числа, в този случай това е безсмислено. А и без това очаквам да се завръщам много пъти към книгата в бъдеще, така че нямам желание да й прикрепям етикети.