Спящите красавици

Сътрудничеството между баща и син Кинг в Спящите красавици естествено предизвика интерес сред феновете на хорър светилото от Мейн. Татко Стивън от известно време като че беше поизгубил инерция, а пък Оуен за мнозина бе мистерия. Резултатът в ръцете ни приемам като по-скоро успешен, макар романът да има известни трески за дялане.

Нека започна с хубавото, а то никак не е малко. Най-напред, Спящите красавици не оставя читателя с усещането, че зад кормилото са стояли двама шофьори. Нямам представа каква част от книгата е била дело на единия или на другия, а това почти винаги е добра заявка в подобни колаборации. Стилът на Краля е силно разпознаваем и тъй като романът без съмнение звучи като негово творение, то Оуен явно е успял да се напасне добре към прозата на своя родител.

Приятно впечатление прави и енергията, която струи от страниците на Спящите красавици. Вливането на свежа кръв се е отразило добре на произведението – по-амбициозно и жизнено е от последните опити на Стиви, а това само може да ни радва.

Ядката на сюжета също е оригинална и почти прехвърля романа в полето на постапокалиптичната литература. Светът отново застава на ръба на катастрофата и този път причината е странна болест, състояние или може би… магия, която покосява женската половина на човечеството. Аврора, както е наречен предполагаемият вирус, обикаля земното кълбо, а всяка заспала жена се обвива в плътен пашкул от непознато вещество. Пашкулът поддържа функциите на тялото и не убива гостоприемника, но бъде ли разкъсан, спящата красавица вътре се превръща в изключително агресивна своя версия, която напада и опитва да убие смелчака, нарушил съня ѝ.

Както може да се досетите, научната общност бясно търси някакъв лек срещу Аврора, кафето и стимулантите, а по-късно и наркотиците, се превръщат в особено търсени стоки, а мъжете са безпомощни свидетели на „чумата“, която поразява майките, съпругите, приятелките и дъщерите им.

Макар да дочуваме за част от събитията в останалата част на земното кълбо, действието е почти изцяло съсредоточено в малкото градче Дулинг в района на Апалачите. Единствената особеност на Дулинг е близкият женски затвор, а ние се запознаваме с много от обитателките, надзирателите и психиатъра на заведението – доктор Клинт Норкрос, който се явява нещо като протагонист в Спящите красавици.

Впрочем, героите в романа са доста прилична бройка и вземат дейно участие в набиращият сили конфликт. Конфликтът пък се нарича Иви Блек, измислено име на тайнствена жена, която идва сякаш от нищото, убива двама наркопласьори с голи ръце и се предава на полицията. Появата ѝ съвпада с идването на Аврора, а след като е настанена в затвора, Иви демонстрира сили, които определено са от фантастичен характер. Важната подробност е способността ѝ да заспива, без да се превръща в пашкул, а слухът за това бързо се разпространява в градчето и разделя населението на лагери. Някои смятат, че тя е причината за болестта, други – че тя притежава лек за нея.

Напрежението непрекъснато ескалира, все повече жени не успяват да задържат очите си отворени, а затворът на Дулинг се превръща в арена на битка от библейски пропорции. Мъжете на града стигат опасно близо до открита война, а на моменти в романа е прокарана идеята (дори директно, с реч в местната кръчма), че жените са били сдържащият механизъм, възпиращ най-кръвожадните пориви на носещите Y хромозома.

Спящите красавици определено лъха на феминизъм и критика върху текущите позиции на двата пола. Мнозина от мъжете вътре са представени като гадни копелета с вроден уклон към насилие и сексуални посегателства, дори ако са извън кадър (както ги срещаме в личните истории на повечето затворнички), а съвсем открито е представен и въпросът дали едно общество, което поне в началото е съставено изцяло от жени, няма да напише по-добра история за човечеството.

Моят проблем с романа бе, че задава много въпроси, закача цяла върволица теми и проблеми, дърпа болезнени – особено в западнато общество – струни за отношенията между двата пола, но в крайна сметка не се спира никъде, не задълбава, не търси отговори. Повърхностен е.

Същото бих казал за персонажите, сред които не успях да открия истински впечатляващ характер. Да, количеството им донякъде е било пречка, но прекарваме немалко време с доктор Норкрос, неговата съпруга и шериф на Дулинг Лайла и Иви Блек, без да успеем наистина да влезем под кожата им. Особено семейната драма на семейство Норкрос, която трябваше да служи като плънка за героите им, изглеждаше по-скоро излишна и клиширана.

Краят е малко отнесен и нерешителен, не повдига всички завеси и е отворен за интерпретация, но случаят с творбите на Кинг често е такъв.

Спящите красавици стъпва върху добра идея и желанието на Кинг и Кинг младши да се развихрят в епичен сблъсък между половете е видимо и похвално. Изпълнението обаче куца и прилича повече на агитационен постер, отколкото на задълбочено мнение.