Пустинното копие
Автор: Питър В. Брет
Издателство: Колибри
Цена: 24.00 лв.
Пустинното копие е втора част от Демонския цикъл на прохождащия във фентъзи жанра Питър В. Брет. Първата книга, Защитения, не беше лош дебют, въпреки някои свои проблеми – неравното темпо, озадачаващите подскоци напред във времето, които сякаш казваха „прескачаме тези години, защото с героите не се случва нищо интересно“ и най-вече обърканото самоопределение на романа, който до последно се чуди дали да бъде обичайното геройско фентъзи или да се отдаде на по-модерните мрачни тонове.
С голямо удоволствие установих, че Пустинното копие (почти) се е отърсил от недостатъците на предшественика си и представлява многократно по-синтезиран и увличащ разказ. Прескачането от един момент в историята към друг все още е налице, но преходите се вписват добре в повествованието, а „отклоненията“ от централния сюжет са интересни и прекрасно допълващи някои празнини в мотивацията и вътрешния свят на важни персонажи.
Ще започна с няколко общи думи за незапознатите с поредицата читатели, като използвам своите собствени думи отпреди година – векове ни делят от времето на първата война между хората и демоните ядрони (corelings), които се материализират сред зловонна мъгла всяка нощ и чезнат с първите слънчеви лъчи. Магията била силна и човечеството използвало т.нар. защити (wards) за да се противопостави на напастта, атакуваща от Ядрото на Земята. Велик воин, известен като Избавителя, обединява разпръснатите нации и побеждава ядроните. След столетия демоните са забравени, а хората постепенно изоставят магията и се обръщат към науката. Естествено, покрай липсата на гадове, с които да се избиват, започват да го правят помежду си. И така, до очакваното завръщане на ядроните, които хващат арогантната ни раса неподготвена и почти я унищожават. Науката e безсилна и настъпват нови Тъмни векове, а хората отчаяно се обръщат към старите руни за да се спасят. Макар частиците оцеляло знание да са достатъчни за предотвратяването на повсеместна гибел, нощта принадлежи на демоните, а човеците страхливо се крият зад своите защити. Именно в този момент започва историята на Защитения, един от по-добрите съвременни фентъзи-романи, който като че ли премина незабелязано в България. Следващите абзаци разкриват част от случилото се в него, така че ако не сте запознати с началото на сагата, чувствайте се предупредени.
Събитията в Пустинното копие са директно продължение на тези от предишната книга, с едно изключение, което е и скритият коз на романа – главите, разглеждащи младежките години на Ахман Джардир и издигането му до върховен водач на красианците. Това „надникване“ в историята и съзнанието на пустинния воин изпълнява две цели – разкрива интимни подробности за бита и психологията на тези корави хора и дава разумно обяснение за онази му постъпка спрямо Арлен Бейлс.
Самите красианци и обичаите им са достатъчно интригуващи сами по себе си, макар че този народ на забулени бойци подозрително да прилича на аийлците от Колелото на Времето със своето кастово общество, ролята на жените и воините в него, враждите между отделните племена, разбиранията им за живота и смъртта и още множество детайли, някои от които сюжетни.
Обръщам внимание на хората от юга, защото в Пустинното копие основният конфликт е с изместен център. Ядроните и застрашителното им присъствие са налице, но истинският сблъсък в романа е между красианците и жителите на Свободните Градове на север. Зад него пък тлее въгленът на предателството и рухналата дружба между Защитения и Джардир.
Красивата и сурова лечителка Лийша отново е във вихъра на събитията, както и талантливият цигулар и кандидат за сърцето й Роджър. Красианският търговец, кхафитът Абан, също се завръща и играе доста по-значима роля в книгата. Може би причината е засиленият акцент върху интригите и политическите надлъгвания от двете страни на барикадата. Уместно новъведени герои са Иневера, първата съпруга на Джардир и смайващо способен кукловод, както и Рена Кътър, бегло спомената в първата книга, за да разцъфне сред страниците на Пустинното копие.
Питър Брет и тук не ни спестява сцените на жестокост, насилие и сексуални посегателства, ала същевременно разкрива важни парченца от своя свят, така че те да не изглеждат толкова изкуствено „пришити“ към сюжета. Темпото на романа също се е нормализирало и този път няма скучни или ненужни късове повествование. Напротив, напрежението успява да се запази през цялото време и синдромът „още една страница“ се проявява учудващо силно. Липсват герои, чиито глави да исках да прескоча, а и писателят балансира по елегантен начин трите основни линии – тази на Джардир и красианците, на Арлен Бейлс и татуираните му юмруци, и на Лийша и Роджър в Хралупата на Избавителя. Сериозен плюс е, че въпросните линии следват свой собствен ритъм и точно когато имаш нужда от разнообразие, гледната точка те прехвърля от организационните проблеми в селището на дървосекачите към броженията на Защитения и личната му вендета срещу ядроните. Радостни ръкопляскания.
Нека кажа и няколко думи за езика. Питър Брет не разполага с унищожителната стилистика на Мартин, нито пък с въображението на Ериксън, но прозата му винаги е стабилна и не те „изхвърля“ по неприятен начин от преживяването. Бих определил похватите на автора като леко даунгрейднати версии на използваните от Брандън Сандерсън и Джо Абъркромби. Приликата със Сандерсън е добре изградената и непрекъснато развиващата се система на защитите и тяхното използване, а афинитетът към сцени с физическо и психологическо насилие е една от отличителните черти на творбите на Абъркромби.
Плюсове:
+ Питър Брет е отделил време и внимание, за да уплътни сериозно своя свят, без от това да страдат останалите елементи на романа.
+ Частта с израстването на Джардир е бижу.
+ Старите герои продължават възходящото си развитие, а новите се вписват чудесно в общата картина.
+ Битките с ядроните, особено в красианските лабиринти, са вълнуващи и напрегнати.
+ Няма скучни и развлачени глави, действието се развива с подходяща скорост.
+ Идеята със защитите продължава да бъде развивана и използвана по оригинален начин.
Минуси:
– Ядроните губят аурата си на основна Заплаха, след като всички се сдобиха с бойни защити и започнаха да ги трепят на тумби.
– Някои езикови дразнения в диалозите (герои внезапно превключват на к`во, т`ва и подобни, без оглед на ситуацията и другия участник). Не зная какво е положението в английския текст, в превод ме човърка неприятно.
– Брет успява да потопи в атмосферата, но не очаквайте писателски чудеса от него. От по-добрите примери за модерни фентъзи автори е, но има предостатъчно за полиране в текстовете му.
– Предвидимостта.
Пустинното копие е няколко качествени стъпала над предшественика си и притежава потенциала да се превърне в стабилна поредица, чийто край вече е на хоризонта (предвидени са 5 книги, третата вече е на английски пазар – The Daylight War). Ако Брет продължава да се развива, определено ще получи място сред авторите в жанра, които заслужават да бъдат следени.
Оценка: 7/10
Oтносно втория „минус“: в английския текст някои от героите говорят на нещо като диалект и много често използват „Ent“ вместо „I am not“. Преводачите явно са се опитали да предадат усещането чрез употреба „к’во“ и „т’ва“. И на мен ми се стори леко дразнещо, но пък от друга страна иначе щеше да се загуби още от оригиналното звучене на романа.
Добра статия за една добра книга. Като цяло съм съгласен с посочените минуси и плюсове и горе-долу и аз така усетих книгата.
Като контрапункт мога само да спомена да кажа, че първият минус аз лично не съм го усетил, дори напротив. Още в началото на Пустинно копие се загатва, че ядроните притежават далеч по-голяма сила и решението им да не избият до крак човечеството вероятно е мотивирано от някаква взаимна изгода тип паразит-носител, която вероятно ще бъде разкрита в следващите книги. Освен това към минусите бих прибавил и прекаленото „ислямитизиране“ на красиянците. Брет създава нов свят от нулата, така че можеше да бъде с една идея по-оригинален при изграждането на човешките общности. Разбирам, че това едва ли е подразнило доста хора, но на мен ми направи негативно впечатление.
С плюсовете съм съгласен, като само е редно да добавя, че на мен много ми допада начина, по който бавно, лъжичка, по лъжичка ни обрисува и разкрива света и тайните му
п.с. не че търся под вола теле, но българските корици могат да се определят за минус също… доста са слаби и далеч от същността на историята. От друга страна хартията и шрифта са над средното равнище на българските книгоиздатели