Колелото на Времето, том 14: Спомен за светлина

Една епоха в фентъзито приключи. 23 години и 100-ина милиона продадени копия от поредицата след публикуването на Окото на света дочакахме появата и на последния том от Колелото на Времето. За съжаление Робърт Джордан не доживя да види това.

Естествено основният въпрос при последен том от толкова голяма поредица е дали той дава достоен завършек на историята. За мен лично отговорът е по-скоро да, но със сериозни уговорки. Брандън Сандерсън се е постарал сериозно с неблагодарната задача да отговори на очакванията на милионите фенове да завърши подобаващо поредица, писана основно от друг. Доста ограничените му писателски качества обаче, комбинирани с редица сериозни структурни проблеми на сагата, оставени  му в наследство от Джордан, са довели до резултат, който макар и задоволителен, страда от редица сериозни недостатъци.

Сюжетът накратко – Последната битка най-накрая започва с пълна сила и с масирани атаки на няколко фронта от страна на тролокските армии. Ранд отива в Шайол Гул, за да се пребори най-накрая с Тъмния, но преди това трябва да убеди сеанчанците да се съюзят с него и всички монарси да приемат плана му за дългосрочен мир след Тармон Гай’дон. Едно е сигурно – този път няма да има оплаквания, че нищо не става, защото почти цялата книга е нонстоп екшън. За съжаление, голяма част от екшъна е монотонен и еднообразен, но няма как, твърде много тролоци има за изтребване…

Плюсове:

+ Последен том е, няма за кога да се разтягат локуми, затова тук липсват типичните за поредицата раздути и развлачени сцени и всичко е фокусирано върху основния сюжет, а не върху третостепенни странични сюжетни линии.
+ За пръв път от много томове насам чувствах напрежение и несигурност за съдбата на главните герои. За всички ни отдавна беше ясно, че няма начин който и да е от тях да си го вземе преди последния том, но тук нещата са различни.
+ Книгата е много увлекателна. Разбира се, сериозна роля изигра и нетърпението след толкова години да видя как свършва поредицата, но все пак отдавна не ми се беше случвало да изчета за 3 дни такава тухла.
+ За пръв път от доста време насам някои от Отстъпниците имаха добре измислени планове и действаха като компетентни злодеи, а не като тотални некадърници.
+ Развръзката е много добра и оправда моите очаквания.

Минуси:

– Брандън Сандерсън все още е посредствен в стилистично отношение автор. Факт е, че и Джордан не беше кой знае колко способен в това и надали много хора са станали фенове на поредицата заради изящния изказ, но това не е оправдание. Това е особено видно в диалога, който твърде често е посредствен.
– Екшън сцените са твърде много и прекалено еднообразни. Няколко базови тактически маневри се използват многократно срещу тролокските пълчища и в един момент става досадно. Романът само щеше да спечели, ако 100-150 страници монотонни битки бяха орязани за сметка на повече внимание, отделено на взаимодействието и общуването между героите и показване в повече дълбочина на тяхните реакции към ставащото.
– За да има някаква интрига в битките, мощта на повечето преливащи е сериозно намалена и сега те далеч не са толкова способни да избиват безпроблемно стотици или дори хиляди тролоци без да се изпотят както преди, освен в някои удобни за сюжета случаи. Също така без обяснение бройката преливащи на страната на Светлината е намалена сериозно от тази, която беше в предишните томове. Не съм сигурен дали това е точно минус обаче, защото ако не беше така, нямаше да има особена епика в битките, а тези, които не могат да преливат, щяха да са в ролята на фигуранти и пушечно месо.
– Доста дребни и не толкова дребни неточности и противоречия с предишните томове. Повечето ще се забележат само от най-хардкор феновете и не са особен проблем, но има и няколко по-сериозни – примерно Мат и Мин се държат като стари познати, при положение че в предишните томове не са разговаряли помежду си нито веднъж.
– В първата половина на романа поведението на Мат е тотално неадекватно и в противоречие с  предишните 13 тома, а опитите му за хумор са трагични.

Като цяло този том ме остави със смесени чувства. Има немалко силни моменти и нужната епика, но твърде голямото концентриране върху монотонната сеч на тролоци и пренебрегването на отношенията между героите за сметка на екшъна не беше по вкуса ми. Но пък ако вече сте изчели 13 тома от поредицата, дори и с оглед на изброените недостатъци е ясно, че няма как да пропуснете да прочетете Спомен за светлина.