Кръвта на Мага

Кръвта на Мага е добро попълнение в колекцията ми от епично фентъзи, а авторът на романа, новозеландецът Дейвид Хеър, е достатъчно компетентен, че да предложи на любителите на този жанр почти пълния пакет „екстри“, които те биха очаквали от подобно произведение.

Кръвта на Мага е фентъзи интерпретация на Кръстоносните походи, което веднага подсказва какво може да очаквате от нея – битки, политика, интриги и предателства. Романът е първа част от Квартет за лунните приливи и отливи и като такъв по-скоро подготвя почвата за бъдещия катаклизъм, но и дори самостоятелно впечатлява с внимателно изградения си свят, относително стегнат сюжет и кадърна магическа система. Лошата новина е, че героите, населяващи този свят, попадат основно в графа „скучни“, но за това ще си говорим по-подробно надолу.

Светът на Урте е разделен на два континента – Юрос (Европа) и Антиопия (Азия), между които бушува кипнало море, изключително затрудняващо връзките между населяващите ги народи. Въпросните народи общо взето са си чисти еквиваленти на средновековните европейци от едната страна, и някаква смесица от араби, перси и индийци от другата.

Най-голямото отклонение от нормата и причината Кръвта на Мага да се води фентъзи е наличието на магия, която обаче почти изцяло тече в кръвта на наследниците на Кориний и неговите триста последователи, чиято история силно наподобява тази на Иисус и апостолите. Магията или гносисът, както го наричат в романа, практически е „създаден“, а не някакъв дар свише, като подробностите защо и как работи са пръснати из цялата книга. По подобие на Брандън Сандерсън, Хеър е направил опит да сложи разумни и аргументирани граници на силите на магьосниците, макар самите проявления на гносиса да са стандартни за жанра – власт над елементите, некромантия, провидство и т.н.

Най-голямото постижение на маговете е издигането на гигантския мост Левиатан между двата континента, а целта на Ордо Коструо, орденът извършил монументалното дело, е била наивно безкористна – търговия, размяна на опит, смесване на културите и прочие богоугодни дейности. Левиатан е достъпен само по време на Лунните отливи, които се случват на определен брой години, ала изграждането на невъобразимата конструкция дава възможност на властелините на Юрос и Антиопия да водят една от най-старите, обичани (и невъзможни до момента) човешки дейности – война помежду си. Рондийците от Юрос първи организират Походите и завладяват Йебусалим, а от този момент нататък ситуацията заприличва на буре с барут, над което няколко страни си подхвърлят запалена факла.

Хеър правилно не е ограничил конфликта до просто противопоставяне между Изтока и Запада и в общата картина са вплетени множество играчи със собствени цели и намерения. По-правилното разделяне на лагерите е на „ястреби“ и „гълъби“, а войнолюбци и радетели за мир има както сред жителите на Юрос, така и сред тези на Антиопия. Едва ли ще ви учуди, че писателят явно поставя неприятните персонажи в първия лагер, докато тези, които вярват в мирното и взаимно обогатяващо съществуване, общо взето са нашите храбри протагонисти. Сюжетът прескача между няколко гледни точки, като главните действащи лица често са разделени на хиляди километри едно от друго и в началото сякаш нямат допирателни, но скоро се разкриват връзките, които в крайна сметка ще доведат до пресичане на пътищата им.

Светът е показан основно през очите на положителните персонажи, макар тук-там да получаваме откъси и за останалите фигури на шахматната дъска. Произходът, попрището и житейската история на всеки участник в събитията са доволно различни, като прескачаме между главите на Елена, бивш шпионин и убиец, която заварваме като силно привързан към подопечните си телохранител, младата дъщеря на търговец Рамита, продадена за съпруга на един крайно интересен жених, обучаващия се магьосник Аларон, който без да иска разтърсва гнездото на осите и разкрива дълбоко пазена тайна, която може да промени света, и т.н. и т.н.

Не се тревожете от наличието на повечко хора с дейно участие в сюжета на Кръвта на Мага – Хеър е свършил добра работа с различните нишки и ориентирането в романа му е бързо и безболезнено. Приятно впечатление прави и вече споменатото темпо на историята, което, без едно дразнещо изключение, успява да поддържа интереса и видимо да движи действието напред.

Уви, макар Кръвта на Мага да захвърля своите герои в интересни времена и да ги поставя в центъра на вълнуващи събития, самите те по-скоро са жертви на обстоятелствата, отколкото двигатели на собствената си вселена. Единици са тези, които търпят някакво истинско развитие, а ролите им са твърдо определени от самото начало на повествованието. Ясно ни е кои са негативните персонажи, те самите са почти карикатурно зли, ясно ни е и кои са в нашия отбор, те пък са почти карикатурно добродетелни и наивни. Това прави дори по-голямо впечатление на фона на реалистичното им обкръжение и уж сериозен сблъсък на цивилизации.

Със сигурност ще се върна към втора част на квартета на Дейвид Хеър и ако можете да преглътнете пропуските в изграждането на характери, ви препоръчвам да пробвате Кръвта на Мага. В нея ще откриете пулсиращ с живот свят, интригуващи конфликти и любопитен опит за изграждане на оригинална магическа система, което е значително повече, отколкото мнозинството ѝ жанрови събратя.