Джак от Сенките

Джак от Сенките чудесно илюстрира творчеството на Зелазни, без всъщност да го обобщава. Авторът сам е написал в увода към едно от изданията, че в този съвсем кратък роман целта му не е била да експериментира, а да напише история, за чиято направа е бил отлично подготвен. Вдъхновението в случая (включително името на главния герой) идва от творчеството на Джак Ванс, най-вече от поредицата Умираща земя, в чието странно пост-апокалиптично бъдеще магията е погълнала технологията. В рамките на около двеста страници Зелазни моделира по свой си начин тази популярна жанрова територия, вплитайки в модела обичайните за него мотиви: за безсмъртието, отмъщението, душата, познанието.

Джак е Господар на Сенките, един от магическите властелини на тъмното полукълбо, което слънчевите лъчи никога не огряват. Той е сред малцината Господари, чиято сила не е обвързана с географско място, а вместо това е изменчива и подвижна, вечно на границата между сянката и светлината. След неуспешен опит да задигне поредния си трофей, прословутият крадец е екзекутиран безцеремонно от лакеите на Господаря на Прилепите, отколешният му враг. Бидейки жител на тъмната странна, Джак се завръща в ново тяло дълбоко в земите на мрака, откъдето се впуска в дълго пътешествие по дирите на отмъщението.

Споменах, че Джак от Сенките добре отразява маниери на писане, които са характерни за Зелазни – както силните му страни, така и не толкова силните. Зелазни не се слави, поне в романите си, с възплътна психологизация на героите си. Не защото не я умее, а по-скоро защото неговите герои често са повече митологични, или поне романтически като пропорции, отколкото чисто човешки. Джак е пределно добър пример за този тип Зелазниеви персонажи, дотолкова, че чак метафизиката на света от книгата отразява тези принципи на характеризация. Създанията от тъмната половина на планетата на Джак нямат душа, никога не се променят, боравят естествено с магията. Хората от светлата половина са смъртни, но се изменят постоянно, подвластни са на прищевките на съвестта, вярват в науката и разума.

Диалектиката между светлина и мрак, безсмъртие и тленност, мъст и милост, чертае на едро света и сюжета на романа. Действия и развития, които в други книги биха отнели множество страници и художествено време, тук понякога са нахвърляни в рамките на единствено изречение. Това препускащо движение, насред което Джак най-често е застинал психологически на едно място, създава особено усещане – за герой, който превъзхожда човека многократно и в същото време е по-нисш от него. Той е от онези гранични образи на Зелазни, лавиращи между крайностите на външния свят, дали осъзнато, дали под контрола на управляващите ги страсти. Източникът, от който Джак черпи сили – сенките – символизира пределно ясно тази любима тема на автора – за свойството на всяка система сама да вселява сили у определени агенти, които да прескачат с невъобразима за останалите лекота през дълбоко разчертаните идеологически граници на реалността, и по този начин да предизвикват промяна, както в света, така и в себе си.

Мотивът, който движи Джак, е жаждата за възмездие, и тук тази малка книжка прави нещо доста интересно, тъй като главният ѝ герой всъщност е завършен задник. При все че Джак има предостатъчно поводи да желае разплата, действията му са меко казано непропорционални и само по-социопатичните, неопитни или мързеливи читатели не биха припознали именно в него главния отрицателен герой на книгата. Въпреки това, именно тази доведена до крайност негова страст го води до синтез между диалектичните полюси в света на романа.

Зад това може да се крие някаква дълбока метафора за душата, изкуството или нещо съвсем трето, а може и да не се. По-важното е, като че ли, че този мотив се превръща в чудесен проводник за въображението на Зелазни, което, също като героите му, прескача с лекотата на електрически ток от изречение към изречение, от ситуация към ситуация и от свят към свят. Джак от Сенките спокойно можеше да бъде низ от импресионистични разкази, обединени от подвизите на главния си герой. Като например сцената, в която Джак влиза в мисловен двубой на живот и смърт с розова мутагенна скала човекоядец; тази, в която бива затворен в непробиваемия затвор на магически скъпоценен камък; или пък разговорът му с окования между деня и нощта Луцифер, в който ей-така между другото са нахвърляни философски идеи, все така новаторски дори четиридесет години по-късно. При преминаването на Джак от тъмната към светлата страна на планетата, пък, проличава майсторският контрол на Зелазни над текста. Изведнъж, само за една глава, но много отчетливо, тонът и текстурата на текста се променят коренно, което се връзва чудесно с по-метафизичните импликации иззад приключенията на Джак.

Могат да се изтъкнат немалко слабости по отношение на Джак от Сенките. Че е твърде къса, повърхностна, разфокурисана. Тези неща хем са верни, хем не, също както Джак черпи силата си както от мрака, така и от светлината. А Зелазни добре използва тази двойственост, за да създаде изключителни фантастични винетки, и приплъзвайки се през сенките също като героя си, отново да създаде илюзията за вечната игра между създанията от светлина и мрак, която отново и отново решава съдбата на световете, големи и малки, външни и вътрешни, истински и измислени.