Край на дежурството

Радвам се, че трилогията за детектив Бил Ходжис приключва с тази книга и Стивън Кинг ще се ориентира към някое ново заглавие. Този толкова любим писател ни е подарил не един шедьовър, но Мистър Мерцедес, Търси се и Край на дежурството определено са сред посредствените му романи и не бих ги препоръчал на някой освен заклетите фенове на автора. Заклетите фенове пък едва ли имат нужда от моята препоръка и вече са погълнали финала на сагата или ще го направят в близкото бъдеще.

За случайно попадналите на тази страница – поредицата ни запознава с печеното, пенсионирано ченге Бил Ходжис, на когото се пада честта да пребори Брейди Хартсфийлд, класически психопат с афинитет към 1. масовите убийства и 2. подтикване на лабилните си жертви към самоубийство. В първа книга (внимание, спойлъри!) Брейди бе превърнат в зеленчук след тежък удар в главата, Търси се предложи някакъв нескопосан и като цяло ненужен мост между романите с минимално присъствие на злодея, а в разглеждания тук Край на дежурството Брейди се връща от умственото си забвение със свръхестествени възможности като телепатия и телекинеза. Г-н Хартсфийлд очаквано е обладан от мисълта да го върне тъпкано на детектива и да причини възможно най-много смърт.

В отбор Ходжис отново ще намерим социално неадекватната Холи Гибни и блестящия младок Джером Робинсън, докато свитата на Брейди е съставена от няколко манипулирани съзнания, които той използва като кукли на конци. Едно двойно „самоубийство“ дава ход на действието, а за финал имаме каубойска среща, в която героите и лошото копеле разчистват сметките си окончателно и завинаги.

Край на дежурството ми се стори една идея по-добра от своя предшественик, което само по себе си не е кой знае какво постижение, а и причината за подобрението е елементарна – тук поне откриваме някакъв фокус и не се отплесваме в странични истории. Брейди методично плете мрежата си, а Ходжис постепенно надушва какво се случва и се оказва единственият способен да реагира навреме.

Проблемите са много, но основният грях е почти пълната липса на оригиналност. Край на дежурството е стандартният, очукан свръхестествен трилър и рециклаж на самия Кинг в предишни романи. Сред най-очевидните примери са тежката мозъчна травма и/или експерименталните лекарства, които дават на жертвата паранормални способности и на чиито ефекти сме ставали свидетели още в началото неговата кариера посредством Мъртвата зона и Живата факла. Сюжетът е магистрала в пустиня и още със стъпването на асфалта, може да видите дългите – и уви, монотонни – километри пред вас. Главните действащи лица са изтъкани от скука и фактът, че сверих имената след трета книга за тях, би трябвало да говори достатъчно.

Опитите на Кинг да звучи модерно също са вяли, техническите детайлчета са неубедителни, а уж случайните подхвърляния на съвременни попкултурни феномени звучат насилено и сякаш трябва да ни убедят, че Стиви може да пише адекватно и за двадесет и първи век. Мен не успяха.

Ще заключа, че Край на дежурството е уморен и блед завършек на слаба трилогия, която бележи един от обичайните спадове в библиографията на Кинг. Слава Богу, досега това винаги се е оказвало временно явление и стискам палци отново да видим Краля във върхова форма. Следващото му планирано заглавие, Sleeping Beauties, ще бъде един от много редките случаи на съавторство в неговата кариера, а избраникът за тази колаборация е малкият син на писателя – Оуен Кинг. Остава ми да чакам с нетърпение, както винаги. Май е така с всички Верни читатели.