Автор: Тери Пратчет
Издава: Doubleday, HarperCollins

Ревю: Рандъм

 „A geezer, now, well, a geezer is somebody that everybody knows, and he knows everybody, and maybe he knows something about everyone he knows that maybe you wished he didn’t know. Um, and well, he’s sharp, crafty, um, not exactly a thief but somehow things find their way into their hands. Doesn’t mind a bit of mischief, and wears the street like an overcoat.“

Запознайте се с Доджър – истински дядка (доколкото всяко бездомно хлапе над 15 се е смятало за възпреживяло в онези времена) и каналджия, на всичкото отгоре (мда, преводът ми от английски куца злобно, но за без пари толкоз; оригинално думите са „geezer“ и „tosher“, приемаме предложения). Ако се чудите какво е каналджия – нещо като търсач на съкровища, само че… в канализацията на Лондон. Каналджиите, ще перифразирам книгата, са хора, които търсят ценното в нещата, захвърлени и безполезни за хората отгоре. Пратчетовият поклон към Чарлз Дикенс – история, която вероятно е искал да напише дълго време – е силно заинтересуван от каналджийството, в прекия и преносен смисъл. От самото начало това си личи доста ясно:

„The drains and sewers were overflowing, throwing up ­– regurgitating, as it were – the debris of muck, slime and filth, the dead dogs, the dead rats, cats and worse; bringing back up to the world of men all those things that they thought they had left behind them; jostling and gurgling and hurrying towards the overflowing and always hospitable river Thames; bursting its banks, bubbling in a dreadful cauldron; the river itself gasping like a dying fish.“

Подходът към образността е явно повлиян от Дикенс, но едновременно с това е и отчетливо Пратчетов. Всъщност това кратко вселяване на Пратчет у Дикенс е изключително смислено, предвид творчеството на двамата – съвместимо и откъм засегнати социални и етични теми, по остроумие и ситуиране на действието (предимно в града). Не на последно място и по сходен обем и популярност. В Dodger тези прилики са усилени, като Пратчет е положил значителни усилия да изимитира сантименталността и патоса, привични за Дикенс:

„But right now, the only monsters in Fleet Street, he had been told, were the printing presses whose thumping made the pavement shake, and which demanded to be fed every day with a diet of politics, ‘orrible murders and death.“

Ако пък случайно не сте чували за Дикенс или, алтернативно, не сте от най-бързите, Пратчет го е включил като герой в романа, и то от по-важните. Участие взимат и други популярни исторически и измислени фигури като Суини Тод, Бенджамин Дизраели, Кралица Виктория, Принц Албърт и младият Карл Маркс, макар и не пряко в случая на последния. Както и Доджър, разбира се.

Историята е простичка, типична и сантиментална, не търсете никаква изненада в нея. По време на една от обичайните си нощни обиколки Доджър измъква от лапите на двама главорези невинна млада дама. Тя, оказва се в последствие, може би е по-скоро чужденка, а освен това е обвързана именно с типа хора, които Доджър усилено и целенасочено е избягвал цял живот. Скоро същите започват да търсят него и спасената лейди надлъж и нашир Лондон. Доджър няма друг избор освен да впрегне цялата си изобретателност и да направи онова, което умее най-добре – да се изплъзне на всички останали.

(Тук е моментът да си позволя кратко критическо-преводаческо отклонение. Може би вече сте се досетили, че настоящата рецензия е превод на текст от английски. Докато работя над него, осъзнавам доста по-ясно колко силно разчита тази книга на езика и идиома, на който е написана. Въпреки че на пръв поглед не е по никакъв начин сложно конструирана и дълбоко замисляна; напротив, чете се и тече изключително лесно и непосредствено. Това за пореден път ме навежда на мисълта, че Пратчетовото майсторство е именно в тази способност да предизвиква достоверни и богати читателски реакции чрез наглед прости текстове, които обаче са изключително „на ти“ със собствения си идиом. Дано книгата попадне в ръцете на кадърен преводач. Ако отворите Читанка, да речем, там The Artful Dodger от Оливър Туист се появява като Хитреца. Подобен избор би бил изключително неадекватен за Пратчетовия герой в евентуалната му инкарнация на български, предвид допълнителните конотации, които името носи в контекста на книгата.)

Пратчетовият викториански Лондон можеше да е по-ярко и подробно обрисуван, но дори така преходът през него си струва отделеното време. Най-вече заради екскурзоводните услуги на Доджър, който е способен да ви преведе от най-миризливите до най-луксозните местенца на града. В негово лице Пратчет е измислил и написал интересен герой, но освен това е оформил и обектива, който използва най-усилено в романа. Цялата идея за каналджийството и постоянното провиране между капките на закона, за рециклирането на всичко захвърлено и осмислянето му в нова светлина – това е изписано явно върху Доджър и развитието му. Темата за социалната (не)подвижност е силно застъпена, както може да се очаква, но заедно с нея присъства и друг, много по-модерен мотив – този за фундаменталната нестабилност на концепцията за истина.

На последния са му придадени буквални и метафорични дълбочини чрез усиленото и целенасочено използване на символизъм. Така да се каже, Пратчет внася контрабандно в текста идеи, които са фундаментално чужди на викторианските нрави, скривайки ги в най-обичайните за периода литературни трикове. Въпреки това този концептуален слой не е въведен твърде изтънчено, като на няколко места дори му е придадена вербална форма:

„And he cried real tears, which was quite easy to do, and it shocked him inside, and he wondered if there was anything in the boy called Dodger that was totally himself, pure and simple, not just a whole packet of Dodgers.“

Тук се крие една от големите сили на Пратчетовото писане, която освен това е и сред най-големите му ограничения. Неговите книги винаги разглеждат големи теми и етически главоблъсканици, важни не само във въображаемите светове, но и в нашия собствен. В този смисъл те са чудесно, макар и неявно въведение в хуманистичната мисъл. Като такива обаче рядко отвеждат читателя по-надълбоко, в по-непознатите и трудно познаваеми територии. Почти съм сигурен, че това е резултат от съзнателен професионален избор, взет в даден момент от кариерата на Пратчет. Вероятно огромната му популярност се дължи до голяма степен и на това решение да запази известна доза елементарност и наивистичност в произведенията си. Затова си мисля, че въпросният избор може би е бил по-доброто решение. Не мога обаче да спра да се питам какво ли щеше да е, ако нещата се бяха развили  другояче…

Що се отнася до хумора, Dodger не е от най-смешните книги на Пратчет и това също ми се струва търсен ефект. Все пак книгата се занимава със сериозни и често тежки проблеми като крайната бедност, бездомните и насилието върху жени и деца. Освен това, в генотипа й се крие поне частичка ДНК от исторически роман. Остроумието на Пратчет обаче е на винаги високо ниво. Замислете се за миг, например, колко ловко използва игрите на думи, за да подсили потока на романа:

„The man gave Dodger a cursory glance which had quite a lot of curse in it and then looked up Charlie, who got the kind of smile that you get when people know you have money.“

Игрите на думи обогатяват ситуационната образност чрез простички, но неочаквани езикови асоциации. Не са просто демонстрация по остроумие, а и по стил. Или може би по стилизация на остроумието, което си е нелошо описание на прозата на Пратчет – писател, който разчита изключително много на авторовия глас. Още повече в книга с ­почти­-всезнаещ разказвач. Дефинициите настрана, романът печели много от тези вербални демонстрации, които при Пратчет вече са безкрайно далеч от маниерничене.

С това не искам да намекна, че той е писателски гений, изтъкан от изтънченост (като си говорим за маниерничене…). Напротив, това е автор, чийто начин на писане може да бъде доста добре онагледен със следното изречение:

„As the bells tolled five o’clock, Mrs Sharples woke up, making a noise that could best be expressed as Blort!„

Тази така приятна сплав от хитроумност и грубоватост е запазена марка на Пратчет и основно изразно средство за предаване на идеите му, а той вече я е овладял почти до съвършенство. Вярно е, че след десетина негови романа това качество започва да създава известно чувство за повтаряемост, но пък поне е повтаряемост, която човек може лесно да оцени.

Dodger е добра реколта. На вкус по-различна от обичайната, макар и не толкова като The Long Earth, но също толкова пивка и приятна, с ароматни примеси от лесно смилаема мъдрост. Със сигурност не е от типа литература, която има силата да променя съзнания, но пък е от здравословна и забавна порода.

Оценка: 7/10

Забележка: Рецензията е превод на следния материал, писан по оригиналния текст на романа.