Червеното пиано

Червеното пиано (Black Mad Wheеl в оригинал) е вторият роман на Джош Малерман, който прелиствам, след приятния му дебют с Кутия за птици. Двете произведения не са свързани сюжетно, но паралелът между тях е очевиден. Докато в Кутия за птици нещо подлудяваше всички хора, които го зърнат – тоест, заиграва се със зрението – този път авторът използва друго сетиво, слуха, около което гради завръзката в книгата си.

Вместо в постапокалиптично бъдеще, Червеното пиано ни пренася назад във времето и по-точно края на 50-те години на миналия век. Втората световна война все още е пресен спомен за повечето хора, а Америка е в разгара на Студената война. Детройтската група „Дейнс“, свирила на войниците на фронта, отново е призована да служи на родината си, след като военните откриват странен звук сред загадъчните дюни на пустинята Намиб в Африка. Звук, който предизвиква тежки физиологични реакции у всички, изложени на него – болка, повръщане, халюцинации – ала освен това по някакъв начин „обезврежда“ създадените от човека оръжия като пистолети, пушки и дори… ядрени бойни глави. „Дейнс“ са част от третата експедиция, изпратена в пясъците, избрани заради профила си на професионални музиканти, които уж по-добре биха могли да „проследят“ звука, след като съдбата на войниците от предишните два опита е мистерия.

Всички въпроси, които вероятно са се зародили у вас след този увод, практически са въпросите, чиито отговор „Дейнс“ и американската армия търсят – как се е появил този звук, къде е източникът му, този източник изкуствено ли е създаден и от кого, враждебен ли е, и какво, по дяволите, търси в този пущинак?

Ние се прехвърляме между две времеви нишки, едната непосредствено преди пътуването до Африка и преливаща в мисията на „Дейнс“ в Намиб, а другата – шест месеца по-късно, когато единственият намерен жив, но невъзможно наранен член на екипа, Филип Тонка, се събужда от комата си в болницата „Мейси Мърси“, Айова. Тук откриваме втората прилика между този роман и Кутия за птици, чиято структура е много подобна – прескачаща преди и след сблъсъка със съответния феномен.

Третата, и най-очаквана, допирна точка е в стила на Джош Малерман. Той пише бърза, надъхана проза, с безброй кратки, понякога съставени от една единствена дума, изречения. Аз лично си падам по такъв тип литература, но изпълнението на Малерман леко се клатушка и в желанието си да бъде хем мистериозен, хем „екшън“, ефектът на моменти е по-скоро дезориентиращ, отколкото въздействащ.

Самият писател свири в група, така че когато говори за музика вдъхновението и познанията му личат, ала въпреки опитите да изгради силна връзка между членовете на „Дейнс“, всички освен Тонка остават болезнено недоразвити. Далеч по-добре се е получило изграждането на образа на една от медицинските сестри в „Мейси Мърси“, Елън, която се грижи за Филип и се превръща в единствения му съюзник сред все по-враждебната и обвита от конспиративна секретност среда на лечебното заведение. Може би моментите, в които те двамата споделят музиката, са и най-силните в романа.

Червеното пиано е стъпил върху силна концептуална основа и може да се похвали с прилично разнообразие – на страниците му ще откриете елементи от трилъра, класическия и психологическия хорър, както и освежаващи дози история и рокендрол. Тонът е мрачен и кървав, а освен паранормалния ужас в Намиб, книгата навлиза в територията на посттравматичния стрес и темата за трудното завръщане у дома.

За мое съжаление, както в предишния ми сблъсък с Малерман, и тук не почувствах резонанс с героите и не им съпреживявах, а останах в ролята на отдалечен наблюдател на премеждията им. Сигурен съм, че в този писател има страхотна книга и с нетърпение я очаквам. Ако и вие приемете Червеното пиано като предястие, ще останете доволни.