Милостта на Калр

Правдата на Торен (Ancillary Justice) беше страхотен фантастичен роман, чудесно написан и изключително новаторски по повече от един начин. Съвсем заслужено обра куп жанрови награди. Милостта на Калр (Ancillary Sword), продължението на дебютния роман на Ан Леки, също е силна фантастика, която обаче отстъпва на предшественика си. Предвид че това е втора книга от поредица, която в завършека си вероятно ще разчита силно на изградения постепенно преди това свят, спадът е донякъде неизненадващ.

Историята продължава оттам, където Правдата на Торен приключи. Брек вече е флотски капитан, под нейна директна команда е едноименният с българския превод на заглавието кораб „Милостта на Калр“. След сблъсъка между двата аспекта на господаря на Радча в края на предишната книга, някогашният корабен изкуствен интелект, вече ограничен до едно-единствено тяло, е изпратена от Анаандер Мианай в една от радчайските системи, където да служи като неин инструмент. Много скоро след пристигането си, Брек установява поредица от странности в тъканта на местното общество – сложна плетеница от радчайския културно-политически модел и порядките на местните колонизирани народи. Освен това, Брек трябва да се справя с особеностите на собствения си екипаж от човешки войници (на „Милостта на Калр“ не служат второстепенни, т.е. тела придатъци на корабния ИИ), а на станцията на системата живее малката сестра на покойната лейтенанта, която се оказва толкова важна за нея в първа книга.

От една страна, Милостта на Калр е също така увлекателна, а проблемите, които изследва, са не по-малко интересни. Тематичната нишка за цивилизоваността като идеологически конструкт, отгледан от колонизатора, е доразвита, разроената, полу-всезнаеща гледна точка на разказвача е запазена, макар и в различен вид, характеризацията, макар и минималистична, е силна и на място. Внесен е и нов тематичен център – справянето с травмите, които осакатяват и променят необратимо хората и народите (и изкуствените интелекти), както и възможността изобщо такава жертва да бъде разбрана в едно общество, което, уж на пръв поглед плуралистично, е ориентирано към културно-хищническа хегемонизация (а в някакъв смисъл и хомогенизация). Някои от най-силните моменти в романа акцентират именно върху това комуникационно затруднение, напластявайки гледни точки към различни негови проявления. Сцената, върху която Леки драматизира света си, продължава да е сравнително маломащабна на фона на загатнатото за радчайската империя, но пък вниманието към детайла прави тези почти уютни пространства изключително убедителни.

Романът има обаче и осезаеми проблеми. Правдата на Торен беше чудесно построен откъм ритъм и темпо, и изключително фокусиран. Милостта на Калр страда от неравномерност на повествованието, от излишна обяснителност на места, от незавързани сюжетни краища (които вероятно ще бъдат подхванати в предстоящата през октомври Ancillary Mercy). Културно-политическата проблематика на пръв поглед е доста по-централна, отколкото в първата книга (където имаше по-силен акцент върху проблемите на съзнанието), но това нейно позициониране в центъра на текста изисква много от него. Ан Леки пише интересно и интелигентно по тези въпроси, не се страхува да проблематизира във всеки удобен момент, но в настоящия роман (който хич не е голям по обем) липсва тежест и плътност, просто няма достатъчно много ситуации, които да послужат за наистина здрава основа на някакъв рояк от централни мотиви.

Минималистичността и до някаква степен разпиляността на книгата по някакъв начин са обусловени от ситуацията и състоянието, в които се намира Брек – неспособността (или пък свръхспособността) на едно доскоро полумашинно съзнание да проумее човешки проблеми със сигурност е централно заложена тема в романа. Това обаче трябваше да е по-скоро причина да получим още по-дълбоко проблематизиране на концепциите за власт, цивилизация, идентичност и т.н.  Този път го няма усещането, че Леки пипа по дълбоките структури на психологията и културата на бъдещите хора (и машини), прозата е с няколко идеи по-лека и не дотам фино настроена към концептуалната машинария на романа.

Милостта на Калр е хубава фантастика, макар и да бледнее като втора част от поредицата. Все пак, нестандартната гледна точка, светостроенето и характеризацията, дори не толкова добре вплетени в целостта на текста, са далеч над жанровата норма. Финалът на книгата е малко антиклимактичен (или по-скоро не достатъчно климактичен), но пък загатва за внушителни събития, които ще се случват в последната част от трилогията. Да се надяваме, че в Ancillary Mercy проблемите на средната книга ще бъдат преодолени и ще се насладим на завършек поне от ранга на Правдата на Торен.