Комунистическите и социалистическите режими имат интересни взаимовръзки с изкуствата, които трябва да бъдат не само естетически, но и дидактически и пропагандно осъществени. От една страна това е довело до някои постижения. Един такъв пример е мнението на Ленин, че киното е най-добрата форма на пропагандно изкуство. Това не само дава особена позиция на кино-авангарда по онова време, но и води до основаването на Всерусийкия държавен киноинститут (ВГИК). Тези два факта сами по себе си водят до развиване на кино теория, която и днес е в основите на кино езика, какъвто го познаваме. Други изкуства обаче биват заклеймени като нездрава западна култура и на практика липсват от пространството както на СССР, така и на близките му страни. Такова изкуство е комиксът, чиито класически школи и автори неизменно принадлежат към Западния свят.

Така и в България. С края на Царство България идва краят на българските преводи на Флаш Гордън, Мики Маус и Доналд Дък – познат тогава като Патока Патаран, край и на комиксите на Александър Денков и Любен Зидаров. С идването на социалистическия режим комиксите на практика изчезват, въпреки че визуалният наратив остава широко разпространен в пресата – най-вече под формата на карикатури и пропагандни разкази.

Някои издания все пак успяват да пробият Желязната завеса. Прословутите Пиф и Еркюл, например, стигат до България, тъй като оригинално са комикс герои от младежка притурка към издание на Френската комунистическа пария. По други, далеч по-потайни канали в България навлизат и американски комикси – или поне така се намеква в наскоро излезлия документален филм за списание “Дъга”.

Списание “Космос”: създаване на модела

Възраждането на българския комикс идва през 1963-та година с третия брой на списание “Космос”. Според Антон Стайков, изследовател на българския комикс, новооткритият интерес към комиксите се дължи на относителното размразяване, настъпило в Източния блок след смъртта на Сталин през 1953-та година. Каквито и да са причините, комиксите в “Космос” са съвсем груби и несъвършени. Подредбата на панелите не следва установените конвенции, а речта е изнесена като диалог под картината. По-важното в случая е, че с “Космос” се поставя началото на една поредица от научнофантастични комикси, която именно е обект на настоящия текст.

“Космос” е научнопопулярно списание с много изразителни илюстрации. Често в него се публикуват научнофантастични разкази, които тематично пасват на профила на списанието. А в третия му брой се появява и първият епизод на Гриада (худ. Иван Гонгалов). Сюжетът е адаптация по едноименния съветски роман на Александър Колпаков и проследява пътуването на академик Самойлов и космонавта Андреев до непозната планета. Социалната организация там е доста прозрачна аналогия на класовата борба, която в края на разказа е спечелена, разбира се, от париите-познаватели. Трябва да се отбележи все пак, че повествованието съдържа и някои алюзии към сибирските трудови лагери, чийто художествен еквивалент е пустинята Желси, където биват заточвани инакомислещите.

Откъс от “Гриада” на Иван Гонгалов – разгъвка от сп. “Космос”, бр. 6, 1963 год.

Наративът на Гриада разчита на някои класически деус екс махини, каквито ще бъдат характерни през 70-те и чиято основна функция най-вероятно е да съкращава разказа. Трябва да се има предвид, че 300-те страници на Гриада на Колпаков са сведени до 30-ина страници комиксов разказ. Друг разказвателен прийом, с който Гриада се заиграва, но ще бъде развит на страниците на по-късни издания, са т. нар. клифхенгъри – епизодът завършва в момент, в който главният герой се изправя пред опасна ситуация или тежка дилема, която остава неразрешена до следващия епизод.

Освен тези повествователни похвати обаче, Гриада задава още един модел, който – случайно или не – комиксите по-късно ще продължават да следват: поучителния финал. Последните думи в комикса принадлежат на космонавта Виктор Андреев: “Никога не позволявайте на едни да властвуват над други. Ще бъдете щастливи, само когато всички живеят свободно.”

Следващият – и последен – комикс, излязъл в списание “Космос”, се появява чак през 1968-ма г., пет години след Гриада. Това е Великият марсианин се завръща (текст Светослав Славчев, худ. Лиляна Ангелова) – кратък и еднолинеен разказ с много опростен сюжет. Цялото повествование се свежда до три епизода от по три страници всеки. Великият марсианин обаче е важно явление, защото е комиксовият дебют на Светослав Славчев – български фантаст, за когото ще стане дума малко по-нататък.

Освен това, за разлика от Гриада, Великият марсианин не използва чужди планети и измислени високи технологии, за да изгради света на повествованието си. Една от силите на Славчев се крие именно в обратния похват – да гради фантастични светове от елементите на собствената си реалност. Така например действието на Великият марсианин се разива около един български архитект, който работи в неназована северноафриканска страна. Тоест, макар и да не са експлицитно политически, комиксите под авторството на Славчев имат своите корени дълбоко в контекста на българската социалистическа реалност и това ги прави интересно огледало на случващото се в страната.

Две книги от Иван Кръстев

През 1970-а, две години след комикс фантастиката от списание “Космос”, излиза книгата Момчето с крилатите обувки на автора Иван Кръстев и художника Владимир Коренев. Книгата е определена като “картинен разказ”. Действието му се развива на планета Крония, където наследници на земните колонизатори са успели да получат Огнената вода – свръхмощно оръжие, малки количества от което могат да унищожават огромни територии. Професор Добролюбов и неговият син Слав, който тайно се е промъкнал на космическия кораб, се изправят в неравна борба с кронияните, подпомогнати от предателя Сантов – колега на професор Добролюбов. Разказът е динамичен и увлекателен и явно е преценен като успешен, тъй като пет години по-късно, през 1978-ма Кръстев издава нов “роман в картини”, този път с художника Христо Брайков – Далечните похитители. Действието отново се развива в далечния космос и касае надпреварата за въоръжение.

„Откъс от „Далечните похитители“ на Иван Кръстев и Христо Брайков

И двата наратива са решени в традицията на комиксите от “Космос” – текстът е изнесен встрани от изображението, а панелите са номерирани, за да насочват посоката на четене. Като рисунък и двата комикса са експресионистични и решени в двуцветни схеми, богати са на различни крупности и ракурси, което прави четенето леко и увлекателно.

Двата комикса са още по-силно обединени обаче от общата тематика на разказа, който е по същество груба алюзия със света на 60-те и 70-те, когато Студената война е в разгара си, а с нея и ядрените програми на двата блока. В разказите на Кръстев е много ясно разграничението между добрия и лошия герой, като победата на добрите е неизбежна и очаквана. Освен силни и непреклонни победители обаче те са също така милосърдни и скромни и не се водят от стремеж към лична слава, а от идеологии, по-висши от индивида. Антон Стайков нарича това “мотивът за суперсилата на комунистите” и го обвързва с митологията на новия режим, изразена в масовата му култура.

Комиксите на Светослав Славчев

През 1979-а година излиза първият брой на списание “Дъга”, в който върху цели десет страници е разгърнат комиксът Загадка в Порт Анжер. Художникът е Христо Кърджилов, а авторът – Светослав Славчев, който междувременно е написал редица фантастични и нефантастични разкази и романи, а на страниците на списание “Космос” е създал култовия герой инспектор Стрезов. Кариерата му е интересна и с друго – преди да стане автор на художествена литература, Славчев работи няколко години като микробиолог, а по-късно се занимава с научнопопулярни текстове. Заместник главен редактор на “Космос” е от 1967-ма до 1989-а.

Първа страница от “Загадка в Порт Анжер” на Светослав Славчев и Христо Кърджилов – сп. “Дъга”, бр. 1, 1979 год.

Завръщането му към комиксите на практика е remake на Великия марсианин се завръща. Главен герой на Загадка в Порт Анжер е доктор Витанов, един от многото български специалисти, изпратени да работят на западния бряг на Африка. Витанов работи в завод за лекарства, когато се натъква на мистериозна загадка. Сюжетът плътно следва този на Великия марсианин отпреди десет години – използват се едни и същи концепции, на едни и същи места изникват едни и същи предизвикателства, опити за убийство и прочие. Дидактичният финал е също аналогичен – “Пещерите се събориха,” заявява Витанов в последния панел, “Сега аз единствен зная какво е погребано долу! И нека така остане! Докато дойдат тук честни, верни на науката хора!“ В техническо отношение обаче двата комикса са несравними. Със списание “Дъга” се налагат стандартните конвенции при посоката и реда на четене, използват се речеви балони и прочие.

В Загадка… Славчев продължава да базира светостроенето си върху тогавашната българска реалност. Такъв ще е подходът му и в един от последните му комикси на страниците на “Дъга” – Крепостта на безсмъртните. В него обаче темата за пазенето и споделянето на знанието ще бъде развита в допълнителни планове и мащаби. Главният герой доктор Деянов, член на Международната медицинска станция, се натъква в пустинята на мистериозния Сибелиус. В рамките на седем епизода Деянов ще последва Сибелиус през няколко различни епохи в опит да разбере защо един богомил е отказал да приеме дара на безсмъртието. В рамките на разказа алхимикът Вулгаро – българинът – е пазител на тайна книга на знанието и се опитва да я опази от ръцете на злите барони. И всъщност отказва безсмъртието, за да може да се жертва за каузата и за благоденствието на цялото човечество. “Саможертвата за велика цел е истинското безсмъртие,” гласи финалът.

В Крепостта на безсмъртните обаче националистическата нотка върви ръка за ръка с интернационализма, който тук, както и в други комикси като Екип за ликвидиране на опасности (ЕЛО), е изразен през имената на героите – тук Деянов работи с Ханс, а в ЕЛО Даниел Добрев от Земята се бори рамо до рамо с Тахатунга от Шукшуншупа.

Смесването на кодовете и езиците на национализма и интернационализма е интересно огледало на това, което се случва в обществото по онова време. Поне на теория комунизмът, бидейки новият ред, трябва да измести и тотално да отхвърли старите национализми. Историците и социалните учени обаче показват, че националистическите категории и конвенции не отшумяват нито в СССР, нито в другите части на Източния блок, а на Балканите през 80-те – според редица изследователи, – се изостря изключително. Независимо дали са търсени или не, подобни паралели между политиката на обществото, в което излиза един комикс, и политическите елементи в социалния ред в художествения свят, са безспорно интересни. Особено когато имаме предвид, че от всички фантастични комикси, публикувани в НРБ, нито един не е пряко политически, но повечето от тях носят своите политически импликации, а една малка част – тънки шеги и сатира.

Политиката в детската фантастика

Всъщност, фантастиката е може би най-често срещаният жанр на страниците на “Дъга”. Дори при жанрови хибриди като Приключенията на Чоко и Боко, където водещият фактор е хуморът в съдържанието, а формата е второстепенен елемент, често се промъкват всякакви машини на времето, футуристични превозни средства и други. Освен комиксите на Светослав Славчев, на страниците на списанието излизат адаптации по Азимов и Любен Дилов (Петият закон на роботиката от Никола Кесаровски и Христо Кърджилов), съветския фантаст Кир Буличов (Момиченцето от Земята на Тодор Георгиев и Румен Чаушев), както и авторски комикси като ЕЛО на Любомир Чолаков и Димитър Стоянов.

Откъс от “Звездните приключения на Нуми и Ники” на Любен Дилов и Венелин Вълканов – сп. “Дъга”, бр. 17, 1984 год.

Една част от тази фантастика е насочена очевидно към най-малката публика. Такъв пример е Приключенията на Нуми и Ники на Любен Дилов и Венелин Вълканов. Комиксът е адаптация по едноименния роман на Любен Дилов и проследява пътуването на две деца през космоса. Едно от местата, на които се озовават, е далечна планета, чиито жители са разделени на две класи – звездни и беззвезди. Звездните търгуват със звездите, продават и ги препродават и изчисляват социалния си статус чрез тях. Беззвездните пък са заробени – те работят, без да имат възможността да видят небето, и могат да служат като валута. Онзи, който няма пари, за да си осигури първоначалния капитал от звезди, може да търгува с беззвездни. Цялостната атмосфера много напомня на Машината на времето на Хърбърт Уелс. Нуми и Ники обаче се забъркват с Короторо – беззвезден, който подстрекава звездните да се откажат от притежанията си. Очевиден е паралелът между сюжета на комикса и социалистическата идеология, между героите му и “суперсилните комунисти” (по израза на Антон Стайков).

В този смисъл детската комикс фантастика е само част от цялата поредица, насочена към възпитаването на определени ценности у децата. В рамките на НРБ, например, съществуват т. нар. “тимуровски команди”, които следват примера на Тимур, малчуган за пример от повест на Аркадий Гайдар, и помагат на пенсионери, почистват парковете и детските площадки и прочие. Детската фантастика обаче може да бъде не само дидактична и поучителна, а и подривна. Липсата на политическа сатира в комиксите за по-големите е частично решена с някои политически шеги в комиксите за малките.

Панел от “Карамела Му, Пук и галактическите пирати” на Маргарита Чолакова и Петър Станимиров – сп. “Дъга”, бр. 13, 1983 год.

Карамела Му, Пук и галактическите пирати е комикс на Маргарита Чолакова (сценарист) и Петър Станимиров (художник). В него пиратите от Диод се опитват да завладеят Земята, като се въплътят в някои земляни. Пиратът Чип, натоварен с мисията да изучи земляните, обаче е глуповат като всички свои съпланетяни и дава началото на серия от комични грешки, която започва с отвличането на две непослушни деца и тяхното куче. Един от мотивите през шестте епизода на комикса е постоянното даване и отнемане на медали, което диодците практикуват. За капак медалите носят имена като “галактически орден ‘Летяща чиния’ II степен, алпака” или “кристалния летящ супник” и почти винаги са придружени с вик “Кълна се в Диод, ще победим!” Един от възможните прочити на тези реплики е да ги видим като шеги, насочени срещу системата от звания и титли – “герой на социалистическия труд”, “народен артист”, а дори и табелките “образцов дом”. Разбира се, трябва да се отчете и възможността такъв прочит да е ретроактивно налагане на днешната гледна точка към детска фантастика отпреди тридесетина години, но това не би трябвало да го девалидизира.

Финални щрихи

За разлика от голямото количество комикси, посветени на партизани и ремсисти, комикс фантастиката, която излиза в България между 1944-та и 1989-а, не е експлицитно политическа. Очевидното обяснение е тенденцията политическата фантастика да е критически настроена към доминантните системи. Ако погледнем западните заглавия в библиотека “Галактика” – без да броим някои криминалета, – ще видим текстове, които нерядко са левичарски и критикуват западния свят. Това обяснява и как са се промъкнали през цензурата и са били публикувани от официално издателство.

Същият принцип, но приложен наобратно, би помогнал да се обясни липсата на пряко политическа фантастика. И все пак, както се вижда от обсъдените комикси, често сюжетите имплицитно утвърждават хегемонната идеология – наративите неведнъж представят далечни космически общества, в които тече класовата борба; в други се промъкват националистически или пък интернационалистически намеци; а в трети пък се вижда отразен конфликтът на Студената война и надпреварата за ядрено въоръжаване и се напомня, че другите, лошите, могат да злоупотребят с науката. Добрите, впрочем, често са белязани с българско име – професор Добролюбов, Деянов, Добрев или пък просто Ники. Нерядко обаче имплицитното политизиране кристализира в пряма поука – от списание “Космос” през картинните романи на Иван Кръстев, та чак до някои от заглавията в “Дъга”.

Независимо какъв точно прочит изберем за комиксoвата фантастика и дали ще търсим политически шеги в детската такава, си заслужава да си припомним целия спектър от заглавия, някои от които са наистина уникални и неповторими, защото авторите от онова време са били свободни да измислят собствен стил с почти нулево влияние от съществуващите школи.