През март по водещи британски и американски медии (BBC, The Guardian, CNN, LA  Times) се завъртя статистика, според която една трета от работните места се очаква да се заемат от роботи и автомати през следващите двайсет, двайсет и пет години. Вървя си замислен по столичния бул. „Христо Ботев“, от билборд насреща се гледат жена и андроид, хванали се да играят канадска борба, а слоганът отдолу ме приканва да се адаптирам, посещавайки някакво експо за професионална преквалификация или високи технологии… Мисля си, дали научната фантастика не си свърши работата прекалено добре?

Според една купешка теория ролята на научната фантастика е да набавя техномитология за съвременното общество, за всички, за които науката и технологиите са се превърнали в това, към което се посяга първо, когато има проблем за решаване. Техномитология, която да прави билбордове, показващи канадска борба между хора и роботи, нормална и обичайна гледка, част от ежедневието. Вървя си и се чудя колко още Карл Чапек, Станислав Лем, Айзък Азимов, Паоло Бачигалупи и Ким Стенли Робинсън трябва да прочета, че през 2030-a година да не ми изглежда странно, че трябва да се редя на опашка зад тенекиения човек за свободните контакти в офиса… После се сещам за новите патенти за безконтактно зареждане на телефони.

Спирам да си купя нещо за ядене и докато се опитвам да държа чадър, чанта с лаптоп, дюнер и да си взема рестото (иновацията ПОС терминал още не е обхванала дюнерджийниците), си мисля за един от Звездните дневници на Станислав Лем. Героят му се оказва в сходна ситуация. Трябва да поправи дребна авария по едноместното си космическо возило, за която обаче му трябват четири ръце при налични две. Решението идва от няколко космически сингулярности, които му набавят една купчина бъдещи и минали версии на самия него. Вместо обаче героят да излезе на глава със себе си и всички тихо и кротко да си поправят кораба, той започва да спори със себе си и да си дава акъл, да опитва да се самоизлъже, ограбва се и за капак си хвърля един хубав бой… Ако Чайна Миевил реши да направи римейк на историята, то развръзката вероятно би включвала отглеждането на временна трета ръка.

Всъщност споменатата теория описва една от политическите употреби на научната фантастика – Нещото, което се очаква тя да върши, за да е полезна на обществото, докато си кротува в собствения ъгъл на литературата; началото ѝ е друго. Ако приемем за рожден ден на жанра появата на Франкенщайн на Мери Шели през 1818-а година, то догодина научната фантастика ще навърши юбилейни 200! (ShadowDance, мислете му, искаме торта).

Това е произведението, в което научното откритие и научният експеримент в ролята на на литературен механизъм, който задвижва действието, изместват дремещите отпреди сътворението демонични сили. Така това, което иначе би било още един готически роман, се превръща в книга от нова порода. Романът въвежда не само нови тропи (експеримента с неочакван резултат, лабораторията, студента по медицина с натрапчива мания да докаже на света, че…), книгата обръща с главата надолу една утвърдена конвенция за изграждане на самите персонажи. Виктор Франкенщайн и неговото чудовищно творение не са герои с минало, от което да произтича мотивировката на поведението и действията им. Тази мотивировка се набавя от бъдещето на персонажите. Виктор Франкенщайн и неговият изкуствен, ерзац човек, скърпен от реанимирана човешка плът, се преследват един друг и са преследвани от представата за своя бъдещ образ… За творението на Франкенщайн това е желанието му да се осъществи като човек, да се впише, да намери място за себе си, а когато открива, че за него не може да има такова бъдеще, той опитва да си набави свое собствено общество, свой собствен вид, отделен и различен от човешкия, сред който да живее. Виктор Франкенщайн пък е преследван от чувството си за отговорност пред бъдещите поколения. Франкенщайн е измъчван от дилемата да създаде ли втори изкуствен човек – жена, да натрапи ли на човечеството втора разумна, не докрай човешка раса, с която да го принуди да съжителства. Моралният човек у Франкенщайн потръпва пред такова възможно бъдеще, той избира да погребе както близки, така и великото си научно откритие, за да го избегне. Научната фантастика винаги разглежда настоящето от позицията на едно или друго възможно бъдеще, без значение дали пренася действието в такова бъдеще или не.

Приблизително три поколения по-късно Хърбърт Уелс продължава започнатото от Мери Шели, като изобретява друга от най-емблематичните тропи на научната фантастика – машината на времето. След научния експеримент и изкуственото същество, пътуването във времето демонстрира пълните възможности на новия жанр. Може да се каже, че с Хърбърт Уелс научната фантастика бележи своето пълнолетие.

В Машината на времето (1895) Уелс екстраполира една мрачна хипотеза: какво ще се случи, ако ножицата в обществото – разликата между богатите и бедните, между елитите и илотите – бъде оставена да се отваря до безкрай?

Героят на Уелс отпрашва с бясна скорост напред към далечното бъдеще, пълен с оптимизъм и любопитство. Подобно на чудовището от романа на Шели, героят на Уелс също не получава собствено име, той е повече идеализация, отколкото персонаж с индивидуалност. Той е идеалният човек според представите на епохата си – човек на делото, откривател, изследовател, покорител на дивата природа, неин градинар, покорител на самото време, джентълмен. Джентълменът пътешественик на Уелс отпрашва напред във времето, за да се срещне със своите потомци, за да се надиви на великите дела и новите висоти, които идните поколения ще са достигнали… Очаква го изненада. В градината на бъдещето човечеството вече не е един, а два биoлогични вида – елитите са се превърнали в елои, детеподобни същества, които прекарват дните си в едемско безгрижие… докато биват отглеждани за храна на нощния илотски underground – месоядните морлоки. Всъщност, дава си сметка джентълменът пътешественик, човечеството и цивилизацията, каквито ги познаваме в далечното бъдеще, вече са само история.

И така, достигайки своето пълнолетие, научната фантастика придобива право на глас, политически глас. През ХХ век жанрът набира скорост както като масова, така и като сериозна литература. Появяват се множество нови тропи, нови подходи, нови значими автори и значими произведения – твърде много са, за да бъдат изброени. Отправната точка остава същата, начената от Мери Шели и продължена от Уелс – да се разпита настоящето от позицията на едно или друго възможно бъдеще.

Политическата жила води до постепенно сближаване между научната фантастика и нейните жанрови братовчеди – утопията и антиутопията. Романи като Ние на Евгений Замятин, Прекрасният нов свят на Олдъс Хъксли и 1984 на Джордж Оруел са в известен степен продукт на срещата между Утопия на Томас Мор и Франкенщайн на Мери Шели. Те са и продукт на научната фантастика, която отказва да стои тихо и кротко в собствения си ъгъл на литературата и да бъде полезна на обществото, като го привиква към новите технологии. Те показват жанр, който веднъж намерил политическия си глас, поставя въпроси и чертае прогнози какво правят с това общество тези нови технологии.

Как изглежда фантастиката днес? Една от водещите тропи на научната и политическата фантастика се набива на очи. Тераформирането, превръщането на планета, луна или друго небесно тяло в годна за обитаване нова Земя. Без да бъде този, който въвежда тераформирането като литературен механизъм в научната фантастика, Ким Стенли Робинсън предлага, по мое мнение, най-сериозната трилогия романи (Червеният Марс, Синият Марс, Зеленият Марс), задвижени от този литературен механизъм. Робинсън обръща поглед към Марс, за да постави въпроса, който всяка утопия поставя. Можем ли да започнем начисто? Можем ли да изоставим историческия си багаж на Земята, вековете конфликти, недоразумения, цивилизационни провали? Можем ли да вземем само науката, философията, културата? Можем ли да да започнем отначало? Има ли шанс да създадем нови, различни форми на ежедневно живеене, нова, различна култура на човешкото? Днес утопията, проектът за идеално бъдеще, изглежда убедително само в подобна форма. Изглежда убедителен само ако е представен като рестартиране, като започване начисто, като тераформиране от нулата на необитаема планета в нова и по-добра Земя.

Подминавам „Петте кьошета“ на път за „Перото“ и си давам сметка до каква степен съм се заплеснал; размишленията върху тропите на политическата фантастика водят до такива неща, човек забравя да си гледа в краката. Фантастиката приучва на друго. Да се държи сметка за дългосрочната перспектива в мисленето, времето отвъд следващите 25-30 години. Напомня, че това, което ще бъде тогава, зависи от нещата, които формират нашето сега. Сега, което може да бъде погледнато от дистанция само от въображаемата позиция на едно или друго бъдеще.