Социалният избор (и липсата му)

Съществуват още много отворени въпроси на съвременната политическа наука, на които няма да ми стигне мястото да развия фантастичните отговори в този текст, но ще ги маркирам набързо. Едната голяма тема е тази за икономиката на развитието, за международните отношения, дипломацията и изчерпването на световните ресурси като основен модус на конфликт в нашия условно демократичен свят. Различните форми на „световно правителство“, развити във фантастични класики като Хиперион, Междузвездни войни, Стар Трек, Одисея 2ххх и много други, са най-често използваният сценарий за решение на въпросите в международното поле. Втората голяма тема, която ще пропусна, е тази за социалната промяна и изследването на нейното зараждане, подбуждане и реализиране чрез еволюция и революция. Сиамски свързана с нея е темата за диктатурата и авторитаризма като основния противовес на демократичното решение на политическото търсене. Диктатура и революция са двете страни на една и съща монета, и много често жанрът на дистопията ги обединява художествено. Планираме подробна статия на тази тема в едно малко по-далечно бъдеще, така че ще ги обсъдим подробно.

Аз обаче ще се съсредоточа върху демокрацията, около която съвременната политическа мисъл е обединена в прословутата фраза на Уинстън Чърчил, че тя е „най-лошата форма на управление, но досега не сме измислили по-добра“. Все по-ясно изкристализира тъжната истина, че демокрацията може и да е най-добрата, но със сигурност не е достатъчно добра, за да реши проблемите на настоящето. Може би това е твърде песимистично твърдение. По-вярното като че ли е, че все по-трудно става да бъде реализирана истинска демокрация, а вместо нея ставаме свидетели на корпокрация и плутокрация. Наистина, технологиите от една страна позволяват прехвърляне на капитали безпрепятствено, което позволява икономическото неравенство да се задълбочава и заложените още от времето на Джон Лок, Монтескьо и създателите на Американската конституция системи за баланс между властите, призовани да ни отърват завинаги от диктата на аристокрацията, на практика се оказват твърде слаби, за политическото влияние на капитала. От друга страна технологиите, напук на своя замисъл, водят все по-явно към масова дезинформация и загуба на лична неприкосновеност, до степен, в която формирането на политическа позиция става нещо средно между невъзможно и опасно.

Овластяването на обществото е основният казус в проблематиката на демокрацията и той е с няколко измерения. Едното е ангажираността, т.е. как човек да осъзнава политическата си роля. Другото е достъпността, т.е. доколко участието на избори например е вектор на влияние изобщо, т.е. доколко пленяването на държавата може да бъде избегнато чрез политически, а не културни средства. Третото е самата система на власт и коя конкретна форма на демокрация (президентска, парламентарна, директна, консенсусна срещу конфликтна и т.н.) реално осъществява овластяването и обществения мандат за взимане на решения най-добре. Въпросът е проучван много сериозно и с научния подход в така наречената теория на социалния избор, която най-общо казано прилага методите на математиката и теорията на игрите върху изборните практики. Няколко важни резултати, като например теоремата на Кенет Ароу показват, че дори при максимални гаранции изборната система е прекалено неустойчива на социалните настроения и следователно представителната демокрация сама по себе си не е идеалният посредник на обществената воля.

И така, как научната фантастика отговаря на предизвикателствата на демокрацията. Романът Infomocracy на Малка Олдер рисува една сравнително реалистична версия, базирана на данни. Data science в наши дни уж решава всички възможни въпроси и събирането на данни изглежда като най-голямата благословия и най-голямото проклятие на съвремието. В света на Олдер демокрацията е глобална, няма държави, но има световни партии. Партиите управляват в „микродемокрация“, във виртуални райони от по 100,000 души, като тази с най-многото райони задава фундаменталния курс на световното общество. Всички гласуват, а огромна корпорация на име The Information, е безпристрастен арбитър-медия, която оценява политически обещания и разпространява информация. Разбира се, този монопол, е в основата на художествения конфликт.

Infomocracy е любопитна с това, че визията, която предлага, изглежда стряскащо близо. Малко по-далеч изглежда киберкрацията, която аз обичам да наричам компютърната държава. В сетинг, много подобен на описаното за Бенкс, но с една ключова разлика, човешкото общество има пълната власт върху взимането на решения, но админстрацията е поверена на софтуер. Това е вариант, зад който аз лично стоя с двата крака, и който прави почти невъзможна корупцията, позволява далеч по-информирани решения и сваля драстично цената на бюрократичния апарат, с което ефективно осъществява едновременно лявата и дясната визия за перфектна регулация с почти нулева държава.

Как обаче да се взимат решенията? Отговор на това дават три други варианта на демокрация, предлагани от футуристи и фантасти. При демархията, която Алистър Рейнолдс използва в Revelation Space, а донякъде и Ким Стенли Робинсън в трилогията за Марс, политическите лица се избират чрез жребий. Тази идея води началото си от Древна Атина и предполага, че властта се търси от хора, готови да злоупотребяват с нея и следователно неохотната ѝ употреба е в най-добра полза на обществото. При футархията на Робин Хенсън софтуерът отново влиза в сила, за да оцени безпристрастно математически дефинирани „обещания“ и „програми“ на политиците и тяхното изпълнение чрез алгоритми. Системата има и пазарен елемент, тъй като „изборите“ се осъществяват чрез залагане. При течната демокрация пък се избягва основният недостатък на пряката – неинформираността на хората. В тази система, предлагана от Браян Форд и още много други, всеки от нас има право на глас, но всеки от нас е свободен да го „делегира“ на по-запознат и политически активен представител, на когото вярваме за определено гласуване, и след това да си го „изтегли обратно“ и да гласува по проблеми, които го засягат лично и има силно мнение. Дали ще видим някоя от тези системи в действие… като че ли зависи главно от нас.

* * *

Един последен въпрос, който си струва задаването, поставя големият фантаст Фредерик Пол в своетo есе The Politics of Prophecy. Чрез научната фантастика, твърди той, най-добре можем да разберем колко и кои от обичаите и „истините“, с които живеем, всъщност са наистина логически неизменни, и следователно „правилни“, или са просто резултат от случайни исторически обстоятелства, от биологията ни, от културата, или от характеристиките на нашата планета. Във въведението казах, че няма да разглеждам „неприложимите“ фантастични постройки, радикалните визии, които предполагат, че културата на човек е променима из основи, и че политическото има смисъл да бъде разглеждано и в нечовешките общества. Смисълът на това твърдение намирам в художественото предупреждение на големия Самюъл Дилейни.

В своя роман Trouble on Triton: An ambiguous Heterotopia той предлага много внимателен отговор и на Ле Гуин, и на Хайнлайн, които разгледахме по-рано, рисувайки общество, в което традициите са безсмислени, в които идентичността, полът, културата, се пренаписват постоянно. Черпейки с пълни шепи от постмодерния дискурс, Дилейни показва, че всички прости отговори, всички претенции за система, всички опити да се базираш на каквото и да е в установяването на социална постройка, всички скокове в идеята, че природата на човек е променима, са в някакъв смисъл обречени от опасността да се загубиш в огънатото пространство на хетеротопията, в невъзможността да дефинираш щастието, което, подобно на котката на Шрьодингер, съществува само докато се стремиш към него, и погледнеш ли го с очи, вълновата му функция се разпада.

Ако отговорът на политическото търсене, изпълнението на мандата за ново общество, е откриваем в някаква степен, то съм сигурен, че научната фантастика е един от ключовете за него. И че в някакъв смисъл това е фундаментална част от нейния raison d’être. Както казва в онова есе Фредерик Пол: „бих спорил, че няма почти никаква научна фантастика, и със сигурност никаква добра научна фантастика, която да не е поне донякъде политическа.„

Като че ли няма по-добро заключение от именно тези думи.

1 2 3 4