Тhe Faith in Our Stars. Interstellar, Christopher Nolan
I’m asking you to take a leap of faith.
Mal to Cobb, Inception
Interstellar е изключително дисонансен и объркан в естетическо отношение филм. Задъхан от недостиг на наративен потенциал, чрез който да реализира сложния си комплекс от теми и концепции. Със структура, която премята през пластовете си до световъртеж. Многословен, претъпкан с talking heads инструменти (сценарни плямпала, иначе казано), които току приклещват зрителя в кьошето, да му обяснят и това, и онова, и пак това, защото е важно!, точно когато той иска просто да му е тихо. С метафори, които често се стоварват с мощта на тежкотоварни композиции и то когато не са директно доставени с речта на героите.
Може би със сериозен потенциал за научни и логически противоречия – не съм сигурна, главата ми отказва да рационализира в тази посока, но интуитивно чувствам приплъзването на змията, която захапва опашката си в традиционния за тоя тип фантастични сюжети causality loop, който позволява на всичко всякога да се случи (и после да не се случи, нищо че вече се е случило), съвсем като в онази поема от книжката на Т.С. Елиът, която ‘призракът’ от филма бута от рафта на библиотеката:
Настоящето и миналото време
навярно заедно минават в бъдещето време,
а бъдещето се съдържа в миналото.
Ако цялото време винаги съществува,
цялото време е непоправимо.
С вероятно най-неудачните по отношение на звуковия дизайн решения на петилетката.
И не без връзка с горното, с Ханс Цимър, който… тук най-добре да перефразирам прочутата реплика на шотландския комик Били Конъли – дефиницията ми за интелектуалец е човек, който може да слуша Koyaanisqatsi и да не мисли за Interstellar.*
С няколко небрежни най-вече в сценарно, но дори и в техническо отношение епизода.
С твърде много минути екранно време, които пак не стигат.
С безкрайно досаден и ненужен двайсетминутен епилог.
Ако нищо друго визионерско не можете да видите в работата на Кристофър Нолан, можете поне автопророчеството в думите на Тесла от Престиж да му признаете: “The first time I changed the world, I was hailed as a visionary. The second time I was asked politely to retire.” Наистина, все по-очевидно е, че Нолан е далеч от изкуствено приписваната му полубожественост, все по-мейнстрийм е да го харесваш и все по-модно (и аргументирано) да не го. И то някак по силата на естествени и разбираеми процеси. Първо бяха смелите, ошеметяващи и в същото време с висок фактор на забавление филми, после мощният корпус от фенове, готов на кървави кръстоносни походи по земите на всяка повече или по-малко конструктивна критика, после няколкото откровено грешни стъпки, и постепенно се надигна контравълната. Третият закон на Нютон.
But I’m asking you to take a leap of faith.
Да, всичко това отгоре е вярно, и то не за първи път във филмографията на този режисьор, и е изключително обeзсърчаващо на фона на амбициите, да, но Интерстелар е хубав и важен филм.
Защото – встрани от закономерностите на класическата механика (и на социалната динамика) – в хода на тия десет години Кристофър Нолан направи нещо заслужаващо уважение – утвърди се като важна фигура в полето на наджанровостта. В изкуство, в което проблематизирането на дефинициите като цяло изостава в развитието си, Нолан е от шепата хора, които задълбочават жанровия дебат. Още по-малък е броят на хората, които могат да си позволят да го правят с натиска на 200 милиона върху плещите си, категорично и независимо от последиците. Никога не е било лесно творба плебей да се облагороди, да се възвиси над принадлежността си към ниските жанрове, като в същото време се възползва от всички тайни свободи, които те й предлагат. Но ето че не е невъзможно, макар не всякога да се получава добре. Неоспорим факт е, че Нолан видя пет измерения в триизмерния свят на пуканковия филм и постави началото на положителна промяна, на блокбъстъров ню уейв. Ако изобщо може да се каже, че Крис Нолан е auteur по смисъла на класическата кинокритика, а аз смятам, че може, то неговият разпознаваем авторски почерк е най-много в извеждането на преден план на модерна интелектуална нагласа, която трайно разчупи празноглавия патос на киното като забавление. Почти сюреалистично е комбинирането на Интерстелар и феноменалния нов филм на Алехандро Гонзалес Иняриту Birdman в точно тая линия на мисли, но това е тема на съвсем различна дискусия.
Интерстелар е наистина смущаващ в тоналния си дисонанс, но от друга страна естетическото противоречие му позволява там, където не сработва научно и логически, да кликва (с малки изключения) в емоционално отношение и в крайна сметка да постигне кохерентност по един много по-прост и чисто разказвачески начин, на нивото на безкрайно несвойствената за този режисьор кротка история за баща, дете и раздяла, която се разроява и мигрира от герой на герой. Дали защото първоначално си беше негов проект, или просто защото е подхождало на по-дълбоките и интимни цели на следващия си ‘собственик’, Интерстелар е наполовина Спилбъргов филм. От съвременната ни позиция това е нещо като свой си жанр – милият, великолепно заснет семеен романс отпреди две-три десетилетия, с непогрешимото усещане за чудо на тоя режисьор и изключителното му боравене с всички възможности на занаята. Но в случая интерпретиран с атрибутите, интелектуални и визуални, на новото време. И още по-странно, интерпретиран от един от най-подчертано хладните и емоционално дистанцирани творчески умове в наши дни. Нолановата част и Спилбърговата част, толкова ясно са обособени, че няма как да ги объркате. Аз и досега се двоумя доколко очевидният сблъсък на естетики е функционален и доколко пречи, но със сигурност не е драматургично неоправдан.
В Интерстелар много се говори за любовта. Нейни вариации са посадени навсякъде в схемата на филма. В Нолановата част обаче темата функционира предимно чрез неловки сцени, в които емоционално нестабилни докторки по физика информират зрителя за способността на любовта да намери верния път. Тромавостта на Нолан с подобни базирани на сантимент концепции не е нелогична, защото киното на Нолан е кино на ума. Каквото и да става – амнезии, убийства, магове, сънища в сънищата, супергерои – сюжетът винаги се стреми към ума. Това все пак е човекът, който изрежисира Тесла във филм за фокусници и разпердушини магията в най-непробиваемото й скривалище – комиксовия филм. Това е творец, чиято прекомерна обсесия по науката и рационалното струи както от хладния му и обран визуален почерк, така и от наративния му подход. Нолан нито се интересува особено от връзката на зрителя с героите, нито от самите герои – те са само инструменти на сложен комплекс от идеологии. Когато идеологиите проработят добре, останалото престава да има значение; не успеят ли обаче, тъкмо неспособността на зрителя да участва става като че ли най-проблемна. Само че освен за черни дупки, това наистина е филм за силата на връзките да намират верния път. Ето къде идва на помощ тоналният шифт.
Както и преди съм казвала, киното на Спилбърг от своя страна е кино на чистата сетивност и няма нужда от задълбочени интелектуални процеси, то просто задейства мощни интуитивни спусъци. Кино на любовта. Но това не е стереотипизираната любов, за която се говори повече, отколкото е необходимо, в Интерстелар, а по-древна и първична любов на твореца към сътвореното. Тъкмо в тeзи части на филма, в които любовта е имплицитно вградена в естеството на самото кино, както прави винаги Спилбърг, както е успял някак, чрез осмоза, и Нолан тук, докато е отдавал почит на ‘Спилбърговия филм’, иначе трудната за измъкване от клишетата тема става наистина трансцендентна. Това са моментите, в които (свръх)естествената свързаност между родителя и детето проработва директно в осезанията и всички останали разсъждения на героите стават просто излишни.
Според мен Кристофър Нолан и в живота си (то е много трудно да е иначе) е изключително резервиран и емоционално обран човек. Заради това си мисля, че освен за драматургичните цели от повърхността, той е забъркал тая странна амалгама от визуални и наративни техники и за друг, много по-дълбок себеразкриващ жест. Фактът, че първоначалният сценарий на Джонатан Нолан е много по-чиста, концептуална фантастика, както и едно изказване на режисьора, че смята Интерстелар за продължение на Генезис, потвърждават съмненията ми: Кристофър Нолан е взел умния, завъртян сюжет на брат си и чрез ритъма и кинематографичната фраза на Спилбърг – един от най-добрите фабулисти и говорители на чувства на модерното кино, го е пренаписал до потулена из пластовете алегория за бащата с мисия. Независимо дали мисията е да спасява света с космически кораби, уравнения, царевица, или филми. Точно както Генезис беше под нивата на съзнанията и подсъзнанията изповед какво е да си творец и да общуваш (да посаждаш идеи) чрез творенията си.
Тия почти терапевтични опити на Нолан изглеждат толкова изтощителни (най-малкото като проследи човек с колко ката са покрити), че първоначалната ми мисъл беше, че двата индивидуални акта ще се обединят в нещо като магнум опус на автора си и ще се приключи. После обаче се размислих за една базова особеност на Нолановата работа – той е абсолютен майстор на три-актовата филмова структура. Липсата на желание за експеримент с възможно най-класическата постановка за структуриране на конфликт обаче се компенсира при него с интригуващото й пренасяне в самата история. Всички помним трите действия на магията от Престиж, трите компонента на Батмановата сага, трите персонификации на конфликта (и на самия Готъм) в Черния рицар. Това ме кара да предполагам, че ще има и още един филм, който да оформи изповедна трилогия – ‘престижът’. Само споменавам, че и тук, в нивото на режисьорските метаизявления не мога да си възпра асоциациите с Birdman, и спирам да търся контекст за споменаването на това заглавие, като разчитам, че съм ви провокирала любопитството достатъчно, за да не го пропуснете. На кино.
И като стана въпрос за неизбежни асоциации, няма как текст за Интерстелар да мине без споменаване на Гравитация и 2001: Космическа Одисея. За мен обаче такива препратки са колкото естествени, толкова и само на повърхността. Обединяващо между Нолан и Куарон е, че откъм техническа презентация са свършили огромна работа и постигнатото ниво е изключително високо; откъм представяне на историята, в случая на кризата, и в двата филма има интимна чувствителност към глобалното. И двата филма по своему се алегория на раздялата. Само че Нолан очевидно няма как да се спаси от типичния си циничен интелектуален червей дори в любовно писмо до децата си, което прави двата филма нещо като огледални образи – същите, само че наобратно. И по двете направления. В Гравитация мракът на личната криза излиза навън, става космос в изумителен, поетичен кинематографичен жест, който е абсолютно самодостатъчен. В Интерстелар посоката е по-скоро обратна – студеното, синкаво Необятно преминава през сложни физически процеси и феномени, за да се събере в романтично представена лична криза. Космосът на Нолан има нужда от “размисъл” защото е трудно обяснимо, но критично за оцеляването на човека място, но няма никаква нужда от лирична визуализация, защото е място, където „няма кой да те чуе“. Интерстелар е класическа научна фантастика от Златния век. Гравитация е поезия. Безкрайно много ми харесва обаче и в двата филма една много изначална концепция, още от Шехерезада, че сигурно и по-назад: „Ако Той можеше да чуе всичките ни истории, една по една, краят на света щеше винаги да се отлага“ (по Георги Господинов).
И разбира се, Космическата одисея. От известно време се е установило сравнение на подхода на Нолан с този на Кубрик, вероятно заради подчертано дистанцираната естетика, което поради общата тематика в Интерстелар придоби абсолютно неотменен характер. Тази връзка също е естествена, доколкото във вселена, в която Одисеята вече съществува и е задала най-отличимата и знакова естетика във визуалния научно-фантастичен жанр, просто не е възможно който и да е космически сюжет, особено ако е с подобна, близка до документалното презентация, да не стъпи върху нейните основи. В същото време обаче, това са само дрехите, изпод полите си пренаписания от Кристофър Нолан сценарий е много, много повече филм на Спилбърг и Земекис, доказват го както простият сантимент на историята (несъвместим с Кубрик), така и окъпаните в златно милиони прашинки, летящите камери през безкрайни царевични поля и въобще, цялото топлоосветено, запрашено ретро-бъдеще.
Няма много какво да се добави относно техническия аспект на Интерстелар, това е най-безпроблемната и най-силната му страна. Поне по отношение на гледките. Нолан е от малкото останали режисьори, които държат да снимат на филм и се опитват така да се каже на поле да постигнат много от визуалните бравури, които иначе се правят от софтуер – труд, който заслужава уважение. Кинематографията в този му филм за пръв път като че ли има мисия сама по себе си, а не е просто необходим декор на идеите. Ако все още се чудите защо всички толкова опяват, че филмът трябва да се гледа на IMAX, отговорът е – защото затова е създаден. Поне половината сцени са снимани с IMAX камери, чието изображение разполага с около 10 пъти по-голяма резолюция от нормалния 35 mm филм и само IMAX екранът е достатъчно голям (най-вече на височина) и с достатъчна резолюция, за да събере напълно така сниманите сцени и да ги презентира с несравнима с нищо дълбочина на цвета и детайлност и чистота на образа. Човешкият превод на тази информация е: само на кино, и само в такова кино протегнатите докъдето и периферното зрение не стига широкообективни кадри на талантливия шведски оператор ще ви предоставят чистия спектакъл на киноизкуството във вида, в който е бил замислен; само на кино, и само в такова кино може да забележите как изключително обмислено и функционално се сменя форматът между сниманите с конвенционална камера и с IMAX камера сцени, или поне интуитивно да усетите как ‘отрязаната’ картина се разпъва почти необозримо всеки път, когато човекът отправи взор към небето или окото на камерата се измъкне от контролираната среда на космическите возила и се завърти в необятното.
Нолан е избрал доста симплифициран подход към работата с актьорите, което не е непременно лошо нещо, особено след серия изтощителни в това отношение образи. Матю Маконъхи (който е носител на наградата Майкъл Фасбендър за актьор, участвал във всички филми на сезон 2013-2014), за разлика от няколкото си шеметни и напълно ‘извън обхват’ миналогодишни превъплъщения, тук изнася smart ass татко персонажа си с абсолютно естествен южняшки чар и спокойствие, като в същото време операторът добре се е предпазил от пробутване на ъгли, които подчертават вече напълно прашасалия в миналото глуповат сексапил. Така че всичко с Матю е наред, без изобщо да цели висини и да може да се запомни с нещо. Което всъщност може да се каже и за всеки друг от каста на Интерстелар. Майкъл Кейн обаче е вече остарял и ми се струва, че не е абсолютно необходимо да му се измисля роля за всеки Ноланов филм.
Решението за подчертано изведена напред музика и за една като цяло постоянно дуднеща и боботеща звукова среда е верояно продиктувано пак от онова „в космоса няма кой да те чуе“, освен дето по мое мнение е подчертан мост към Кубрик, на когото точно такива силови звукови оформления и драматични преминавания към тишина са му почерк. Интересна идея и има логика в нея, което обаче не прави резултата по-малко смущаващ на практика, особено ако човек не разчита на субтитри и трябва да се напъва все пак да различи някакви думи. Саундтракът на Цимър през половината време не допринася за положителния ефект, с типичните си бумтящи басови прогресии и продънващи ушите перкусии. Като всичко в този филм обаче, и усещането за музиката е двояко. Споменатите преминавания към космическа тишина например работят много силно. Цимър разказва как далеч преди започването на каквато и да е работа по Интерстелар Нолан му изпратил на листче хартия история в две изречения за връзката между баща и син и го помолил да напише нещо и композиторът до вечерта изтворил четириминутна музикална интерпретация на собствените си отношения със сина си без да има каквато и да е представа от естеството на филма. Получило се е сърцето на саундтрака – основната тема за пиано и орган, която притежава драматургичен финес и интуиция като нищо друго Цимърово досега, освен може би онези налудни циклещи два тона, които предвестяваха всяка поява на Жокера.
За връзката с един велик композитор се изговори толкова, че едва ли мога да кажа нещо оригинално, но за мен да се говори общо за Филип Глас е пресилено. Извън характерните бумтящи блокбъстърови структури, музиката на Цимър в Интерстелар е очевидно търсен артистичен поклон конкретно към мистичния, трансцендентен звук на Koyaanisqatsi (който няма много общо с Филип Глас от Часовете да речем). При това реализиран далеч не зле, чуйте STAY например.
За прекалено многото словесна експозиция в Интерстелар няма никакво но. Щом иска да прави филми, които се въртят в сложни наративни и тематични елипси и с отворени финали, Нолан ще трябва да разчита повече и на интелекта на зрителя или поне да овладее по-добре литературното умение неизбежните обяснения да присъстват имплицитно в света. Аз определено имам нужда филмите му повече ‘да дишат’, не знам как точно, може би чрез посвиване на елипсите или намаляване на броя им. [spoiler]Във филм с такава интелектуална амбиция нямат място например епизоди (с герои, чиито имена подсказват недвусмислено изменчивата им природа), в които се изговаря дума по дума „какво е искал да каже авторът.“ Частта с Мат Деймън е превърната в мултифункционален инструмент толкова безсрамно – да вкара антагонист, да ускори ритъма с екшън, да снесе основни смисли – че се е затлачила иначе хубавата идея за огледална интерпретация с картини от Земята и от друга планета на Прастарата история за брилянтния и смел Човек, който разпъва хоризонти, за пропадането и промяната, за изгубването на надежда и неизменния сблъсък с тъмната страна на тази инак всеможеща и всезнаеща раса. Дори задъханият паралелен монтаж, в който поначало Нолан е толкова силен, не успява да пренесе добре концепцията, просто защото тя е удавена в досадата от другото и единственото, което се случва, е да се убие напрежението. [/spoiler]
За социалните и културни стереотипи в образите на двете жени също нямам но. Много ми се иска с кинематографичния и идеен размах, който Нолан притежава, да започне да проблематизира и вътрешния свят поне толкова смело, колкото проблематизира всеки път външния. Встрани от тези безспорни пропрадания, Големият Проблем С Логиката на повечето критици на Интерстелар за мен не е толкова неразрешим. От чисто технически-драматургична гледна точка аз за разпад на причинно-следствени връзки не мога да докладвам, имаше само такива, които на второ гледане се оказа, че съм пропуснала в суматохата. За научния аспект ми е трудно да говоря, но е факт, че по-умните глави обявиха филма за математически и физически коректен, поне доколкото е възможно. “If you didn’t understand the plot, there is no published book to help you,” казва Нийл Деграс Тайсън. От трета страна, проблемите с мотивировката в развитието на конфликта са въпрос на настройка, с изключение на наистина неадекватното отношение към двата основни женски персонажа, не просто защото е твърде емоционално, а защото стъпва върху ужасно нечувствителни към съвремеменния свят клишета. Тайсън казва и още: “They go through a wormhole to another part of the galaxy so… it’s sci-fi, ok?” Веднъж човек като приеме, че това е фантастичен филм, и по-точно семеен романтичен фантастичен филм – да, знам, че по него е работил професор по физика и че е трудно, но все пак, Интерстелар е много повече това, отколкото каквото и да е друго – след това да търси с лупа пробиви във формалната и емоционалната му логика е като да ги търси в Close Encounters или в E.T. Не че не може, ама защо му е да го прави? Още повече, че въпросът за ‘верския скок’ e трайна тема в работата на Нолан и формира симпатичен контраст с интелектуалния му скептицизъм – явно има някаква борба в него все пак. В Интерстелар, освен че е във всички разклонения на сюжета, и то много хубаво експлоатирана (Куп не вярва на Мърф за призрака, но ще повярва; братът не вярва на сестрата, че му предлага алтернатива, но ще повярва; Куп ще трябва да се довери на едно „почти разрешено“ уравнение и т.н.), темата работи и на режисьорско метаниво – като молба към зрителя за доверие и за участие, дори когато е странно.И на последно място това е поредният диалогичен жест към Генезис.
Онзи ден, като се разминавахме по улицата, разменихме две-три реплики за филма с една позната, бяхме се видели преди това на прожекцията, и сега се замислям, че изречението, което тя ми каза, сумира всичкото ми многословие: „Имаше абсурдни неща, но ме остави с едно такова, хубаво чувство.“ Интерстелар си струва и защото направи нещо ново за Нолан. Досега този режисьор оставяше зрителя объркан, разярен за отговори, разочарован от липсата им, идейно надрусан, но просто хубаво чувство? Толкова просто, и… хубаво? Ето го пак Спилбърг.
И едно последно защото, за да се върнем откъдето почнахме съвсем като в сюжет за времето. Интерстелар е добър филм, защото, хей, това е двестамилионна продукция за космически кораби и пътуване във времето, която вгражда Дилън Томас в емоциите си и Т.С. Елиът в науката си и това, както е очевидно от реакциите, може да е…, тук неустоимо ме изкушава клишето за наполовина пълната или наполовина празната чаша. Познайте коя избирам. That’s relativity, folks.
*В оригиналния вариант Били Конъли казва: „Определението ми за интелектуалец е човек, който може да слуша увертюрата на Вилхелм Тел, без да мисли за Самотния рейнджър.“ (Б.ред. – Ханс Цимър използва попроменена и ‘дописана’ трактовка на встъплението от операта на Росини за завършек на саундтрака си към „Самотния Рейнджър“ на Вербински.)
Страхотно ревю
„Интерстелар е класическа научна фантастика от Златния век. Гравитация е поезия.“
Ако промениш на „драма, която имитира похватите от Златния век“ и „disatser porn in space“, може и за се съглася.
Ама наистина, каква сериозна фантастика виждате и в двата филма?
Да, имат сериозни заявки за драма, но разиграването на фантастичните идеи е съвсем произволно, невдъхновено и някак не е основна цел. Вторият се е опитал да бъде доста по-коректен с научните си аспекти, но пък го няма полета на фантазията и въобще ситуацията е такава за екзотика, а не за научна спекулация.
Сигурна съм, че не е необходимо да пояснявам как цитираното ми изречение няма за цел да твърди, че Интерестелар е написан от Азимов през 55-та и че в Гравити говорят в рими, така че не схващам естеството на несъгласието, признавам си. 🙂
Останалите неща са прекалено общи (какво означава „произволно разиграване“, това хубаво ли е, или не?), за да мога да ги адресирам по смислен начин.
1. Интерстелар според мен прилича съвсем повърхностно на нещо от епохата за която говориш и то не в аспектите, които будят уважение към нея. (И защо точно Азимов? Станислав Лем също е пример, както и още доста народ.)
2. За мен поезията обикновено е нещо доста символично и това малко се различава от физическият фотореалистичен екшън в Гравитация.
Да, ти приемаш заглавието, като алегория, но аз не съм съгласен.
3. С „произволно“ искам да кажа, че се случват неща, които не са фантастичната разработка на идеи очаквани от такъв тип заглавие (хеле пък ако се прави паралел със Златната ера), а просто са наслагани случайни елементи с цел декор на останалите теми. Последните явно са по-интересни на авторите.
„за да мога да ги адресирам по смислен начин“
Не се и предполага да ги адресираш, защото не правя детайлен анализ, не подлагам на унищожителна критика и въобще нямаш нужда да защитаваш позициите и статията си.
Просто изказвам несъгласие с едно сравнение в нея.
„фантастичната разработка на идеи очаквани от такъв тип заглавие“
Това пък какво означава? 🙂 Изобщо, какво разбираш под сериозна фантастика? Като в случая не казвам, че Интерстелар е такава (макар че защо не), просто не схващам, от научна гледна точка ли се предполага да е по-сериозна, или по някакъв друг начин?
Random
Чудесно ревю, Джен! Винаги ме е кефело как и ти, и Силвър някога, намира(х)те паралели и мета-елементи в тоя тип неща. За съжаление на мен ми се струва, че си положила повече интелектуално усилие да гледаш този филм, отколкото Нолъните да го напишат и това ме прави още по-сърдита на Нолъните, някак си. Не съм особено съгласна и с това, че трябва да приемаме филма като „семеен романтичен фантастичен филм“ и да не се вглъбяваме в търсене на кусури по две причини. Първо, щото филмът се дъни и по трите определения, а и като съвкупност от трите не работи добре. Второ, филмът определено не си дава сметка, че е просто „семеен романтичен фантастичен филм“, а се опитва да е философски и дълбок (и даже притчов) и някак не върви да го гледам със същите очаквания, с които гледам рандъм непретенциозен холивудски блокбъстър. Това за смисловите и наративни елипси по принцип е нещо, което уважавам, но те са фигури от висшия пилотаж, за които не съм сигурна че Нолан е готов. Човекът има проблеми с логиката на най-елементарно ниво и от някои сценарни решения лъсва такава липса на обща култура и комън сенс, че цялото това нещо приключва с „тоя има повече амбиция отколкото мозък“ усещане. Този филм наистина ми се иска да го видя в Спилбъргов вариант – щеше да е прекрасен, особено ако запазят визията.
алшу, странното е, че Интерстелър, поне в научната си част е по-добре изпипан от Гравити (доколкото разбирам от тея неща, а то не е много). Гравити обаче ти изглежда по-смислен, просто щото е. Той връзва смисъл като цялостен сюжет и ВТФ моментите в него са малко (примерно небрежното прескачане по станции и сателити). Като цялостно въздействие е много по-… поетичен, както Джен каза. Сега, не мога да го рационализирам добре, но Гравити ме очарова, омагьоса даже. Докосна ме така както ме докосва красиво произведение на изкуството, правено от вдъхновен и способен творец. ВТФ моментите така и не ми попречиха да го гледам с удоволствие. В сравнение с това Интерстелър беше като бездушно напляскване на елементи, които сами по себе си, поне на теория са интересни с нещо. Примерно, астронавт, който трябва да остави семейството си и се връща при 100-годишната си дъщеря все още млад. Или природно бедствие, което тласка човечеството не само към оцеляване, но и към развитие. Само че получаваме уравнение от сорта а+б+в+г…. = ц+ч+ш+щ…, където между а и б има толкова малко взаимодействие и сплавяне, че по-скоро уравнението мяза на а+б… = а+б…. Бездушна смесица от елементи, правена от човек, който не разбира истински тези елементи, но който знае на популярно ниво, че е яко да се ползват такива елементи и следователно ги ползва. И да, опитва се да ги наложи в смисловите си елипси и затова всичко изглежда като изолирани удобни plot devices, вместо като хомогенен добре работещ сценарий. И тук говоря не само за емоционалната страна на нещата, а и за интелектуалната. Щото на мен цялата интелектуалщина в последните филми на Нолън ми стои толкова awkward, колкото и емоционалните му трактовки. Да вземем например целия земен сетинг на Интерстелър: а = болест по растенията, която ни заплашва с глад и задушаване (евентуален резултат от глобално затопляне?), б = човечество, борещо се за оцеляване, чрез елиминиране на „разхищенията на 20ти век“. Дотук добре. Обаче а+б = болест по растенията, която ни заплашва с глад и заради която човечеството се опитва да елиминира „разхищенията на 20ти век“, в които очевидно влизат армия, наука и медицина. Няма грам разсъждение над това как наистина би ни се отразил някакъв такъв катаклизъм. Какво бихме се опитали да направим, за да се спасим. Как ще изглежда обществото ни. За нуждите на сценария и смисловите елипси обаче трябва да имаме свръх-секретни мисии до на майната си и разнообразни нива семейна мелодрама. И ето, че лъсват полята от царевица, която наистина би била малко по-устойчива от останалите ни зърнени култури в някаква такава ситуация (т.е. положено е усилие да се създаде научна реалистичност), в един свят без ЯМР, в който НАСА си върши работата скришом и всички са кашлящи земеделци (т.е. не е положено усилие да се вкара каквато и да е мисъл). И прочее, и прочее. Цялото ей това лашкане между научен реализъм в един момент и нахален сценарен мързел в друг, анихилира всякакъв опит в мен да харесам тоя филм. А подходих толкова добронамерено към него.
Хубаво ревю, макар и малко дълго. Все още не съм гледал филма, де.
Само една много странична вмятка – увертюрата на „Вилхелм Тел“ се използва в радио и телевизионните сериали за Самотния рейнджър от бая време, преди Цимер и Вербински да се родят. Даже в „То“ на Стивън Кинг имаше препратка към това.
E ти пък точно в липса на положено интелектуално усилие да ги обвиниш! Резултатът може и да е спорен, ама усилията… (А аз усилия положих предимно, за да го напиша тоя чаршаф, както предполагам си личи от усилията, необходими, за да се прочете.)
Не, не съм казвала, че трябва да приемаме филма като каквото и да е. Казах, че ако успеем го направим, много от „логическите“ му проблеми са разрешим. Като то по-скоро се случва интуитивно, отколкото да е съзнателен процес. За мен филмът не се дъни по никое от трите направления. Дъни се по други, ама по тия баш не се. “Семейният романтичен фантастичен филм” е точно спилбърговият филм отпреди двадесетина години. И той не изключва „философски и притчов“, но пък с непретенциозен холивудски блокбъстър със сигурност не са едно и също нещо. Че не си дава сметка, че е такъв, не съм съгласна също. Сценарият му е пренаписан от първоначалния му вариант с ясната цел да стане точно такъв филм.
Освен това, „интелектуалщина в последните филми на Нолън“ е категорична индикация за недобронамереност, което прави тоя leap of faith, без който филмът явно не работи, мъртвороден. 🙂
Тайгърмастър, да, той Били Конъли точно към това използване реферира, аз само исках интересното съвпадение с Цимър да подчертая.
Ревютата ти винаги са наслаждение за интелекта.
П.С. Обожавам това за Кристофър Прийст, но най-любимите ми са за „докторантурата“ по Шаямалан:)
Благодаря ви на всички с положителните отзиви, радвам се, че повече от трима души (единият от които Сашо, който така или иначе трябваше да чете с редакторска цел,) са успели да стигнат до края. Герои! Чувствам се като същ Нолан. 🙂
Като каза Шаямалан, някой преди спомена, че Интерстелар напомня на моменти Следите – наистина напомня. И не само заради царевичния кър, ами въобще като атмосфера и цветове, и светлина, и движения на камерата. Може шведския оператор със сложното име да е заел нещо от японския майстор.
Alexander Popov
„Това пък какво означава? 🙂 Изобщо, какво разбираш под сериозна фантастика?“
Всъщност аз не говоря за Сериозната фантастика TM :), а за споменатия Златен период. И понеже отпратката е към „2001 Една одисея в космоса“, значи и през филма на Кубрик опираме до книгата на Артър Кларк…е, неговото отношение към науката в творбите му, ми се вижда по-сериозно… 🙂
(Важи и за повечето книгите от течението, с които съм запознат.)
Може да не съм срещал абсолютно, тотално и непреодолимо сериозна научна фантастика :), но поне авторите от този тип обичат да употребяват науката с по-голямо уважение и внимание.
Amelia
„Интерстелър, поне в научната си част е по-добре изпипан от Гравити“
Ъъъ…не ми се прави таблица на сравнението на научните несъответствия между двете заглавия. Нищо чудно по бройка Гравитация да оглавява класацията. (Четох една статия от космонавт, който беше посочил доста неща.) Но нали фантастиката трябва да се оценява и по начина по който са употребени тези идеи, а не просто да са ги поръчали на един научен консултант и после да ги изсипят с коша.
„Като цялостно въздействие е много по-… поетичен, както Джен каза.“
Не знам какво ви е хипнотизирало в него (казват, че космическата гледка действала така на космонавтите), но за мен това си беше един съвсем конкретен филм, с едни съвсем конкретни събития, представени с едни визуални средства, които създават илюзията за едва ли не документален реализъм.
Не предизвиква у мен поетични блянове и метафорични асоциации.
„Може да не съм срещал абсолютно, тотално и непреодолимо сериозна научна фантастика 🙂 , но поне авторите от този тип обичат да употребяват науката с по-голямо уважение и внимание.“
Може би трябва да си ги препрочетеш 🙂 Мистицизъм да искаш, особено у Кларк.
Жени, мерси, винаги са ми били сред най-полезните тоя тип статии, които обвързват различни творчества и моменти от еднолично творчество 🙂
„Мистицизъм да искаш, особено у Кларк“ – така е. Писал е какви ли не разнообразни неща, но конкретното „Одисеята“ си е от по-научно ориентираните – uplifting, изкуствена гравитация дето и до ден днешен не сме изобретили по-ефективен начин да я постигаме, изследване на слънчевата система дето много прилича на това, което правим и проектираме в момента и т.н. Човекът ако се не лъжа беше дал идеята и за геостационарните комуникационни спътници. (Константа на Кларк или нещо такова.)
Споменатият от мен по-горе Станислав Лем пък е писал каламбури и гротески от сорта на „Звездни дневници“ и „И приказки на роботите“, в които се бъзика с научни концепции и природните закони, но по такъв начин, че личи колко добре ги познава и колко ги уважава всъщност. За разлика от „Непобедимият“, „Спомените на пилота Пиркс“ и „Соларис“, които са от „най-твърдата“ фантастика на която съм попадал.
Стругацките също имат книги, които може да се класифицират в различни течения: златна ера, нова вълна, градско фентъзи, политическа гротеска и пр. и пр.
Напълно естествено е през писателския си живот авторите да имат най-разнообразни интереси и да участват в създаването на различни течения.
Хайнлайн го водят и Златна ера и Нова вълна.
Ето и Азимов е писал от научни трудове и популярна наука, чак до сборници с мръсни стихчета. 🙂
Емануил Томов, мисля че нарочно променяш темата, а и някак се опитваш да ми нащърбиш авторитета, дето и без това го нямам във вашите очи. 🙂
Не твърдя, че имам детайлни познания, но от грубата ми представа, нещо не се връзва с това, което приказвате. 🙂
Да си запазим психологическите анализи за личните дневници 🙂
Просто не ми е ясно с кой аршин мериш „уважението“ към научните концепции на Ноланите и на разните автори от Златната ера, това се опитвах да кажа. Идеята ти с таблицата за това коя научна концепция как е употребена може би е добра идея. Тия неща не излизат много правичката, ако човек кара на гол усет и на едно гледане/четене, още по-малко на „груби“ представи.
„Да си запазим психологическите анализи за личните дневници“
Ахахахаха…и кое казано тук смяташ за психологически анализ?
Или пък намекваш, че си премълчал такъв?
„Тия неща не излизат много правичката“
Гледам и ти си го доказал :).
„ако човек кара на гол усет“
Ъъъ…благодаря за доверието все пак!
„още по-малко на “груби” представи“
То грубото сито хваща по-големите неща…
Аршинът не е в абсолютни стойности естествено.
Сравнявам разработването на една една фантастична идея.
Да кажем uplift-ващите черни обелиски дето ръчкат приматите и гледат резултата и петизмерните хора, дето чакат триизмерния да дойде, че да му позволят с тяхната технология да се свърже с миналото и да спомогне собственото им създаване – любимият времеви парадокс.
Не съм толкова добър математик и физик, че да мога да кажа дали последното е теоретично възможно, но дори да е, ми звучи като нещо, което науката би се опитала да избегне (стига да не е mad science 🙂 🙂 🙂 ).
Малко отклонение – дори ако говоря с моите прости познания светът си е n мерен и просто е въпрос на гледна точка, колко измерения ще разглеждаш от него. Сиреч на нашият човек може би му трябва черна дупка (не, не му трябва, тя просто ще го смачка и толкоз), за да види различни измерения от познатите му, но 5-мерните хорица може да контактуват с него (ако поискат) без проблем (а той ще ги вижда като 3D обекти).
Ето тук едни творец от Златната ера, ще вземе и обясни в съвсем популярен вид и като за пълни тъпаци (баш за мен) как целият този парадокс работи и защо 5-мерните са такива господари на времето и пространството. Че дори че направи проста аналогия или обяснителна графика.
Това е аршинът ми.
Фантастите „динозаври“ от онзи период обясняваха всичко излагайки науката в популярна форма, така че и човек без специална подготовка да зацепи.
Пак примери от одисеята – описания на летателните апарати, размерите им, как постигат изкуствена гравитация, каква е силата и, описание на изкуствената гравитация в тоалетната, как се ползва, как героят чете инструкциите как се ползва…
Подходът тук в Interstellar обаче ми се вижда различен – пак тонове и товое обяснения, но понякога са доста мътни, неясни и не ми се връзват с ниската култура. Може крайните постулати да са абсолютно железни според съвременната наука, но връзката с тях остава прекъсната, което абсолютно нямаше да се случи с творение на Златната ера.
Естествено популяризаторският и тон може да дойде доста досаден. Пък маса от онези книги са базирани на научни разбирания, които вече не са в сила.
Новата вълна е много по-четима, пък и тя прибягва до подробни обяснения, когато се налага.
Не вея байрака над Златната ера, като ултимативната форма (макар че си я обичам), но просто Intersellar не ми звучи като нея.
Това ми е аршинът:
Златна ера – обяснения, „като за негри“.
Псевдо златна ера – обяснения, обяснения и негърът (сиреч аз) нищо не разбра.
алшу, под изрядна наука в Интерстелър имах предвид, че основните научни идеи: 1. времето е относително и 2. времето се повлиява от гравитацията (в частност се забавя при по-силна гравитация) са изрядни. Навръх това имаме уравненията за визуализацията на черната дупка, които са публикувани в научната преса. Уормхол-а наистина може да свърже две отделни точки в пространството и хипотетично би могъл да съществува, ако има кво да го отвори до тоя размер и да го стабилизира. Петото измерение също е част от разни теоретични модели във физиката. Са, това което се прави с тази иначе изрядна наука в тоя филм не е чак толкова проблем на научно, а на смислено ниво.
Докато в Гравити, дори името му не отговаря реално на научните феномени, с които се разправяхме. Щото пичовете там имаха основно проблем не с липсата на гравитация, а с липсата на сила на триене в космическия вакуум. Имаше реалистични неща – боклуците, които орбитираха с висока скорост около Земята, примерно и цялостния ефект на ниската гравитация и липсата на триене. Но някак така и не останах с впечатлението, че гледам научно достоверен филм (вероятно щото спейс станциите и сателитите в реалния живот не са като hunting cabins в планината, в които да ходиш да се скриеш в случай на нужда). Науката в Гравити не беше цел и изразно средство на филма. Тя беше просто като някъв фон там. Среда, в която се развива историята. През цялото време докато гледах филма (а и след това), така и не получих нужда да разсъждавам над научната му достоверност, щото такава не му беше кой знае колко нужна, за да си постигне целите. Докато Интерстелър все пак се въртеше около развитието на научна теория и доста от научните врътки бяха сложени като важни сюжетни двигатели (без всъщност да има много смисъл от това).
„Ето тук едни творец от Златната ера, ще вземе и обясни в съвсем популярен вид и като за пълни тъпаци (баш за мен) как целият този парадокс работи и защо 5-мерните са такива господари на времето и пространството. Че дори че направи проста аналогия или обяснителна графика.“
Повтарям, препрочети си ги. Баш творците от Златната ера измислят основния и най-широк набор от художествени похвати, през които да си покажат света, без да им се налага да го обясняват като за бунаци. Това, за което ти говориш, е фантастиката от 30-те и 40-те.
Основният инфодъмпинг в Златната ера е когато героите седнат да нищят етическите разклонения от тази или онази концепция в света си, а това пък е защото именно онова време е преходен период, в който авторите почват да се съмняват, че то това научният напредък е нещо вовеки добро и велико. Повярвай ми, малко cold, hard познания стигат далеч. Това и във връзка със ситото – мисленето и „хващането“ на неща наедро е в повечето случаи маловажно, както и в науката. Конкретиката е важна.
А психологическите анализи тръгват именно от неща като това:
„Емануил Томов, мисля че нарочно променяш темата, а и някак се опитваш да ми нащърбиш авторитета, дето и без това го нямам във вашите очи. :)“
П.П. Всъщност ето това изречение на Амелия е важно: „Науката в Гравити не беше цел и изразно средство на филма.“ Дори бих казал ключово за цялото схващане на фантастиката и в киното, и в литературата. Както тя обяснява Гравитация (не съм го гледал), звучи сякаш технологията играе ролята на някаква метафора. В научнофантастичното гледане и четене материалният свят, ако и изменен, е ключов за схващането на психологията на героите и устройството на обществото им. Едно читаво мерило за добрата научнофантастичност на филм или текст от тоя жанр е доколко взима това предвид.
Amelia
„с липсата на сила на триене в космическия вакуум“
Къде има сцена с триене във вакума?
Не е ли чак като почна да се спуска (в горните слоеве на атмосферата)?
Просто не помня.
„Петото измерение също е част от разни теоретични модели във физиката.“
Да, като описание на определени процеси (примерно в черна дупка), но не сме ли всички в свят, който може да се разглежда и по n мерен начин?
Ние 3 мерните, не бихме ли виждали 3 мерно проекция, на някакъв обект, който има 5 измерения?
„в реалния живот не са като hunting cabins в планината“
Не бе, хич не са тесни и препълнени с инструменти и боклуци. 🙂
За пътуването между различни станции дето трябва да са на доста голямо разстояние дена от друга съм съгласен, че изглежда супер измислено.
Trip
„Повтарям, препрочети си ги.“
Всичко, което са писали или конкретни книги представители на епохата, като „Одисеята“? Щото в нея не виждам нищо мистично (във филма Кубрик накрая е резнал едни обяснения и затова психоделичната гледка може да се тълкува мистично) и е препълнена с популярна наука.
Или пък се сещаш за други книги, които се водят от това течение, които демонстрират друго?
„Това, за което ти говориш, е фантастиката от 30-те и 40-те.“
То първият златнен период се води точно 1938 – 1946.
Следващата част наистина е голямо развитие спрямо него, но доколкото го познавам не носи характеристиките за които говориш.
„…през които да си покажат света, без да им се налага да го обясняват като за бунаци…това пък е защото именно онова време е преходен период…“
Това по-силно ми напомня за Новата вълна.
Те и годините не са толкова важни, а демонстрираните характеристики. А и смесени заглавия може да има.
„Повярвай ми, малко cold, hard познания стигат далеч.“
Как да ти повярвам, щом и ти не ми ги демонстрираш?
Моля дай пример с книга или разказ!
„А психологическите анализи тръгват именно от неща като това“
Интересно как когато някой изкаже несъгласие веднага се търси психологическа причина.
Ти точно това направи – промени темата с цел да ми демонстрираш колко малко познавам автора.
Почна да говориш за мистицизма в творчеството на Артър Кларк, който аз не отричам защото съм го срещал в негови разкази, но и не ги откривам в книги като „Одисеята“ или „Среща с Рама“, които са към съответното течение за което става дума.
Ако пък го има точно в тях, моля конфронтирай ме.
Това, на което викаш „смяна на темата“, аз наричам уточняване на фактите, върху които си градиш мнението – няма смисъл да оспорвам аргументи, поставени на разминаваща се с реалността основа, поради което започвам да говоря за самата основа. Не е ли доста по-ефикасно така? А цялата история с нащърбването на авторитета и тем подобни софизми, както казах, в личните дневници, плс.
Колкото до примери, това, което виждам от твоя страна е един-единствен, който повтаряш отново и отново. Препрочети си Фондацията и почти всичко на Хайнлайн, например, и направи сравнение на наука via инфодъмпове и наука и научни принципи, вплетени в художествената структура на ниво фраза и тематично развитие. А науката особено в Кларк приема формата на блокове текст, именно когато се опитва да изведе Постчовешкото от нея, както прави в Града и звездите примерно, и в продължението на Одисеята. Виж също Космическите търговци на Корнблут и Пол, както и нещата на Пол по принцип, също първите неща на Дилейни и Стърджън, а ако искаш още повече конкретика – началото на Farmer in the Sky на Хайнлайн.
Но не мисля, че ще се разберем, доколкото според мен нямаш ясни критерии за това що е то „уважение“ към науката в едно научнофантастично произведение или ако имаш и са „смесва научнопопулярна информация с художествената“, то те толкова ни се разминават, че няма смисъл да си говорим по темата. За всеки геосателит и уолдо имаш по петдесет напълно шашави от гледна точка на науката хрумки, от каквито бъка в Азимов примерно – въпросът е как се омесват в структурата и тематиката на произведението и дали последиците от тях са изведени както трябва.
„Не носи характеристиките, за които говориш,“ като аргумент носи тежест, само ако знаеш за кои характеристики говоря.
За неща като времеви граници и наситеност на определени писателски практики в този или онзи период по-скоро чети хората, дето са вниквали в периодите на фантастиката – които са най-често хората, участвали в тях – разни редактори, списвали предговори към антологии, автори, които са писали по-критически и изследователски текстове и прочие.
А това, което ти напомня за Новата вълна, не е Новата вълна.
П.П. Впрочем, това с колко примери ще се замерим (и с колко дати, като не мога да не отбележа, че това твое 38-46-а подозрително съвпада с написаното в Уикипедия, и ако ще водим Wikipedia War, да знаеш, че се отказвам) и колко ще се надговаряме типично по форумски, не променя обективната реалност, сумирана доста добре именно от гореспоменатите люде и на чиито обобщения от първа ръка съм склонен да повярвам, дори да не бях чел нищо от жанра.
алшу, няма триене във вакуума. Така и трябва да бъде. Но заради тая липса на триене се случи цялата случка в Гравити – от хвърчащите боклуци до това, че няма как да се засилиш нанякъде в космоса като само махаш ръце и крака. Гравитацията, дето е дала името на филма няма кой знае кво значение от физическа гледна точка за сюжета. Гравитацията беше важна в Интерстелър.
Измеренията в математиката и физиката са координати, от които зависи дадена функция. Ако реша да се занимая с вълновата функция на хипотетична система, състояща се от един мол електрони, например, тя ще има над 10^23 координати. Не 3, не 4, не 5 а няколко милиарда милиарда. Щото в един мол електрони имам 6.022*10^23 електрона, всеки електрон има 3 пространствени координата и ако пожелая, мога да туря и спин отгоре на това. В някои случаи ни изнася да си начертаем функцията – така си правим някаква графика, дето означава нещо за нас и ни помага да визуализираме някакъв проблем. Четириизмерния тесеракт иначе ние може да го видим в триизмерна и двуизмерна проекция. Онова петизмерното от Интерстелър също го гледахме като триизмерно. Та да, светът ни има ен измерения, където ен зависи от уравненията, които ползваме в случая, ама попкултурата обича да вкара мистицизъм и романтика в тея неща и изведнъж се оказваме с някви петоизмерни хора, дето са различни от триизмерните хора и т.н.
Trip
„уточняване на фактите“
Които от своя страна се нуждаеха от още уточняване, че става дума за същия период и пр. и пр.
Можеше директно да ме замериш с „примерно Кларк в Града и звездите демонстрира съвсем друго…“, а не „Не си подготвен, трай си!“.
„що е то “уважение”“ – аз го разбирам така:
1. Обозримите познати неща се равняват с разбиранията на науката, към момента на написването.
Да тук се равняват, но само защото консултантите са пипнали тук-таме, основните автори се ги ползвали (при това по странен начин) за някакви plot device-и.
2. Непознатите фантастични елементи да са описани с някаква несъществуваща фантастична наука (примерно Соларологията от Соларис), technobuble или каквото е ползвал автора, но не е в тотален разрез с традиционната наука. Самата фиктивна наука поне да наподобява по структура и подходи съвременната.
Тук коментарът ми е, че хич не им хванах вяра…пък може да не е от неуважение, а просто толкова да могат да могат сценаристите.
3. Обясненията били те обширни или съвсем пестеливи, са важен момент от „уважението“, защото нали това е целта и на науката – всичко да има обяснение, а не да се ползват наготово някакви емпирични формули и черни кутии без да ти дреме.
Пак бележката за неубедителните обяснения.
4. Фантастичните елементи, употребата им и разработката им и да не са прост декор за действието. (Вече го споменах по-горе.)
Да ползваш смъртта на гибелта на човечеството, червейови дупки, черни дупки, същества от 5-тото измерение и създаване на времеви парадокси, само за това, което се случи във филма, ми изглежда като overkill. Можеше да спретнат съвсем простичък сетинг със същата мелодрама. Може би история за заселването на Щатите (и изземането на земята от индианците)…определено там и е мястото на царевицата. Не виждам голям интерес към науката, щом целта въобще не разглеждането на вселената, а нечия частна трагедия.
„и са “смесва научнопопулярна информация с художествената”“
Не, това беше само добро пожелание.
Главното изискване е, да разбирам за какво говорят, въпреки научният шаблон.
„Фондацията“ – мистични неща не помня от нея. Вярно нямаше особено раздута популярна наука, но това би било контрапродуктивно, защото историята се развива адски далече в бъдещето. И все пак си имаше и обяснения и бяха съвсем понятни, а не черни кутии. Псевдо науките също приличаха външно на нашите. Конкретно създадената от Хари Селдън дори е двойна изненада, защото е прикритие за нещо друго. 🙂 Като стана дума за Азимов си спомням поредицата за Лъки Стар – там всяка гледка сякаш е описана през очите на учен „Намираме се на не-знам-коя-си луна, Диаметърът и е не-знам-колко-си. Гравитацията е не-знам-каква-си-част от земната. Юпитер заема не-знам-каква-си част от небосвода.“ и пр. и пр.
В началото почти на всяка книга имаше коментар от автора, че научните знания за съответната планета вече са променили и историята не е много правдоподобна…
„имаш по петдесет напълно шашави от гледна точка на науката хрумки“
Това не винаги е в разрез с моята представа за „уважение към науката“. Да не говорим, че ако са ползвани история, която и не държи да е строго научна, точно такъв полет на фантазията трябва да се очаква.
„почти всичко на Хайнлайн“
И това, което не се води Златна ера?
Аз съм му чел разкази, Рейндъжрите и едно фентъзи.
Някои от разказите си бяха баш Златна ера. Останалото е от нова вълна, към още по-разнообразни стилове и гротеска.
„като аргумент носи тежест…“
Не беше аргумент, а обяснение, че не смятам всичко между едни конкретни години за неотменно принадлежащо към течението.
„което виждам от твоя страна е един-единствен“
Освен „2001 Една одисея в космоса“ – казах още за „Среща с Рама“. На Лем пък отбелязах “Непобедимият”, “Спомените на пилота Пиркс” и “Соларис”.
Може да изброя още от него, от Струцаки и от Азимов ако държиш.
(Макар че май се разминаваме в представите за Фондацията.)
Може дори да се поразровя в паметта си за още автори.
„Града и звездите“ съм я чел и не помня да имаше мистика…не, няма да я препрочитам. Кажи ако има според теб.
Корнблут, Пол, Дилейни и Стърджън не съм ги чел. Може да хвърля един поглед, какво са творили.
Мога да предложа двама автори, които са пример в твоя полза – Клифърд Саймък и Робърт Шекли.
Първият пише доста „по-мека“ фантастика, а втория откровени гротески.
Отворен е въпросът, дали писанията им се водят част от основите на Златната ера или просто са били популярно горо-долу по нейно време.
На Джон Уиндъм пък съм чел две книги – едната може да мине за „не толкова мека“ 😉 фантастика.
Amelia
„алшу, няма триене във вакуума.“
Дъъъ.
Въпросът не беше чак толкова идиотски, като „Абе, има ли триене между вакума и обектите в него?“. 🙂 🙂 🙂
Исках да разбера къде, в коя сцена/сцени на Гравитация някои обекти, които по сценарий са във вакум, се държат не като във вакум. Търсех издънките, които мислех че си открила.
Явно друго си искала да кажеш.
„Гравитацията, дето е дала името на филма няма кой знае кво значение от физическа гледна точка за сюжета.“
Има.
Тя е зад цялата ситуация.
Тези всичките тела, за да стигнат и стоят в орбита им е придадена първоначална скорост, която така да се противопостави на земната гравитация, че хем да не паднат, хем да не изхвърчат на втора космическа някъде по останалата част на слънчевата система.
После ексползията/колизията ги е ускорила, но но достатъчно, за да написнат напълно орбита. (Е, някои написнаха, други паднаха.)
Ако примерно планетата изведнъж изчезне по магически начин 😉 , отломките нямаше да продължат да циркулират на едно място, а да отцепят по права линия. И ако в орбита имаше станция, който се движи по-бавно от тях, щеше да изостане и да не бъде дупчена периодично.
И вакумът е фактор, но проблемът е че отломките са задвижени по-бързо от орбиталната станция, но не и достатъчно бързо за escape velocity.
Ако я намаше планетата, заедно с гравитацията и, нямаше да го има и проблема.
Щеше да има друг приблем. При ексползията парчета щяха да летят евентуално във всички посоки – без спасение под или над отломките. 🙂
А ако имаше сили на триене тея отломки щяха да попътуват малко и да спрат. 😀 Така че за мен гравитацията няма кой знае колко значение тук, а ролята й нататък, при прескачането на Сандра Бълок между сателитите намаля още повече. Говоря за гравитацията в научния контекст на филма. В смислов и идеен контекст заглавието може да се връзва повече.
„щяха да попътуват малко и да спрат“
Ми зависи от плътността и дали това „малко“ няма да е достатъчно да бушонира станцията няколко пъти преди орбитиращите отломките да се забавят.
Това че по-гъстата атмосфера е по-ниско, пак е от гравитацията на планетата.
„в научния контекст на филма“
Не разбрах какво му е ненаучното и негравитационното точно на орбитирането.
Е, някои сцени може да са направени неадекватно…
Ох. Няма нищо ненаучно в гравитацията в Гравити, само дето тя няма кой знае кво отношение към сюжета. Айде стига сме циклили на едно и също нещо.
Jen, благодаря за статията. Откакто Силвър не е сред нас – изобщо спрях да чета родните кино ‘специалисти’. Надявам се в бъдеще да публикуваш по-често размислите си.