Добронамереният деспот

Aravala

Задружното теглене на колата е цел на деспотизма и тиранията. Свободните хора теглят всеки в своята посока. Няма друг път за прогреса….

В историята на града-държава Анкх Морпорк има редица сътресения, причинени от един или друг побъркан управник от монархическата линия. С идването си на власт Ветинари прилага на практика своето убеждение, че хората далеч не искат справедливост, а постоянство. Подходът му към решаване на проблеми е често изумително прост, но безкрайно ефективен. Например защо да влага огромни ресурси да изкорени самоподдържаща се система като престъпността в града, като може просто да я организира и подчини на собствените си цели?

Легендарният управник на Анкх-Морпорк, превърнал се в неразривна част от него, съвсем не без резон често бива определян като макиавелски политик. И тъй като не вярваме на високопарни изказвания като това, без да ги проверим на практика, грабваме първоизточника – Владетелят на Николо Макиавели – и четем:

Мъдрият владетел трябва да действа така, че във всяко време гражданите да се нуждаят от властта и от него.

Това несъмнено е основен принцип за запазването на контрола, засегнат пряко в съветите, които Лорд Ветинари дава относно подсигуряването на личната безопасност. В Готварската книга на Леля Ог той надълго и широко описва методология за подбор на минимум една филия хляб и една чаша вода, чисти от всякакви отрови, след което завършва с твърдението, че ако се стигне до подобна параноя, значи въпросният управник отдавна е изгубил битката за политическа стабилност. Следва собствената му изпитана рецепта как да бъдат избегнати подобни злополучия:

1. Назначавайте държавните политици през определен период от време, така че да бъде по-неудобно да те отровят, отколкото си струва намесата в личните амбиции на прекалено много хора точно в този момент.
2. Направете така, че сред градската управа да има няколко непредсказуеми мъже, които ще възприемат вашето отравяне като лична обида и, най-общо казано, ще причинят доста безпорядък.
3. Яжте и пийте каквото си искате

Самият Пратчет твърди, че тайната към успеха на Ветинари е именно неговата незаменимост. Образован в гилдията на убийците и плашещо интелигентен, той е наричан тънък познавач на човешката психология и майстор манипулатор, който отлично знае какво кара хората да тиктакат отвътре. Вероятно за невнимателния читател способностите на Патриция да контролира хората са почти свръхестествени. В действителност обаче Ветинари просто следва законите и принципите, по които функционира едно обикновено човешко общество.

Той се справя с големите проблеми докато са още в зародиш, настройва мощни групировки едни срещу други и се старае всички да бъдат твърде заети със собственото си забогатяване или кроежи на планове срещу конкуренцията, за да сметнат за уместно да го отстранят точно в този момент. Той управлява с твърда ръка елитната менажерия и е съвсем безскрупулен в усилията си да опази града; разчита на вродената си способност да отгатва мъжките желания и по възможност женските слабости. В действителност неговата хватка е крехка, но същото важи и за паяжините.

В книгата The Dictator’s Handbook: Why Bad Behavior Is Almost Always Good Politics от Брус Буно Дии Мескита са изведени няколко общовалидни правила за владетели, които синтезират и доразвиват наблюденията, описани отчасти от Макиавели. Във фантастичния сюжет, разбира се, тези правила се промъкват опростено и поднесени с много хумор, но остават разпознаваеми в политиката на Ветинари.

Например установяването и контролирането на така наречените „ключове на властта”, които осигуряват стабилността на държавата. Толерирайки особената цинична честност и чувство за дълг на капитан Ваймс, Ветинари получава лоялността на стражата, която сама по себе си е такъв „ключ“, задължителен за поддържането на Патриция на власт. Ръководителите на гилдии, пресата, благородниците и чуждестранните дипломати биват оплетени в мрежата на властта на подобен принцип. Преговори, гарнирани с изтънчени заплахи, където е необходимо, и разумни отстъпки в името на крайната цел.

Друг пример за играта на дипломация, която практикува Патрицият, е начинът, по който се договарят условия с важните за града магьосници и подсигуряването на приходи от тях, без това да води до сблъсък на интереси:

Отношенията между Университета и Патриция, абсолютния властител и донякъде благ диктатор на Анкх-Морпорк, се отличаваха с изтънчена сложност.
Магьосниците твърдяха, че като служители на висшата истина не се подчиняват на светските закони в града.
Патрицият признаваше, че това е донякъде вярно, но заявяваше, че ще си плащат данъците като всички останали, иначе дяволите ще ги вземат.
Магьосниците напомняха, че понеже следват светлината на мъдростта, не се подчиняват на простосмъртните.
Патрицият допускаше, че и това може да е логично, но натъртваше, че дължат на града поголовен данък в размер двеста долара годишно, платими на тримесечие.
Магьосниците изтъкваха, че Университетът се намира на магическа територия и следователно е освободен от данъци, пък и бездруго не може да се плаща данък върху знанието.
Патрицият възразяваше, че може, и още как. Двеста долара на глава. Иначе никоя и друга глава ще падне от раменете си.
Магьосниците споменаваха, че Университетът никога не е плащал данъци на гражданските власти.
Патрицият подхвърляше, че би могъл да си послужи и с военна сила.
Магьосниците подпитваха няма ли данъчни облекчения.
Патрицият заявяваше, че им предлага именно облекчения режим. Строгият изобщо не би им харесал.
Магьосниците се подсещаха, че имало едни владетел още през… а, да, Века на волното конче, който се опитвал да дава заповеди на Университета. Патрицият би могъл да дойде и да разгледа този властник, когато му е удобно.
Патрицият отвръщаше, че ще дойде. Непременно.

Накрая се стигна до споразумение, че макар магьосниците — разбира се! — да не плащат данъци, все пак ще правят напълно доброволно дарение в размер на… да речем, двеста долара годишно от всяко лице, без други условия и с ВЪЗМОЖНОСТ за предоговаряне, само за невоенни и екологично съобразни цели.

Последното показва на практика, че силата, особено военната, не е инструмент, който трябва да се прилага безогледно, а по-скоро гаранция, че отсрещната страна ще е така добра да изслуша какво имаш да кажеш.

След като и осигурил подкрепата на „ключовете“, Ветинари разчита и на огромна мрежа от шпиони, защото информацията е била и вероятно винаги ще бъде друг основен способ за контрол на властта. Това му осигурява, от една страна, време за реакция, когато събитията го налагат, но също така и средство за изнудване при гореспоменатите преговори, ако се стигне до там. В това отношение методите му понякога се доближават до тези на мафията, но както вече стана дума, човешките общества не функционират по фундаментално различен начин едно от друго и съответно начините за контрол са доста сходни.

Всичко дотук може би ще ви остави с впечатлението, че Хавлок Ветинари е просто един обикновен  политик, който се оказва надарен с особена прозорливост и познания за теченията и подводните камъни в реката на властта. Но, както знаем, Пратчет не се задоволява да описва шаблонни персонажи. Той задължително добавя своята доза чудатост на героя, която винаги е в разрез с описания стереотип. В случая с Ветинари това е неговото изключително трезво и адекватно виждане за нещата. Дългите години начело на Анкх-Морпорк не са изкривили възприятията му и са го оставили напълно незасегнат от разяждащата алчност, която неизменно се просмуква с времето във всеки властимащ.

И все пак системата наистина върши работа. Това дразни редица хора, които някак си усещат, че не би трябвало да е така, и ратуват за монарх, чиято титла се пада по рождение, наместо, някой който е постигнал положението си чрез хитрост, дълбоко вникване в човешката психика, изумителна дипломация, известни успехи с триръбата си кама и по всеобщо мнение – ум като фино настроен циркуляр.

Патрицият поддържа ежедневието си с почти аскетична минималистичност и не си позволява да разсейва ума си с разкош.  До голяма степен това му помага да се  изплъзне от клопката на самозабравянето и загубата на реалистична и критична оценка за обстановката – все неща от първостепенна важност не само за запазване на позициите, но и на самия му живот. Ветинари не си позволява да губи самообладание и не таи илюзии, че властта му е абсолютна.

Не строй килия, в която не би искал да прекараш една нощ

Лорд Ветинари, за мен винаги е бил съвършеният образ на управник. Дисциплиниран, студен и далновиден. Умее да разпознава таланта и качествата у хората и никога не пропилява потенциала на индивидите у които го открива. Той не просто е велика личност, Патрицият е едно стъпало нагоре и сам подбира такива, включвайки ги умело в собствените си игри. Вероятно това е една от причините да ми е толкова любим герой. Защото не просто не страда от проклятието, наречено „криза на идеи“, но умишлено култивира сред хората си креативността, където е необходима. Дори да го е направил за собствена изгода, той е спасил редица ценни хора (Ваймс, Мойст фон Липвиг и Леонардо да Куирм) и е впрегнал таланта им в нещо продуктивно и полезно за обществото.

Ветинари не само води красива и опасна политическа игра, той създава велики личности, спасявайки ги от мрака и така им дава най-ценното нещо – цел в живота и възможност да правят това, в което са най-добри. А нима има нещо по-добро за едно общество?

1 2 3