Героите на Пратчет, които промениха Света на диска
Теорията за великите личности
Два вида хора се надсмиват над законите – първите ги нарушават, а вторите ги създават.
Според теорията за великите личности историческите събития се дължат предимно на (познахте от първия път) изключителни личности, които правят ключови промени. В наши дни тя не е много популярна сред историците, но ме наведе на интересни мисли. Светът на диска включва множество обществени и политически промени, които често са движени от някои от главните герои на поредицата. Затова реших да си задам въпроса – доколко тези процеси са неизбежни и доколко са заслуга само на шепа хора с огромни способности и влияние?
Понеже действието на много от романите се развива в така любимия на нас читателите град Анкх-Морпорк, естествено първият герой, за когото човек се сеща, като става въпрос за големи обществени промени, е лорд Ветинари. По-подробен преглед на управлението и влиянието на Патриция можете да прочетете в частта на колежката Aravala, но все пак няма как да го подмина. Факт е, че нещата не вървят никак, когато Ветинари не е там да дърпа конците – в Шовинист например безславната загуба във войната с Клач става победа само чрез хитрия план на Патриция. От друга страна обаче, неведнъж ставаме свидетели на това как управленските методи на Ветинари в повечето случаи следват принципа да оставя нещата да следват естествения си ход:
И все пак, ваше преподобие, дългите години начело на този град ме убедиха, че не може да се сложи спирачка на вулкан. Понякога е по-добре да оставим нещата на естественото им развитие.
Също така, нормално е градове, разчитащи много на търговията като Анкх-Морпорк, да наблягат повече на нови технологии и методи, отколкото огромни империи като Клач или Ахатовата империя, така че Патрицият е в известен смисъл точният човек на точното място.
Друг интересен пример е Малки богове. В този роман на пръв поглед падението на деспотичната теокрация Омния е плод на усилията на Брута и Ом – имаме не само изключителна личност, а и бог, който да подпомага необходимата промяна. От друга страна, виждаме как в Ефеб бунтът срещу завоевателите от Омния става без намесата на Брута, същото важи и за флотилията, която потегля, за да накаже омнианците и която вероятно би свалила Ворбис и без драматичната намеса на добре прицелена костенурка (макар и с много повече кръвопролития). Разбира се, необходимостта от символи и водачи е особено голяма при теокрациите, така че ролята на Брута е голяма, но процесите, водещи до това Омния да е колос с глинени крака, са обществени – например дори и робите предпочитат да са роби в Ефеб, отколкото “свободни” в Омния.
Може би най-отявленият пример за принципа на изключителната личност в действие са Керът и Ваймс – те създават професионална полиция в Анкх-Морпорк почти само на база личната си харизма и умения.
Той обясняваше на хората, че са готини типове, и те знаеха, че не са готини типове, но начинът, по който им го казваше, ги караше да му повярват за известно време. Веднъж някой да помисли, че те са добри и почтени граждани — просто е немислимо да го разочарова човек.
В град като Анкх-Морпорк най-закономерното нещо би било полицията да е или страшно неефективна (каквото е положението преди възхода на Ваймс и Керът), или инструмент за терор, изпълняващ прищевките на Патриция. Керът и Ваймс обаче успяват да вземат страха на местните големци и в същото време да не дават на Патриция възможност да ги използва за неособено чисти цели. Без тях двамата, или някаква подобна силна личност, е трудно човек да си представи наличието на такъв ред и дисциплина в Анкх-Морпорк. Даже имаме и възможност да видим какво точно ще стане ако тях ги няма – в Петия слон полицията в Анкх-Морпорк престава да съществува след има няма и две седмици (с помощта на поне за мен твърде озадачаващия ход на Ветинари да одобри Колън за временен шеф на полицията, но все пак).
В Истината Уилям дьо Слов създава първия вестник в Анкх-Морпорк и разкрива коварен заговор срещу Патриция. Само че веднага се появяват конкуренти на неговото издание, а и трябва да признаем, че Патрицият едва ли би се оставил да го свалят току-така и без намесата на Уилям. С други думи, човекът е първопроходец в журналистиката и с важни намеси в политиката, но мисля, че и без него ходът на историята би бил почти същият. Също както и в нашия свят, разследващите журналисти често установяват, че дори и сензационни разкрития не оказват кой знае какво влияние върху народните маси, които предпочитат медиите да ги забавляват, вместо да ги информират.
Хората на страната на Народа неизменно оставаха разочаровани, каквото и да се случи. Откриваха, че Народът не е склонен да бъде благодарен, признателен, прозорлив или послушен. Народът по-скоро беше дребнав, тесногръд, не особено умен и дори подозрително настроен към умните. Затова децата на революцията винаги се натъкваха на твърде стар проблем — не само управниците са неподходящи (това си е очевидно), ами и Народът не е какъвто трябва.
Муструм Ридкъли успява да спре междуособните борби между магьосниците, въпросът е доколко това се дължи на факта, че се оказва неубиваем, и доколко на цялостната умора от атентатите и желанието да владеят света сред колегите му. Но, общо взето, да се упражнява контрол върху сбирщината странни индивиди, подвизаващи се като старши магьосници в Невидимия университет, е огромно постижение, достойно за изключителна личност, което ме навежда на интересния извод, че дебелоглавието май е също толкова важно за хората, променящи историята, колкото и интелигентността или смелостта.
В Морт имаме един съвсем явен пример за това, че личностите наистина имат огромно влияние върху историята:
Ами, когато той се опита да я убие, аз убих него, но проблемът е в това, че, според историята, тя трябваше да е умряла, а дукът да стане цар, но най-лошото, най-лошото е, че, макар че е абсолютно покварен, той ще обедини градовете и в крайна сметка те ще станат федерация, и книгите казват, че ще последват сто години мир и благоденствие. Искам да кажа, човек би си помислил, че ще господства терор или нещо такова, но явно историята понякога има нужда от такива хора, а принцесата просто би била още един монарх.
Това не е особено изненадващо, когато става въпрос за дукове и крале, по-интересното в случая е, че Пратчет за пореден път избягва клишето „неморален владетел = некадърен владетел“ и ни показва, че намесата в хода на историята невинаги следва клишето „Убиваш злодея – настава благоденствие“.
Класът учеше за някакво въстание, в което някакви селяни искаха да престанат да бъдат селяни и тъй като благородниците бяха победили, бяха престанали да бъдат селяни наистина бързо.
Може да се изредят и множество други примери, но мисля, че изводът е ясен – колкото и силни личности да има сред героите от Света на диска, Пратчет обикновено показва добре и въздействието на обществените процеси и закономерности. Дори и книга като Интересни времена, пълна с абсурдно нереалистични моменти от рода на битката между седмината варвари и 700-хилядна армия, включва моменти като тирадите на Ринсуинд към добронамерените бунтовници на тема колко често революциите не водят до нищо хубаво или защо в Народния комитет няма нито един представител на селяните.
