Барселона е град, който трябва да се посещава често и с любов! След последната ни визита там по повод Еврокон 2016, на който станаха всякакви чудни неща и на който между другото Рандъм успя чак да се размине с Ноам Чомски, беше разбира се въпрос на време да се завърна отново на това божествено място, където красотата е във въздуха, хлябът с домати е изкуство, и магически събития се случват всекиму. Тъй и историята, която се каня да ви разкажа от седем-осем месеца насам, и която се върти около две много различни, но по някакъв начин ключови за разбирането на човешкото изложби, случващи се в Барселона нея топла есен.

Забележителното на онези дни, разбира се, беше Революцията, или иначе казано прясно обявената независимост на Каталуня. Местният премиер Карлос Пучдемон (дори името на чиляка биеше на фантастика) тъкмо беше хвърлил жребия и, разчитайки на дълго трупаното недоволство към испанското правителство, се бе изправил срещу Мадрид. Вълнуващи времена. Или поне така си мислех, докато се намествахме в самолета, готови лекомислено да оставим поредния си въглероден отпечатък върху изстрадалата екосистема. Навремето се бях оказал два пъти в Тайланд на средата на два поредни преврата, така че нямах търпение да наблюдавам отблизо поредната бримка в разплитащия се световен ред.

За радост или за съжаление, каталунският бунт вълнуваше клоняща към нулата агитка в Барселона. Градът продължаваше своя лежерен артистичен живот, необезпокоен от вихрите на политиката, празнуваше доста приятен фестивал на местното вино и само едва доловимото увеличение на броя estelada знамена по прозорците евентуално говореше за някакво по-особено събитие. Всичко това вероятно е важно за осмисляне само по себе си – дали тълкувано като здравия разум на стабилното общество, или като отстранението на съвременния човек от политическото, то със сигурност има своето значение за тематиката на първата изложба, за която искам да ви разкажа.

Стъпките сами ни отведоха до Центъра за съвременни изкуства CCCB, където ни се щеше да изпием една бира в чест на прекрасния Еврокон от година по-рано. В близост до извора на носталгията обаче честотата на плакатите с надпис “DESPRÉS DE LA FI DEL MÓN” или иначе казано „След края на света“ нарасна неимоверно. С малко гугъл и малко каталански успяхме да разберем, че става дума за изложба, изследваща бъдещето на човешката цивилизация след екологичен колапс – и разбира се моментално се втурнахме да я разглеждаме.

След края на света

Така достигам най-сетне и същината на тази статия. Смело мога да твърдя, че това бе една от най-оригиналните, вдъхновяващи и фантастични във всякакви смисли изложби, на които съм ставал свидетел. Истинско бижу, вълна от футуризъм и дълбочина, заливаща те още от първата зала и увличаща ума във водовъртеж от инсталации, предупреждения и кротка мисъл за бъдещето. Типа събития, които трябва някак да започнем да виждаме и тук, в България – и се надявам един такъв разказ да накара все повече от нас да искат това да се случи.

Изложбата започва гъсто. Видеостена обгръща зрителя с океанските вълни и дъха на дърветата – мигновена картина, която се разпръсва, придружена от наратив от големия Ким Стенли Робинсън, пролог, създаден специално за изложбата:

Мисли за себе си като за планетата
Земята влиза и излиза от теб с всеки твой дъх
Животът иска да живее […]
На прага сме на края на света
Но след него… е времето след края
Историята не спира заради нас

Трудно е с думи да се опише наситеността, която простичките изречения-пирони-морски течения създават със завихрянето си. Ако някога някъде е съществувало съвършеното начало на някоя изложба, това ще да е то. Кратък лъч мъдрост – светлина, надежда? – в горчивото напомняне от описанието на експозицията като „изследване на колективната травма, на парализата, която мащабът на случващото се създава“.

Следващата стъпка е още по-надълбоко. Очаква ни среща с Тимъти Мортън, философа на новото време, един от дефиниращите гласове в разговора за политика, екология и общество, който стои в ядката на цялата изложба. Мортън, за когото Рандъм вече ви е разказвал неведнъж, заема по-особената роля на „министър на бъдещето“, официален посланик на изложбата пред един въображаем свят на правителства, които слушат. Които мислят за бъдещето и инвестират в дългосрочни решения. Министерството на бъдещето не защитава хората днес, а техните наследници утре, организмите, пост-човеците и пост-животните. Онези от след края на света.

Мортън, чрез своето ефимерно холограмно копие, зарито в пръст, опитва да обясни купчините неща в рамките на своите хиперобекти. Трудно е да слушаш, докато нетърпението те бута към следващите зали. Но си струва. Взаимовръзката между човека и безполезното, натрупаното някъде отвъд ръба на зрението, е ключова за разбирането на привидния абсурд да изоставиш дома си на разрухата. Мортън разбира се наслоява доста повече в своя разказ.

Изоставяме го в полза на следващата инсталация. Спирала от огромни въздушни снимки плавно ни води през белезите от човешкото присъствие по тъканта на Земята. Разходка из Антропоцена. Разпарчетосаната от монокултурни ниви почва прилича на бойните краски на неизвестно нам племе, притаено в настоящето със своите отровни стрели. Свръхгеометричните градове кулминират в изкуствените острови на Дубай, финален щрих надменност, портал към бъдеще без корен. Мините и каменоломните рият, фабриките и заводите трупат – и целият този безспирен кръговрат от промяна е над нашите възможности да бъде осъзнат, укротен и обмислен.

Но DESPRÉS DE LA FI DEL MÓN ни напомня, че да съдиш е също наивно. Win-Win е инсталация на групата Rimini Protokoll, която сблъсква хората с медузите. Тези прости организми са едни от големите печеливши от глобалното затопляне, виреещи свободно в по-високите температури и обеднелите на кислород океани. И не са единствените. Където човекът унищожава, остават празни места, екологични вакууми, които природата запълва. Те също – те най-вече – ще наследят онова след края на света, което е главно краят на нашия свят. „Мисли за себе си като за планетата“. Дори поставяйки се над еволюцията, човекът не спира да бъде неин инструмент.

Инсталацията е уникална по вид. Залъгва да бъде просто още едно видео, но постепенно в това видео се оказваш въвлечен не просто като зрител, не просто като участник, а като посланик на своя вид, а впоследствие и на някой следващ вид, оценяващ глупостта ни от дистанцията на времето. На този фон медузите остават вечни. Милиони години преди и след нас. Нещата не спират да се случват. „Историята не спира заради нас“.

Следващата стая ни връща в по-непосредственото бъдеще. Озаглавена Справяне с шока, тя изследва методите, по които човекът ще се бори с настъпващия глад за прясна храна във влошените климатични и политически условия на идните десетилетия. Стаята изобилства от познати, но странни уреди, направи-си-сам инсталации, насочени към отглеждането на нутриенти в домашна среда. Почти цялото налично място е запълнено с торф, мини-растения и гъби, растящи на лампи. Стари вестници на масата описват бедствие след бедствие, а над вестниците са натрупани готварски книги с рецепти за консервиране на насекоми и червеи – основните източници на протеин. Върху картата на Лондон са надраскани локации на мернати лисици и по някое тайно останало плодно дръвче – обитателите на стаята са си записали внимателно GPS координатите им. Останки от консумеризъм – купчините на Мортън – трупат присъствие из прашните ъгли, никой няма време за тях. Храната е малко.

Аероценът е следващата инсталация. Това е проект на Томаш Сарацено, фокусиран върху изобретяването на ново взаимодействие между въздуха и хората, което да замести раните на индустриалната епоха и замърсяването на атмосферата. За разлика от всички останали, които носят голяма нотка фантастично, Аероценът е истински научен проект: огромни леки сфери, които в представите на Сарацено ще бъдат всичко – транспорт, биосфера, град, декорация, взаимодействие с климата… Но засега това е в хартията. Във въздуха са мини-аероцени, сред които се рееш за кратко и ти.

Последната експозиция е на Натали Йеремйенко – болница за околната среда. Стая, изпълнена с цветове, лекарства, растения, насекоми, но преди всичко разбиране. Това е и може би най-позитивната част от След края на света. Една представа, че в бъдещето градовете ще бъдат зона на кооперация между техните граждани-хора и граждани-нечовеци, които заедно ще създават по-добра среда, а в нея всеки ще има какво да научи от общото познание и общата цел за здравословен и щастлив живот.

Излизаш от цялото това преживяване поне малко различен човек. За момент си отгърнал някаква важна завеса и си докоснал със сетиво, което не си сигурен, че можеш да идентифицираш, усещане за… участие. В една обща съдба. Опитал си да разбереш своята роля.

Турнето на Игра на тронове

Барселона обаче не ни остави много време за размисъл. Сцените, и ъгълчетата, и преживяванията, и емоцията, в които те хвърля този град, са сами по себе си доста сложна магия, на която в интерес на истината бяхме съвсем доволни да се предадем. Остатъкът от деня трудно подлежи на описание в свързан текст. Следващият беше отпуснал малко хватката на случайните завихряния, но за сметка на това ни предложи много слънце, паркове и кораби по пътя към втората изложба от този разказ.

Game of Thrones: The Touring Exhibition може би не следва да е нещо, което случайно мяркаш на листовка в заведение, но я приехме и така. Напливът беше огромен. Намирането на свободен слот за влизане остана главно функция на честните ми сини очи, но в крайна сметка се озовахме насред гигантското хале на мореплавателския музей на Барселона, приютило изложбата.

Основният замисъл на турнето е… ами ако трябва да сме честни, основният замисъл е да издои още пари от понеслия достатъчно мъка Мартинов свят. Посетителите имат възможност да видят на живо голяма част от предметите и декорите на шоуто, допълнени тук-там от интересни детайли за Великите Домове и за останалия свят в Песен за огън и лед. Коридорите на изложението ви прекарват последователно през различните райони на Вестерос и подозирам, че за по-зарибените по мърчандайза сред нас докосването до оригиналния меч на Нед Старк, до аракха с гола жена на Даарио Нахарис или до камъните с очи върху лицето на мъртвия Джон Арин, биха били доста завладяващи преживявания.

 

За нас като че ли подобен тип струпване на предмети не криеше достатъчна привлекателност. В дадени моменти от изложбата декорите са безусловно страхотни – гората в Земите на Вечната Зима, драконовите черепи в Кралски чертог или Храма на Многоликия Бог в Браавос са част от примерите, в които наистина са вложени голям бюджет и старание. Други изглеждат почти проформа и разчитат повече на витрините от популярни елементи от шоуто. Може би най-интересни бяха няколкото интерактивни инсталации, в които можеш например да оставиш лицето си като тренировъчна маска за Безликите, или пък да (се правиш, че) катериш Вала. Не е пропуснат разбира се и Железния трон, около който се вият опашки за снимки.

В интерес на истината, с бюджетите, с които създателите на шоуто разполагат, очаквах малко повече от изложбата, най-вече от гледна точка на събуждане на повече интерес към света на Игра на тронове, а също и като интерактивни инсталации. Огромната вселена от книгите остава все така повърхностно развита в сериала и едно подобно събитие е добър вариант за екстра-сценични кросоувъри между двете, които иначе остават запазена марка на рядко отваряните сайтове на телевизията. Но от гледна точка на организаторите е разбираем и стремежът да осигурят едно по-бързо и изчистено преживяване, което да позволи на повече хора да минат през него.

Фантастичните изложби и къде да ги намерим

И така, оказва се, че един мини-уикенд в Барселона може да ни сблъска с неподозирано много материал за мисъл и за пренареждане на доминото от фантастични фасетки в главата. Защо ви разказвам за две толкова различни събития в един и същи текст? Ами от една страна, две такива събития са отличен обект за съпоставка. Ето асоциациите, които първата изложба буди у мен:

въображение, смелост, прогностика, проблем, заедно, предизвиквам, прекрачвам, мисля

Ето и тези, които втората събужда:

консумеризъм, преживяване, имерсия, маркетинг, фенове, популяризация, … въображение?

Сигурен съм, че няма да ви изненадам с твърдението, че фантастиката отваря много врати и показва много различни стаи. Може би тази тънка, но здрава споделена нишка е това, което би хванало феновете на Игра на тронове и би ги довело до След края на света. Без дидактика и без речи. През призмата на въображението споделеният интерес става крива на решаване на проблеми – заедно. Ако можеш да се потопиш в една обикновена купчина предмети и през нея призма да се поставиш на мястото на герои с различни морални компаси, то много вероятно е да успееш също така да се поставиш на мястото на човека от след трийсет години, който отглежда гъби вкъщи и записва координатите на крушови дървета. И да се замислиш това ли е, което искаш.

Последното ми съждение е обаче за България. Какво трябва да направим според вас, щото подобни изложби да не са нещо екзотично из близки и далечни дестинации, а да ги виждаме тук и да будят тези мисли у нас? Наскоро бяхме свидетели на едно прекрасно такова събитие, посветено на космическото изследване. Макар и малка, сме били космическа нация. И ако политика, икономика и обществено развитие днес имат друга логика, то стремежът към разчертаването и разбъркването на картата на бъдещето остава важна и безалтернативна задача, в която всеки може да бъде вдъхновен да участва. Статията и без това стана дълга – затова думата е по-скоро у вас. Радостно би било да споделите как вие си представяте провеждането на повече такива изложби и по родните градове, представляват ли те интерес за вас, и откъде можем да тръгнем, за да ги създаваме и водим тук? А междувременно, пожелавам където и да сте на почивка това лято, да има поне едно фантастично събитие и там!