Честит ви Свети Валентин! Романтични души сме си в Шадоуданса, т.е. повечето, т.е. има и няколко романтични души все пак – и по този повод решихме да ви представим осем от по-интересните любовни истории във фентъзито и фантастиката. Разбира се, трудно е подобна извадка да е представителна, но от друга страна можем смело да твърдим, че проблематизирането на любовта рядко е сред централните задачи на историите от жанра. Именно затова тези осем имат какво да предложат. В текстовете по-надолу със сигурност ще откриете немалко неочакваности, но по-интересното е, че този материал се отличава и с две новости за списанието! Едната е, че това е може би първата статия, която пишем по празничен повод извън редакционните (добре де, може и да не е първата – тоя ShadowDance толкова години направи вече, че нямам грам спомен какво се е случвало в повечето от тях). С което се надявам да поставим традиция и да уважим и останалите празници от годината. С писане, имам предвид.

Втората новост е гост-участието на една от култовите фигури на родната Толкинистка сцена, Манол Глишев – Menedhel. Сърдечни благодарности за включването и от екипа, и лично от мен! Мога чистосърдечно да ви посъветвам да си отделите една вечер с камината, вярната ловна хрътка в краката ви и чаша искрящ Spätburgunder в ръка и да почетете някоя от епическите му стихосбирки*. А хвърляйте едно око и на блога му, хич да не е!

Но аз се разпрострях. Мисълта ми беше за празника. Независимо от горещите спорове за това трябва или не трябва да празнуваме по родните земи тоз католически инструмент на американския империализъм и консумеристката истерия, керванът от метафората си върви крайно необезпокояван. Понеже предполагаемата набожност на българина обикновено се изчерпва с няколко учебникови традиции и с националните знамена, това не е особено изненадващо. Противопоставянето му на Трифон Зарезан изглежда толкова по-лишено от плътност в светлината на факта, че както е добре известно любовта и виното се допълват прекрасно!

Както знаете, в ShadowDance винаги сме защитавали тезата, че фантастичното се проявява на неподозирани места и във всякакви форми. В този смисъл, колко по-радостно би било ако през фантастиката раздипляхме митологичния поглед към свещеника, венчавал войници в римската армия, и към фригиеца, гонил с молитви червеи и болести от лозята, вместо да задълбаваме до безкрай в социологията на това кой празник чие културно влияние налага. Иронично, и двата празника са просто част от дълга върволица опити на християнството да преобрази езическите ритуали за отиващата си зима в нещо свое, и католико-православните разлики между тях са още по-тънки, отколкото си представяме.

И тъй, де е любовта? Допивайте кафето и да почваме.

Moridin

 


Манол Глишев – Menedhel

1. Алдарион и Ерендис – антилюбовната история на Толкин

Не е каквото си мислите: тук няма трагедия, но няма и щастлив край

Когато стане дума за любовни истории и особено за сексуалност, човек рядко се замисля за Толкин. Според Уистън Оудън героите във Властелинът на пръстените са просто незрели момчета и не знаят нищо за жените, а женските персонажи са неубедителни. Това мнение е доста влиятелно, още повече, че у Толкин няма да попаднем на нито една сексуална сцена, а тази въздържаност не е типична за жанра на меча и магията. От неговия съвременник Робърт Хауърд, през спретнатите трилогии на Крис Бънч, та до Песен за огън и лед на Мартин приказната фантастика не минава без доста плът. Само че веселият, бройкаджийски дух на повечето фентъзита (с който и Пратчет се шегуваше в Еманципирана магия) не стига много далеч в темата за отношенията между половете. Конан не е по-зрял от Фродо – просто мацките го харесват повече, защото е спортен тип.

Силмарилион и Властелинът на пръстените предлагат няколко любовни сюжета и те сякаш потвърждават усещането за декоративност или поне за литературна условност. Пред нас стои идеализиран свят, в който поведението на персонажите не се моделира от секса, а отношенията са церемониални и овладени – като в средновековната светска литература, която авторът познава професионално. Подходът на Фродо към Златоронка, на Гимли към Галадриел и даже на Фарамир към Еовин („Дори да бе блажена кралица на Гондор…“) е именно романтичен. Връзката на Арагорн и Арвен, едва загатната в самия текст на романа, прилича на обикновен династичен брак, брак по сметка, ако решим да четем цинично. Повече страст и съответно повече драматизъм има разбира се при Берен и Лутиен, които заедно предизвикват огромни опасности, а и жената тук определено е идентифицирана с привлекателността и с магическите си способности (които в един момент се оказват свързани). Турин пък преминава през три връзки: детското приятелство с девойка от горите, трагично завършилата привързаност на второ момиче и особено жестоката история на кръвосмесителния брак със собствената му сестра, напомняща както за гръцкия Едип, така и за финландския Кулерво. Самоубийството на бременна жена не е съвсем безобиден писателски похват, така че нека не подценяваме Толкин.

Най-нетипичната любовна история у Професора обаче намираме не в романа и не в митологичния му корпус, а в допълнителния том Недовършени предания. Разказът Алдарион и Ерендис. Моряшката съпруга е обикновена семейна история. Даже твърде обикновена. Млад мъж, подложен на натиск от семейството си, се сгодява. Несходството в характерите е пълно и никой не е щастлив, макар отначало между двамата да има известна симпатия. Мъжът не се чувства особено привързан към домашното огнище и (разбира се, неотложни) ангажименти го отклоняват все по-дълго от дома. Няма дори изневяра. Жена му го напуска, оттегля се в провинцията и, досущ като съвременна самотна майка, отглежда единствената им дъщеря в дух на мъжемразство. Никой не е виновен, но и никой не е положителен герой. Ако изобщо има трагедия, тя е малка и съвсем битова. Удивително е, че Толкин изобщо е написал подобен текст. За неудоволствие на евентуален феминистичен прочит, в края на живота си изоставената (и изоставила) съпруга се опитва отново да потърси отсъстващия мъж. Авторът не предлага изводи, но влага в устата на героинята си горчива (и смущаваща) тирада за инфантилността на мъжете.

Тук Толкин звучи зряло и съвременно като Урсула Ле Гуин (а тя няма проблеми с четенето му, за разлика, да речем, от Дейвид Брин, който се ужасява от класическите наративни практики, почиващи на старинни текстове). Необичайното е не в отсъствието на елфи и дракони, нито в липсата на смърт и величие, а в самата принизеност на тона. Разбира се, отново стои въпросът за наследството на престола, защото младият Алдарион е кралски син, но отчетливо липсват и страстта, и амбицията. Това е антилюбовна история, която по-скоро разказва за стремежа на замесените лица да живеят според собствените си предпочитания, без да правят отстъпки дори на най-близките си. Ако искаме да сравним Алдарион и Ерендис с друг сюжет, най-подходящ е Храбро сърце, където Мерида накрая щастливо се омъжва… за самата себе си.


Matrim

2. Арал Воркосиган и Корделия Нейсмит

Помните ли времето когато мъжете бяха истински мъже, жените – истински жени, а поредицата „Избрана световна фантастика“ на ИК Бард наистина заслужаваше това име? Едно от най-добрите попадения в нея беше поредицата за Майлс Воркосиган на Лоис Макмастър Бюджолд – въпреки разбъркания ред на издаване и непостоянното качество на превода, феновете оцениха приключенията на дребния маниак. Но колкото и да обичаме самия Майлс, няма как да не отбележим, че една от силните страни на Воркосиганската сага са героите като цяло – много малко автори успяват да ни предложат такава пъстра палитра от пълнокръвни персонажи.

Два от най-интересните са, разбира се, Корделия Нейсмит и Арал Воркосиган, които, колкото и Майлс да се мъчи, изглежда ще останат в историята повече със собствените си постижения, отколкото с това, че са негови родители. На пръв поглед, любовната им връзка не е нещо особено – модерна трактовка на класическите приказки, в които обикновено момиче се омъжва за принц или не чак толкова класическата истинска история на Грейс Кели. Това, че се залюбват в разгара на война, в която са от двете страни на барикадата също не носи чак толкова много точки за оригиналност – автори като Гай Гавриел Кай, например, използват този похват в почти всеки свой роман. Но всеки критик знае, че дяволчето е в детайлите.

Един от тези детайли е например факта, че нито Арал, нито Корделия, са първа младост по времето когато се залюбват в За честта на Вор. По-хубавото е, че те не се и държат като хормонални тийнеджъри, за разлика от много други герои, които отдавна не са подрастващи. Дори и в най-напрегнати ситуации те си имат доверие и си оказват взаимно подкрепа по един прекрасен начин, който, години по-късно, кара Майлс да ги гледа със зле прикрита завист.

Друго нещо, което поне на мен много ми допада, е фактът, че Арал и Корделия умеят да правят компромиси в отношенията помежду си, нищо че като цяло са упорити като магарета и изпълнени с решителност. Корделия се съгласява да живее с Арал на една полуфеодална планета, но полека-лека подкопава системата отвътре. Арал, от своя страна, не ѝ създава пречки при пренасянето на бетански обичаи на бараярска почва, въпреки протестите на много от съратниците му. Двамата осъзнават различията си, но никога не се опитват насила да се променят един друг. Бракът им е сплав, съчетаваща най-доброто от двете култури – милитаристично-феодалните традиции на Бараяр и технологичния егалитаризъм на колонията Бета.

Едно друго клише също бива разбито на пух и прах – налудничавата идея, че щастливите двойки са скучни и затова всяка любовна връзка трябва да включва поне три изневери, седем любовни петоъгълника и половин дузина скъсвания и повторни събирания. Да, Арал и Корделия преминават през много перипетии преди и след брака си, но причините за това са външни – война, бунтове и т.н., а не се коренят в неспособността на протагонистите да решат обичат ли се или се мразят.

В заключение, връзката между Арал Воркосиган и Корделия Нейсмит е иноваторски поднесена трактовка на класически теми, изпълнена с романтика и приключения (включително отрязани изневиделица глави – Read and Find Out!), като зрелостта на героите не пречи да има множество забавни моменти.


Ordo Malleus

3. Дамастес и горе-долу всички жени в империята

Не знам колегите за какви големи любови ще ви говорят в своите текстове, след като е ясно, че романтиката в днешни дни се свързва с нюанси на сивото и нереалистични сексуални връзки. Моят текст ще бъде по-скоро образователен и ще ви напомни, че много преди Е. Л. Джеймс да помете света с ужасяващото си писане, доброто старо фентъзи е опитало да пробие сред хормонално неориентираните подрастващи именно с дивашки и зле описан секс.

Покойният Крис Бънч пръв беше така добър да отвори очите ми за необятните простори на литературната плътска любов с поредицата си The Seer King (Кралят-Маг, издавана в България от Бард) и именно тази относително неизвестна трилогия отне психологическата ми девственост. Днес разни богаташчета свалят студентки с екстравагантни подаръци и поведение, което заслужава психиатрична клиника, докато Бънч показа на света класическия воин-мачо с добро сърце, в който жените просто няма как да не се влюбят и да му дадат най-скъпото си.

Разбира се, и преди, и след Бънч е имало писатели в жанра, които са се впускали в по-подробни описания на събитията в спалнята, но представете си какво му е било на хлапето в мен, чиито основни сблъсъци с меча и магията дотогава са Конан, Властелинът на пръстените и Хрониките на Амбър? Толкин е ясен, там имаме нежния и трагичен съюз между Арагорн и Арвен, който е толкова нежен и трагичен, че Елдарион направо мирише на непорочно зачатие. Роджър Зелазни леко вдига булото на сексуалността в Хрониките, но и там не откриваме заслужаващи внимание сцени. Робърт Е. Хауърд има перфектния мъжки екземпляр-осеменител, но Конан обича безбройните си жени извън кадър, а ние виждаме само как бори демони, магьосници и разни такива.

Е, жизнерадостният юноша в мое лице се докопва до произведенията на Бънч, чете на корицата обещания за военни кампании, зловещи създания и могъщи магии, разгръща с нетърпение книжките и като цяло получава обещаното, но с една добавка – цели глави, посветени на неутолимите апетити на Първи трибун Дамастес а̀ Симабю, известен като Дамастес Хубавеца.

Потентността на трибуна би смутила всяко живо същество на планетата и създава чудовищни очаквания у жените и непреодолим комплекс у мъжете. Дамастес е грейналият фар в морето на момчешките приключения и почти през цялото време или се бие или… онова другото. Сладурът започва да трупа бройка още в колиба в гората, където ощастливява местните девойки и някоя и друга жена на търговец, а издигането му във военната йерархия води единствено до някакво елементарно подбиране.

Искам да уточня, че Дамастес не е прост ръгач и сърцето му попада в плен. Три пъти. Веднъж – с две жени едновременно. Общо взето връзките му приключват трагично и трибунът известно време е тъжна панда, но винаги се взема в ръце и продължава храбро напред. Отдъхнах си когато в последния роман, Кралят-воин, любовният му интерес Кимея за разнообразие оцеля – както беше тръгнало, жените на континента щяха да свършат преди Дамастес да се кротне.

Креватните диалози* гасят свещи, напукват икони и повдигат раса на монахини. Липсва им всякакъв финес* и нанасят тежки, доживотни поражения. Поне на мен ми нанесоха и това е причината да разваля проклятието като „предам нататък“. Може би ще ме разберете и ще простите на лишеното ми от всякаква романтика сърце. Фентъзито е виновно. Отново.


Moridin

4. Езменет и Акамиан

Поредицата за Втория Апокалипсис и моята история с нея е именно една от онези токсични любовни връзки, за каквато предстои да ви разкажа. Започна като класическа rebound задявка, след като красивата ни приказка с Малазана се разпадна тягостно. Беше ударна и бурна като всички влюбвания и откри пред мен неподозирани висини на емоциите, качествено нови повествователни похвати, отлично светостроене, красив библейски стил и стегнато действие, обилно поръсени с гносеологични търсения. Но… трая три книги (по Бегбеде). Втората трилогия ме предаде и болката изтля доста бавно, ала в крайна сметка реших, че имаме бъдеще заедно и дори се захванах да ви представям шестия том преди няколко месеца.

Защото въпреки че като моя бивш Малазан започна да философства в неприлични пропорции, Вторият Апокалипсис на Скот Бакър успя да запази най-ценното си – крайно извратените герои! Да, любовната история, която ще ви представя, наистина е достойна за учебник по психология, и при това трябва да имате предвид, че е между двама от най-адекватните и обикновени персонажи в поредицата. За останалите – ще трябва да я прочетете!

Акамиан е самосъжаляващ се магьосник в свят, в който всички магьосници са прокълнати – но той намира смисъл в съществуването си, защото уменията му позволяват да помага светът да се опази от гибел. Езменет е проститутка, а всички проститутки са, разбира се, също прокълнати. Но не това е, което ги обединява всъщност. Още началото на историята ги поставя в много наситена ситуация – между тях има чувства, очевидно има и секс, но има и много негодувание. Акамиан не може да преглътне това, че Езменет спи с други мъже, но знае, че не може да ѝ предложи нищо друго, защото на магьосниците е забранено да имат жени, от което пък негодува тя. Двамата са във внимателен баланс на незадоволеност от ситуацията си, но изпитват силна емоция един към друг. Тази динамика между тях преживява много превъплъщения, но се запазва винаги в този изкривен модел, в който няма как да има истинско щастие – което именно прави историята им толкова силна!

Заплитането на поредица от събития подтиква Езменет да изостави живота си и да тръгне да търси Акамиан, за да го предупреди за опасностите, които го дебнат, залагайки всичко на картата, че той ще я приеме за своя жена. И… познава. Интересно развитие, което е възможно да се случи само на силно „очовечен“ герой като Акамиан, който успява да заживее в когнитивния дисонанс, в който не е предал клетвите си, но се е отдал на любовта си. Точно когато си мислим, че щастието е било постигнато неочаквано лесно обаче, друга поредица от събития довежда Езменет до изневяра с и екстатично отдаване на Келхус, ученикът на стария магьосник, свръхчовек и манипулатор, който смята да я използва като съд за семето си заради нейния необичаен интелект.

Историята на двамата е може би уникална в жанра с това, че няма никакъв страх да разглежда в крайно човъркащ детайл най-нелицеприятните теми в любовта – конкуренцията на семейното щастие с личните цели, лашкането между обожание и непреодолими различия, изневярата и комуникационния срив, натрупването на ненавист, под която тупти оригиналното силно чувство. Всяка от тези фасети е усложнена неимоверно от Бакър. Акамиан е рогоносец, но е принуден да продължи да обучава Келхус, защото смисълът на живота му зависи от това. Така унижение и жертвоготвност се преплитат в персонаж, който работи единствено защото е крайно човешки и изпълнен с всички наши пороци – гняв, самосъмнение, емоция. Езменет жертва любовта си заради изцяло конструиран дълг, който иронично нейният ум – причината да попадне в тази клопка – не успява да деконструира заради ограниченията на човешкото пред божествените способности на Келхус. И двамата са счупени хора, които стават все по-счупени с всяка следваща страница, докато накрая са принудени да пренапишат изцяло идентичностите си, за да могат да продължат да съществуват. Под майсторски психологизираното перо на Бакър те оживяват в твърде човешки огледала – и ако се познаете в елементи от тяхната връзка, едва ли ще сте единствените.

Инак, честит Свети Валентин!


Killua

5. Фиц и Шута

Аз ще ви говоря за една любов, която не е точно любов, а е едновременно и повече, и по-малко от любов – в нея няма целувки, но пък връзва плод; липсва секс, но достига до далеч по-голяма интимност. Ще ви говоря за Фиц и Шута.

Екипът на Шадоуданс обича страстно Робин Хоб, за което свидетелстват многобройните ни материали, посветени на книгите ѝ. Затова нямаше как да не намери място под някаква форма и тук. И какво по-подходящо за темата от вълнуващите взаимоотношения между нейните най-интересни герои?

Фиц и Шута не са двойка, нито пък са влюбени един в друг в класическия смисъл на думата. Ние, след толкова книги в тяхната компания, още не сме сигурни дори какъв е полът на Шута, но това няма значение, тъй като тяхната история разказва за сливането на същностите – нещо, което и най-горещата любовна целувка не може да постигне.

Често клише в любовните истории е съдбовната среща между две души, на които е писано да се намерят, защото са две половини на едно цяло. Това важи съвсем буквално за Фиц и Шута – срещата между поредното поколение Бял Пророк и неговия Катализатор е предопределена от съдбата и те заедно ще променят света. Но техните отношения не са заключени в елементарното „другари по участ“, а много бързо развиват една трудна за описване близост, която преминава отвъд приятелството и любовта. Те едновременно могат да си кажат всичко и да не пестят тежки думи, но от друга, въпреки че познават всяко кътче на душите си, пазят тайни един от друг.

В ретроспекция едни от най-красивите моменти между двамата, са когато те са разделени един от друг – когато Шута, в една от многобройните си роли, извайва статуя на своя любим Фиц и го гледа с копнеж; миговете, в които Фиц си спомня за своя Бял Пророк и докосва дърворезбата, подарена преди поредната, най-дълга раздяла. В по-голямата част от времето сякаш срещите им продължават само миг, а разделите траят цяла вечност. И може би наистина е вярно, че в някои случаи „по-малко е повече“, защото колкото по-редки и кратки са моментите между Фиц и Шута, толкова по-ярки очертания придобива тяхната връзка.

За страстен почитател на сложните отношения между героите като мен, те двамата са истинско предизвикателство и на няколко пъти са ме докарвали до сълзи. Историята им е сама по себе си произведение на изкуството, едно от най-необичайните неща, които някога ще прочетете!


Roland

6. Сайклопс и Ема Фрост

За по-старите сред нас, за които X-men винаги ще бъде онази култова анимация от 92-ра година, Голямата Любовна История винаги ще бъде между Сайклопс и Джийн Грей. Мъжът, който никога не може да изгуби контрол, и жената, обречена да го губи отново и отново заради космическата сила на Феникса, който винаги води до смъртта ѝ. И при все че тази линия е базирана на десетилетия комикси, истински интересната връзка всъщност идва по-късно.

В периода 2001-2004 Грант Морисън написа епохалната поредица New X-Men, която преобърна представите на света не само за това кои са Марвелските мутанти, но и каква е ролята им както в комиксовата вселена, така и извън нея. Някои от промените, които той въведе – черните кожени униформи (използвани година преди това от Браян Сингър в първия филм) и вторичните мутации например – бяха премахнати или изтикани настрана скоро след завършването на поредицата. Но други все още отекват в X-men канона, повече от десетилетие по-късно. Едно от тези смели и провокативни решения беше изневярата на Сайклопс с Ема Фрост – жена, която започва комиксовата си кариера като садо-мазо злодей, използваща телепатичните си сили за психологически тормоз и манипулация. Когато читателите за първи път се сблъскаха с тази сюжетна линия, за много от тях това беше извратена подигравка с връзката между Скот и Джийн, още повече защото New X-Men бележи окончателната ѝ смърт в комиксовата вселена.

Но благословията, която тя дава от отвъдното, се оказа пророческа, защото „изневярата“ скоро – и под контрола на най-различни талантливи автори през изминалите 13 години – се превърна в една от най-интересните и комплексни връзки в супергеройските комикси изобщо. Докато любовта между Скот и Джийн беше младежка, невинна и в крайна сметка наивна, интимността между него и Ема е осъзната и сложна. Мъжът, който никога не може да изгуби контрол, позволява на жената, превърнала манипулацията в изкуство, пълен достъп до най-сенчестите кътчета на съзнанието си. Тайни между двамата няма, но по някакъв начин това заздравява, вместо да застраши връзката им. Ексхибиционистичният елемент е смесен с перверзната нужда от външна валидация, която същевременно остава скрита от околните, защото огромна част от емоционалната симбиоза между Скот и Ема се случва на подсъзнателно и мисловно ниво.

И макар и през годините различни персонажи и автори да са използвали тази симбиоза като пример както за нездрава зависимост и слабост у човек, който се опитва да бъде лидер на мутантите в свят, който никога не е спирал да ги мрази, така и за една от най-силните му страни, едно нещо не подлежи на спор – любовта на Сайклопс и Бялата Кралица е сред най-уникалните и противоречиви връзки във вселената на Марвел. И лично за мен безкрайно по-силна от на практика всичко друго, което съм чел в комикси до момента.


Dr. Horrible

7. Шалан… и аз

„Чели ли сте Пътят на кралете? Обичам Шалан!”. Това са думите, с които от две години започвам разговорите с почти всички нови хора, с които се срещам. Манията ми е толкова силна, толкова властна, толкова дълготрайна, че няма как да остане безгласна. И когато редакторите ми от ShadowDance ме попитаха дали се сещам за някоя интересна любовна история от фантастичния жанр, първата ми реакция беше „Хм, не знам, трябва да помисля. Но обичам Шалан.”

Беше любов от пръв поглед. Още си спомням как четях първата ѝ глава, колко очарован бях от образа ѝ. След първата страница вече знаех, че Шалан ще бъде любимият ми герой от поредицата. Тя е всичко, което можете да искате от един персонаж – интелигентна, остроумна, забавна, мъдра, симпатична. Обича книгите, но и знае как да преговаря хитро с наглите търговци на книги. А после дойде и втората ѝ глава. И голямото разкритие към края. Не мога да го спойлна – макар да е нещо съвсем основно, което служи общо взето за начало на историята ѝ, аз пак не мога да го спойлна. Онова изречение преобърна всичко, което знаехме за Шалан до онзи момент. И ни подсказа, че образът на тази героиня никога няма да е статичен. И аз бях окончателно пленен.

Всеки път, когато стигнех до глава на Шалан, специално проверявах колко е дълга. За да знам колко време ще имам с героинята – подобно на хората, влюбени в истински личности, които искат да знаят колко време ще могат да прекарат в компанията на обекта на своята любов. Всеки път, когато срещата ни приключеше, аз мигновено проверявах дължината на всички оставащи глави до следващото появяване на Шалан. Или си казвах „А, добре, след 31 страници пак ще я видя.”, или „Ужас, остават цели 87 страници до Шалан, егати гаврата.” Поглъщах с интерес всяка дума. Сега, от дистанцията на времето, осъзнавам, че съм забравил страшно много неща от Пътят на кралете и продължението Сияйни слова. И то централни неща. Но от главите на Шалан си спомням всяка дума.

Доста от приятелите ми направо ми бяха забранили да я споменавам – толкова им беше писнало да чуват това име. И аз се удържах, доколкото можех, но понякога любовта ми беше по-силна от мен. Миналата есен едни прекрасни хора, които имам честта да нарека приятели, отидоха на Еврокон в Барселона и предварително ми предложиха да ми вземат автограф от Сандерсън. Естествено, бях във възторг. Попитаха ме дали искам да им дам моето копие на Сияйни слова – книгата, специално посветена на Шалан – за да я подпише Сандерсън. Но аз отказах – в българското издание на романа на най-предната страница има прелестна илюстрация на Шалан и не исках Сандерсън да ми я надраска. Затова те взеха друга книга. И ми донесоха автограф. В него не просто е спомената Шалан, но дори присъства официално потвърждение, че аз съм най-големият ѝ фен. Зли завистници ми казаха, че Сандерсън го е написал от любезност, без да се замисля толкова. Но в моето сърце няма място за съмнение – сред хората на тази земя няма нито един, който да обича Шалан повече от мен. И дори Създателят го знае.


Aravala

8. Тирион и виното!

Колкото и да си говорим за любовните трепети във фантастичното, има една специална тема, която заслужава не по-малко внимание на днешния ден. Какво правим когато светът стане непоносим в своята болезнена реалност? Към какво се обръщаме в моментите, в които просто трябва чаша течен кураж, за да се изправиш срещу безчетните си, влиятелни врагове? Когато последствията от решенията ни се окажат трудни за преглъщане, естествен съюзник по пътя на забравата става тежкото, сладко дорнско вино.

За Тирион Ланистър, виното е необходимо зло през целия му живот. Рубинената напитка, превърнала се в неизменен спътник на цивилизацията, има особена, но постоянна връзка с Дяволчето. В самото начало на историята отношенията им са неангажиращи и забавни. Тирион консумира наравно с останалите благородни обитатели на Вестерос, макар че както отбелязва Боуен Марш (а по-късно и Магистър Илирио) – „пиеш твърде много за толкова малък човек”. Както знаем обаче, животът на Дяволчето никак не става по-лек, затова чашата (в някои случаи мехът) с вино започват да се превръщат в задължителен щрих в обкръжаващия фон на Тирион. Неусетно веселата и игрива любовница от началото на историята, успява да излезе от рамките на обикновено забавление и постепенно се превръща в необходимост и постоянна спътница. Виждаме все по-често окаяният Ланистър да търси кураж и подкрепа в сладкото и рубинено сърце.

Това е очаквано разбира се, тъй като на Тирион му се налага да съществува не просто във враждебна среда, а в такава, населена с потресаващо количество предубедени и пленени в първичните си инстинкти хора, които на всичко отгоре са далеч под него на интелектуално, но често над особата му в социално равнище. За човек с остър ум, няма по-голямо проклятие от околната посредственост и необходимостта да съществува според правилата на масата ѝ.

Фаталното привличане бележи своя апогей с началото на Танц с Дракони, където Тирион вече е зарязал цялата предпазливост и се е хвърлил в обятията на червената царица на напитките. Откриваме го в трюма на един кораб, където отвратен от себе си, своите постъпки и действията на близките му, които са го тласнали в това омерзение, избягалият Ланистър най-сетне се е изгубил във виното, за което свидетелства началото на книгата:

Пи по целия път през Тясното море. Стомахът му се обръщаше от люшкането и вкусът на храната ставаше още по-гаден от повдигането. Но за какво му беше осоленото телешко, твърдото сирене и гъмжащият от червеи хляб, след като имаше вино, което да го засити? Беше червено и горчиво, много силно.

Съвсем скоро след това изобилието в една по-изтънчена обстановка предполага сериозно злоупотреби, когато Тирион се натъква на избата на Магистър Илирио:

Имаше достатъчно вино да го държи пиян сто години: сладки червени вина от Дорн, светъл пентошки кехлибар, зелен мирски нектар, шейсет бурета арборско злато, дори вина от приказния изток, от Карт, Юай Тай и Асшаи край Сянката. Накрая Тирион си избра буре силно вино, със знака от личната изба на лорд Рънсфорд Редвин, дядото на сегашния господар на Арбор. Вкусът му бе упоителен и замайващ на езика, цветът — толкова тъмен пурпур, че изглеждаше почти черен в смътно осветеното подземие. Тирион си напълни чаша и бутилка за всеки случай, и ги отнесе горе в градините да пие под черешите.

Истината е, че макар постоянна и изгаряща, връзката на Тирион Ланистър с виното е необходима, за да може той да понесе света, в който е принуден да съществува. Но колкото и да се осланя на сладкото дорнско, търсейки подкрепа или кураж, или просто забрава и утеха, той никога не позволява на тази опасна любовница да го обсеби напълно. Дяволчето взима всичко, което може от рубинената красавица, но съумява да запазва присъствие на духа и остава незасегнат от влиянието ѝ, когато трябва да преговаря (често за собствения си живот). Танцът им през наситената история може да се обобщи с превърналата се в емблематична реплика от сериала „I drink and I know things”, която илюстрира своеобразното място на Тирион в историята.

Наздраве за виното и остроумните герои! И честит Трифон Зарезан!