This Extraordinary Being Пазителите, S01E6

Тази седмица Пазителите ни запраща в главата на Анджела (Реджина Кинг), която във финала на предния епизод изгълта хапчетата, съдържащи спомените на дядо ѝ. Сега, изпаднала в кома, тя преживява в психеделичен черно-бял стил неговия живот като млад полицай в Ню Йорк, ужасяващия расизъм, срещу който се изправя, и силата, която тази битка събужда у него. Тъй като епизодът (This Extraordinary Being) е доста по-самостоятелен от обичайното за сериала, с колегата Intery решихме да подходим по малко по-различен начин към ревюто му и да обсъдим в писмена форма впечатленията си.

 В текста ще има немаркирани спойлери, включително за комикса. Чувствайте се предупредени!

Intery: Въпросът, който изкристализира в съзнанието ми, докато гледах шестия епизод на Пазителите, беше: за каква публика е този сериал? Наистина ли е само за тази малка ниша от хора, които не просто са чели графичната новела, но и помнят от нея голямо количество подробности, сякаш са я препрочитали няколко пъти наскоро или имат свръхестествена памет? Може би е опит за ново поколение сериал, при който се предполага, че всеки зрител, след като е изгледал епизода, ще се хвърли да прочете обясненията какво се случва на еди-коя си страница от комикса, за да може да се чувства разбрал дори основната сюжетна линия на епизода?

Предвид спомените ти от графичната новела, Роланд, колко повярва на разкритието за Уил като за Hooded Justice? Дори и да е последователно изградено в сериала, мислиш ли, че нишките, които прокарва към предисторията на комикса, са достатъчно здрави?

Roland: Първо, въпросът, който поставяш, е интересен, защото резонира с впечатленията ми от друг сериал, който следя в момента (пак по ХБО) – Тъмните му материи – където впечатлението ми е именно, че създателите разчитат на това зрителите им да са чели книгата и да си добавят липсващите 15-20% качество от нея. Истината е, че аз съм чел Watchmen веднъж, преди издигането на пирамидите в Гиза, и ми се губят много детайли. За повечето “намигвания” из епизодите обикновено гледам в интернет по-наблюдателните хора какво са видели.

Но в този контекст, за мен сериалът определено работи сам за себе си и без тези намигвания. В комикса самоличността на Hooded Justice си остава мистерия, но сериалът определено полага голямо усилие още от първи епизод да го развие в достатъчна степен като персонаж чрез “American Hero Story” (който според мен е гавра с Раян Мърфи), за да има значение за зрителя разкритието, че това е Уил. Нещо повече, това разкритие добавя контекст към костюма на героя, който не мисля, че съществува в комикса. Сега, това, че по-внимателните фенове на оригинала бяха познали това сюжетно развитие още от втори епизод, е друг въпрос.

И като казах въпрос, какво мислиш за сцената между него и Капитан Метрополис в леглото?

Intery: Предполагам имаш предвид, че това е сцена, която наистина и без извинения показва секс между двама мъже – нещо, от което се свенят много произведения, иначе претендиращи за обожанието на гей публиката. В този контекст сцената е чудесна – не просто заявяваща, че Пазителите не е сериал, за който е важно да бъде приемлив за възможно най-широка публика, ами и разкриваща аспекти на героите и отношенията между тях, така както би трябвало да прави всяка добре написана секс сцена. Виждаме двусмисления вид “толерантно” тесногръдие на Капитан Метрополис, излизащо на преден план в по-късния телефонен разговор между двамата, в който той отказва в ключов момент да подкрепи Уил, както се загатва и в сцената в леглото: за Капитан Метрополис Уил е средство, не близък човек.

Но аз ще се захвана с твоето споменава на конкретна сцена и ще насоча разговора към сцената на линчуването, показана от гледната точка на жертвата. Мисля, че тя е великолепно заснета и напълно пренася зрителя зад качулката с целия ужас на преживяването, но впоследствие се чудя не е ли това експлоататорско повтаряне на възможно най-лесния път към пораждане на емпатия у зрителя към определена чудовищно потисната група? Както често се случва със сексуално насилие към жени, при което на зрителките им се повтаря този всеженски страх от изнасилване, с цел цялата публика да изпита една определена емоция. Нямам предвид, че линчуването или изнасилването не са неща, за които трябва да се говори, но се питам не е ли това особено евтин драматичен похват, който (ре)травматизира точно групата, на чиято страна уж се опитва да застане? Още повече, че това е вторият известен сериал от близките години с афроамерикански герой, чието линчуване бива показвано на зрителя със същия смразяващ ужас – тук имам предвид Американски богове. Как четеш ти тази сцена?

Roland: Всъщност моята трактовка върху секс сцената е по-скоро негативна, защото сериалът се подиграва с нея един епизод по-рано, когато Огледалото гледа захаросаната нейна версия в “American Hero Story”. В самия оригинален комикс имаме единствено думата на първия Nite Owl, който твърди в книгата си, че между Hooded Justice и Капитан Метрополис е имало такава връзка, и според мен Пазителите имаше перфектната възможност да демонстрира, че това е поредната захаросана клюка, имаща за цел да превърне тези герои от миналото в порнография (в случая буквално). И така както “American Hero Story” е кастнал бял актьор (Шайен Джаксън, който е гей, впрочем, в реалния живот), в ролята на Hooded Justice, според мен можеше да се покаже и че тези клюки са именно това – клюки. Според мен нищо в историята на Уил до момента или след това не показва някакви скрити хомосексуални тенденции, даже напротив.

Съответно сцената ми дойде като грозна кръпка в стил “дай все пак да не се отклоняваме от КЛЮКАТА от комикса”. Като плюс ще отбележа същото, което и ти каза, а именно – интересният контраст в това от какво всъщност се срамува Капитан Метрополис. На него не му пука, че спи с мъж, а за това, че мъжът е черен. Което, апропо, навлиза в доста оплетената територия на сексуалното фетишизиране на черните мъже, което съществува още от робството насам (и което беше вмъкнато отново по-късно в епизода, в коментар на собственика на склада) и е налично както в хетеро, така и в куиър средите.

Що се отнася до въпроса ти за линчуването… Винаги се чувствам некомфортно да сравнявам различни малцинствени преживявания директно, защото почти нито едно от тях не е съпоставимо с останалите. От една страна, изнасилването е нещо, с което ужасяващо количество жени по света се сблъскват ежедневно, а линчуването е повече или по-малко останка от миналото. От друга, изобщо не се съмнявам, че графичното му представяне изобщо не носи приятни емоции на афроамериканците, независимо че е използвано като катарзисен момент, който да отключи героизма у жертвата. Нещо повече, това е епизод, написан и режисиран от изцяло бели хора, което не ме изпълва с оптимизъм за чувствителността на подхода.

За мен малко по-кофти момент е това, че в крайна сметка не видях нищо в този произход, което да оправдава постъпката на Уил от края на първи епизод. В който ред на мисли, как ти се струваше тази седмица извън конкретната си история, в контекста на тази на сезона?

Intery: Ретроспективната сцена, в която виждаме какво се случва непосредствено преди обесването на полицейския началник, за мен има потенциала да получи радикално различна интерпретация по-нататък в сезона. Джъд казва две много важни неща: от една страна, обръща се към Уил с “you people”, фраза, която обикновено разкрива дълбоко вкоренено виждане за събеседника като Друг, като част от група, която е по-нисша от тази на говорителя. Същевременно той оправдава наличието на Ку Клукс Клан роба в гардероба си с фразата “тя е част от наследството ми”. Ами ако с това няма предвид, че трябва да продължи делото на дедите си, а че трябва винаги да си напомня за греховете на рода си? Че не трябва да се преструва, че произлиза от благородна линия полицаи, а трябва всеки ден да признава пред себе си размера на несправедливостта, която трябва да изкупи?

Това би бил подходящ паралел с “редфордациите” – репарациите в света на сериала към наследниците на жертвите от клането в Тулса – тъй като първата стъпка към подобна политика е признаването, че несправедливостите на миналото не са останали в него, а имат отчетливо отражение и днес. Съмнявам се, че сериалът ще си позволи да разкрие подобна мотивация зад Джъд, която би показала белия полицейски началник като благородна и недоразбрана жертва на чернокожия Уил, но какво пък, историите в Пазителите никога не са залитали към идеята за изцяло позитивни образи на супергерои.

Що се отнася до развитието на сезона като цяло, във възторг съм от структурата му, в която повечето епизоди са максимално фокусирани върху един конкретен персонаж – Блейк, Огледалото, сега Уил – който ни бива интимно разкрит. Отделно, вече получаваме чувствително повече развръзки на заложеното в първата половина на 9-епизодния сезон, което ми вдъхва доверие, че темповете на разкрития са също толкова добре калибрирани, колкото и представянето на множеството малки и големи завръзки от началните епизоди. От още по-птичи поглед, няма как да пропуснем да обсъдим как Пазителите едновременно се занимава с безкрайно сериозни теми от реалния живот, но и използва механизъм за хипнотизиране за придвижване на сюжета си. Този континуум е, разбира се, наличен и в комиксовия източник. Как ти се стори продължението му тук? Има ли нещо друго, което да е породило у теб силна реакция, но да не сме обсъдили все още?

Roland: Да, надявам се, че сцената ще се развие по неочакван начин. И съм съгласен с мнението ти за сезона като цяло. Този тип фокус върху отделни герои (горкия Уейд…), комбиниран с плавно развитие на глобалната интрига, работи супер, поне за мен. Що се отнася до контраста между сериозността на проблемите и фантасмагоричните детайли в реализацията им, това за мен е разкошен поклон към първообраза. Каквото и да си говорим за претенциите и мрънкането на Алан Муур, Пазителите Е, в някаква степен, супергеройски комикс със супергеройски проблеми и супергеройски разрешения на тези проблеми, включително и в самия си финал.

В който ред на мисли, интересно ще ми е да видя как ще се развие историята на Вейдт в следващия епизод и дали най-сетне ще получим доказателство, че Доктор Манхатън все още е наоколо и човечеството не му е омръзнало изцяло. Но засега, толкова от мен. This Extraordinary Being е поредният страхотен епизод от сериал, който все още не ме е разочаровал на нито един етап. Нямам търпение да видя последната третина от сезона!

Intery: Бих допълнила само, че кинематографията в този сериал заслужава всички суперлативи, и това е особено на показ в този епизод, с фините пукнатини в реалността като изникналия насред уличното платно вход на полицейското управление, с въртеливото движение на камерата в преходите между образа на Уил към този на Анджела, и не на последно място, с една забележително смехотворна употреба на bullet time в кадъра на излитащия през счупения прозорец Уил/Анджела. Облягам се назад и се наслаждавам в очакване за още.