The Watch Сезон 1

С тези от вас, които са достигнали и преминали през осмата и последна серия на The Watch, можем да се поздравим. Чувствам ви като бойни другари. Останалите не знаят и не разбират през какво преминахме заедно. Какво видяхме, какво понесохме. Може да сме герои в очите на обществото, но само ние знаем защо се будим нощем със скимтене и сълзи на очи.

Тази адаптация е за онези, които никога през живота си не са държали заветно томче от 18 на 10 см. в ръцете си. Само те могат да погледнат на този сериал с невинни очи. Винаги съм се чудила защо лекарите не оперират собствените си деца или съдиите си правят отвод. Е, разбрах по трудния начин. Започнах с открито сърце и с намерението да съм непредубедена. Но понякога това е просто невъзможно. Толкова ми се искаше да се е получило, че бях готова на самоотвержено самозаблуждение. Но просто нямаше за какво да се хвана. Допускам естествено, че в заслепението си може да не съм права за критичното отношение. Но е твърде малко вероятно. Въпреки че в първото ревю му дадох доста щедър кредит на доверие, в това – лихвата ще е солена.

Да започнем от това, че сериалът се превърта на празен оборот. Нищо не се случва, а това което (все пак) се, е безцелно и/или преждевременно. Нищо няма извънредно последователна логика – от развитието на героите, през действията, които предприемат, до разгръщането на сюжета. С особена непохватност и забележителна липса на усет някои елементи, които явно са се сторили забавни на създателите си, са преповторени на няколко пъти. И да, дори първият път не бяха чак пък толкова смешни.

Историята се завърта около един дракон, който с помощта на магия бива призоваван да гори каквото му падне в град, наречен Анкх Морпорк. Привиква го Карсър Дън, който двайсетина години е бил размятан из пространствено-времевия континуум и сега, стабилизиран в конкретния момент, иска да разруши града и да заличи Стражата. Личната му мотивация е в най-добрия случай спорна, а конкретният повод е, че едни метафизични бюрократи от друго измерение са го заплашили, че ще го затрият от аналите на историята, ако не изпълни поръката им. Дотук добре. Ако ми следите мисълта, то и вие, както и аз, разбирате, че става въпрос за задача с доста тесен обхват – да се унищожи Стражата, за да се предотврати това, в което тя ще се превърне (символ на надежда-бла-бла). Ще се съгласите, че призоваване на неконтролируем върховен дракон не е най-логичният метод за постигане на цел от този вид. Малко като да целиш муха с гранатомет. Напук обаче е избран точно този подход и около това се завърта и целият сюжет на първия и надявам се последен сезон на The Watch. И лошите, и добрите се впускат в търсене на артефактите, които се предполага, че са необходими, за да се контролира звярът. Надпреварата определено е оспорвана, но със съспенса на бинго в старчески дом. Героите се препъват един в друг в тази история с предизвестен край, в която всички важни моменти са претупани, всички герои – сбъркани и всички фенски надежди – потъпкани. Драматично, знам, но от някои неща чисто и просто не става лимонада. Да решиш да правиш сериал, вдъхновен от Пратчет, и да постигнеш този ефект, е горе-долу равносилно на това да си закриеш прозореца с шкаф.

Лошото разпределение на сюжета и неадекватният на моменти монтаж създават впечатлението, че гледаш суровия материал, а не крайния продукт. Има някакъв бегъл опит за структура тип „monster of the week“ (в случая „артефакт на седмицата“), но това е доста странно решение при планирани 8 епизода. Като цяло недоразуменията са твърде много и в повечето случаи непростимо предотвратими. Хуморът също е с безобразна амплитуда – от достоен за материала-източник до бездарен стендъп. Няколкото жестоки шеги и скечове стоят малко като на свинче звънче.

Героитe ги деля на няколко категории. В първата категория – „добре, че беше този“ – си стои единствено сержант Веселка Дребнодупе, или Чийри за пуристите. Макар и образът да се оказа доста двуизмерен, все пак е един ненатраплив прочит на LGBT културата, чието най-основно предимство е, че е спокоен сам със себе си и не се опитва да докаже никому нищо. Със своето екранно присъствие Чийри се превръща на практика в главния герой.

Категорията „мееех“ е малко по-населена. В нея слагам лейди Рамкин, която е горе-долу като асансьорна мелодийка – приятна е първите три-четири пъти, но после малко дотяга с еднообразието си. Което е странно, защото във всеки епизод е с различна перука… Тук е и лорд Ветинари, който има няколко епизодични включвания, в най-добрия случай просто приемливи, но не и отличителни. Както и Ангуа, която веднъж като свикнеш да не възприемаш като мърляво свръх агресивно миньонче, си става дори симпатична. Говорещият меч Гоуейн, озвучаван от Мат Бери (Какво правим в сенките, The IT Crowd) е просто готин и е точен пример за пропиления потенциал на продукцията – толкова повече включвания можеше да има.

Категорията „wtf“ е за Смърт и неговата музикална авантюра, наречена “Last Breath”. Ще видите, няма как да си го представите отнапред. Тук определено усещам намесата на американска ръка (все пак продукцията е на BBC America), която е кастрирала образа и го е освободила от всички мрачни тонове или екзистенциална амбивалентност, за да го направи достатъчно розов и импотентен за щатските очи и уши.

Последната категория е озаглавена „просто не“ и в нея си стои самотен Сам Ваймс. Неговият герой не само не попада в целта, той явно просто даже не се и цели. Няма никаква крива на развитие и е досадно, чак дразнещо еднообразен.

Незасегната от тази критика си остава цялостната визия на сериала. Декорите и костюмите са си категорично попадение. Едно от любимите ми места е Продъненият Барабан, който в своята осъвременена версия е пропаднал подземен клуб, нашарен с неон и усещане за „Ruin Bar“ от Будапеща. Саундтракът също е жесток в своята френетична еклектика и много отива на визията. Композира го Ръс Дейвис, за когото може да се каже, че е доста популярен на електронната сцена, в случай че съберем на едно място почитателите на всичките му псевдоними (Abakus и Cinnamon Chasers са само два от по-известните). Саундтракът все още не е пуснат официално, но е едното нещо, което чакам с интерес. Включва няколко оригинални композиции и авторски песни. А и определено личи афинитетът на създателите към музикалната индустрия и за разлика от телевизионната, с чиста съвест мога да кажа, че им се отдава. Много от сериите биха били много по-сполучливи като клипове към песни. Общо взето тези две неща те карат да въздишаш и да се тюхкаш за пропиления потенциал.