The Queen’s Gambit

Минисериалът The Queen’s Gambit излезе по Нетфликс преди около месец и половина и за това сравнително кратко време успя да спечели не само американската, но и световната публика, и да се превърне в едно от най-обсъжданите заглавия на годината. Макар да е адаптация по едноименния роман на Уолтър Тевис, The Queen’s Gambit достигна популярността си, без да е част от някакъв голям и обичан франчайз, генериращ много хайп. Цялата слава, която си спечели сериалът, е резултат единствено от качеството му.

Основната част от действието се развива през 60-те години на миналия век. В центъра на сюжета е Елизабет Хармън (Аня Тейлър-Джой) – затворено и мълчаливо момиче, което постъпва в сиропиталище на девет години след катастрофа, в която загива майка ѝ. Бет не притежава социални умения и общува с другите момичета трудно.  Наблюдавайки случайна игра на шах, Бет открива, че е запленена от движението на фигурите и иска да научи повече за тях. Сериалът проследява израстването на младата жена, възхода ѝ в професионалния шахмат и отношенията ѝ с хората, които среща по пътя си.

Едва ли има елемент на продукцията, който да не заслужава похвали и суперлативи. Сюжетът е стегнат и интригуващ. Не е нужно човек да е добър на шах, за да може да разбере историята и метафорите, които екипът на сериала влага в играта, така както и не е нужно да ползваш редовно фейсбук, за да разбереш смисъла на филма Социалната мрежа на Дейвид Финчър. Епизодите успяват да предадат на зрителя страстта на Бет по играта, да обяснят причините, поради които младата жена е толкова погълната от шахмата.

Образът на главната героиня е сложен, многопластов и наистина нетипичен за съвременните холивудски сериали. Бет е изключително нюансиран персонаж по много особен начин. Тя не е топла и приветлива, но едновременно с това не е каменна и безчувствена. Социалната ѝ неумелост е резултат от съчетанието между характера и съдбата ѝ, но не е активен избор, който тя прави. Тя е студена, но не пресметлива, разсъждава логично, но не и безчувствено, обикновено не показва много емоции, но това не означава, че не ги изпитва. С други думи, тя е истински човек, а не ходещо клише. Богатството на сценария е подкрепено от гигантския талант на Аня Тейлър-Джой, която успява привидно без усилия да предаде всички пластове на героинята.

Елизабет Хармън е измислен персонаж, а не реална личност – в действителност през шейсетте години на шахматната сцена не е имало толкова отличителна женска фигура. И все пак всичко в сериала е така изпипано и премислено, че човек с лекота може да повярва, че тази героиня е базирана на истинска личност. The Queen’s Gambit предлага алтернативна история, в която измислена жена демонстрира шахматна гениалност, но го прави фино и интелигентно, без да навира в лицето на зрителя някакви празни и банални лозунги тип „Вижте, жените могат всичко!“. Самата героиня в един момент е много разочарована от факта, че всички медии коментират как тя е невероятна, защото е жена – Бет не иска това да е най-забележително в нея. И сериалът действително не превръща пола ѝ в най-забележителното нещо в нея – Бет не е полово-неутрален образ, тя си е жена, при това доста женствена и стилна жена, но персонажът ѝ е сложен и силен и въздействащ по още стотици причини, които се добавят кумулативно към това.

Макар всички герои освен Бет да са стриктно поддържащи и нито един да не изпъква над другите, образите им са развити много добре. Всички хора, които Бет среща, са точно толкова сложни и пълнокръвни, колкото е самата тя. Отношенията между нея и другите персонажи са интригуващи и реалистични. Сериалът е пестелив откъм социални диалози – разговорите за шах са дълги и подробни, но темите от лично естество са сведени до минимум. И точно заради това тези реплики отекват като камбана и звукът им е могъщ и въздействащ. Поддържащите актьори са брилянтни – от  Хари Мелинг (Дъдли от филмите за Хари Потър), през Томас Броуди-Сангстър (Джойен от Игра на тронове), до Мозес Инграм и Мариел Хелър – абсолютно всички са точно на мястото си и аз нито за миг не почувствах, че някой е неискрен или се преструва, или просто играе роля.

Освен страхотния сюжет, сложните персонажи и гениалните актьори, The Queen’s Gambit е истински пир за очите. Духа на шейсетте е уловен чрез чудесни декори, костюми, прически и гримове. Цялата помпозност на десетилетието е пресъздадена по смайващо красив начин. Всичко е стилно и красиво и съответно почти всеки кадър носи невероятна естетическа наслада. Дано успехът на сериала доведе до снимането на повече продукции, ситуирани в тази епоха, защото ми омръзна от филми и сериали за 80-те.  Освен това саундтракът е страхотен. Доста от включените ретро песни са особено популярни, всеки ги е чувал. Затова първоначално си мислех, че няма как да ме изненадат, но реално всяко едно изпълнение дойде в толкова правилен момент, че във всеки епизод си казвах „Ех, тази песен е наистина страхотна, защо не съм го съзнавал по-рано?“.

В края на тежката и трудна 2020-та, която ни отне толкова много, всички ние заслужаваме едно сложно и съвършено художествено произведение, което да ни напомни защо живеем. С радост споделям, че The Queen’s Gambit е точно това произведение.