The Leftovers Season 3

The Leftovers до скоро беше може би най-силният сериал, вървящ по която и да е телевизия. Вече не е, защото, за нещастие или за радост, приключи. Продукцията на HBO започна със силен първи сезон, а във втори напълно преоткри себе си и ни даде дестилирана гениалност (рецензия за двата сезона можете да прочетете тук); междувременно рейтингите никога не достигнаха впечатляващи нива, въпреки цунамито от позитивна критика за сезон 2, и е цяло чудо, че на сериала изобщо му беше позволено да достигне затварящата си глава. Трети сезон поставя идеалния финал на тази история, която сякаш беше построена така, че да не може да бъде завършена добре. Линделоф и Перота, ако ще нищо повече да не сътворят в кариерите си (всъщност Линделоф вече работи по пилотен епизод за телевизионната адаптация на Watchmen на Алан Мур, отново за HBO), ще са оставили дълбока следа с този си труд.

Новият сезон отново променя правилата на играта. Този път вместо нова отваряща тема, имаме различна такава за всеки епизод; повече от половината действие не се развива нито в Мейпълтън, Ню Йорк, нито в Миракъл, Тексас, а на другия край на света – Австралия; голяма част от добре познатите герои отсъстват, появяват се съвсем за кратко, или пък в различна роля. Самата структура на разказа е различна – почти всеки от осемте епизода е посветен на конкретен герой. Такава радикална промяна би подразнила сериозно почитателите на друг сериал, но The Leftovers вече ни е научил, както пише рецензентът на The A.V. Club, да не очакваме нищо и да се наслаждаваме на всичко.

Трети сезон е рапсодия от ментални състояния, през които героите преминават. Напоен с гениален музикален подбор, чак е болезнено напасването между звук, образ и история. При това музиката e в явен диалог с епизодите, задава им тон, говори си с тях, присъства в различни вариации. Заснемането също е някаква сюблимирана красота, има епизоди, в които всеки кадър те всмуква в себе си и те оплита до край в емоционалния лабиринт на сериала. Писането, както винаги, е без аналог. Дори когато изобщо не разбираш логиката на случващото се, си способен да усетиш със стомаха си наличието на някаква дълбока организираща матрица, която е някъде там и държи всичко заедно. И актьорската игра. В сериал с едва 28 епизода, сред значителния състав от основни герои няма един, който да не е закован на мястото си – знаем какво е това място само защото конкретният актьор го е напипал и задържал пред камерата. В последния сезон актьорите на The Leftovers надминават себе си. Всички познайници от преди, които участват по-активно тук, са страхотни: Джъстин Торо (Кевин), Ейми Бренеман (Лори), Кристофър Екълстън (Мат)… Скот Глен се справя страхотно с ролята на Кевин-старши, а именно – успява да те убеди, че сам вярва в измисления свят, който е конструирало съзнанието му (образът му интересно си кореспондира с не по-малко мономаниакалната му роля в Деърдевил).

Голямата звезда на The Leftovers обаче е Кaри Куун. И в първите два сезона, но като че ли най-вече тук, тя прави чудеса с Нора Дърст. Всяка сцена с нея е болезнено реална; героинята може и да е много добре написана, но без Куун щеше да е бледо подобие на това, което е сега. На не е едно и две места Нора извършва или казва нещо, прави мимика или друго, което за миг изглежда толкова не на място, усещаш, че реалността на сцената ей сега ще се разпадне, обаче в рамките секунда, чрез някаква алхимия, Куун вече е пренаредила ситуацията, така че нищо не изглежда излишно; дори изпитваш някакъв дискомфорт заради знанието, че гледаш телевизия, а не истински човек, хванат в най-тежките и интимни моменти от живота си. Изобщо, Кари Куун ще прави големи неща, с каквото и да се захване (също като при Скот Глен, налице е интересен паралел между героинята на Куун тук и героинята ѝ в последния (също отличен за трета поредна година) сезон на Фарго – и двете имат странни проблеми с технологиите).

За какво в крайна сметка се разказва в The Leftovers, къде е смисълът на сериала? Краят чудесно отговаря и не отговаря на тези въпроси. И в този сезон продукцията продължава да е сред най-силните фантастики за последните доста години, почти без да показва каквато и да е фантастика. А когато го прави, това се случва толкова завоалирано и многосмислено, че нищо никога не е сигурно. Така си и остава, но сериалът въпреки това успява да отговори на всички важни въпроси, като междувременно изгражда в негатив една гигантска митология и усещане за свят, каквито няма почти никъде на големия или малкия екран (нещо, което, доколкото разбирам, Линделоф може би се е опитал да постигне и в Lost, който обаче не съм гледал; само че в много повече екранно време). Именно тази невероятна свобода на въображението да се движи в един все пак ясно очертан и кохерентен свят (емоционално, ако не и логически) позволява на The Leftovers да бъде толкова много неща едновременно – постапокалиптична история, алегория за справянето с тежка травма от планетарен мащаб (през какъвто процес на човечеството много скоро сигурно ще му се наложи да премине), фантастика за пътуване между световете, критика към религията, апотеоз на вярата, сюрреализъм, любовна история. Всеки зрител е способен да си избере предпочитан прочит, а защо не и всичките наведнъж. Наистина рядко се случва произведение на изкуството да успява да заработи така добре на всички възможни нива, в пълен синхрон. Нямам представа дали е било така, но с оглед края на сериала, изглежда, че Линделоф и Перота са знаели къде искат да стигнат и как да го направят от самото начало.