The Daemon-Cages Тъмните му материи, S01E06

Клетките за деймони… Какво ли може да има вътре, хмм? Тези клетки се намират в Болвангар, където Магистериумът разделя деца от деймъните им, в опит да ги освободи от грях. Този епизод трябваше да бъде кулминацията на голямото приключение на север. Джипшъните са пред портите на изследователската станция, а Лира е вътре и сее хаос, както тя си знае. Залозите са по-високи от всякога. Въпреки това епизодът ме остави равнодушен. Беше поредната отметка на събития от книгата на Филип Пулман.

Усещам, че започвам да звуча като развалена плоча, но деймоните са ключови за цялата история. Всичко се върти около тях, включително и мистериозният Прах. Църквата ги смята за проводник на Първородния грях и върши чудовищни престъпления спрямо децата в името на великата мисия да освободи човечеството от тях. Въпросът е – дали са толкова чудовищни тези действия? В предния епизод Били Коста умря, защото нямаше деймон, но в Болвангар членовете на персонала нямат деймони и изглеждат доста живи, макар и малко отнесени (а и са достатъчно възрастни, за да са били подложени на по-стара и неусъвършенствана технология). В клетките от заглавието лежат доста нещастни, но живи деймони, техните собственици също са живи. Какви са последствията от разделението? Какво всъщност му е лошото да те разделят от деймона? Защо е толкова страшно да видиш човек без деймон, при положение че в повечето сцени хората са без тях?

Дори да оставим настрана важността им за историята, деймоните са и основното, което отличава този свят от нашия. Не е чудесно уловената от камерата дизелпънк атмосфера, не са дори и говорещите мечки или вещиците. Първото изречение от книгата е „Лира и деймонът ѝ се промъкваха…“ Читателят веднага е заинтригуван. Деймон? Какво е това? Цялото им общество е изградено на базата на наличието на тези същества, със своите табута, предразсъдъци, стереотипи и религиозна доктрина. За тях човек без деймон е немислимо извращение, предизвикващо страх и съжаление, каквито не можем да си представим. Деймоните са основният емоционален двигател и начинът, по който сериалът ги третира, го оставя празен и бездушен.

Всичко това можеше да бъде показано по елегантен начин, но виждам само пропусната възможност след пропусната възможност. Например, едно основно табу в този свят – чужд деймон не се пипа. Не е невъзможно, както се вижда в епизода, но е толкова дълбоко вкоренена забрана, че и най-големият злодей ще се замисли, преди да го направи. Ами покажете го. Още във втори епизод Бореал убива журналистка като ѝ смачква деймона. Трябваше да има реакция на околните. Без реакция просто изглежда, че убиването на деймон е просто поредният начин да убиеш човек, а Бореал е убиец. Това е така, но той е безскрупулен убиец, позволяващ си да наруши основно табу. В настоящия епизод учен хваща Панталеймон, без да се замисли. Защо? Покажете дилемата му. Трябва да спре Лира, но как да докосне деймона? Тъжното е, че всичко това го има в книгата и не е нужно гениална сценарна мисъл, или пък голям бюджет, за да бъде показано на зрителя.

Останалите аспекти на епизода са на обичайното високо ниво. Болвангар е заснет като зловеща и клаустрофобична станция, както подобава на място, където се извършват нехуманни експерименти. Епизодът съдържа и най-емоционалната сцена за целия сезон – между Лира и майка ѝ. Двете разголват душите си една пред друга, смесвайки истина с лъжа, за да постигнат целите си. Коултър е искрена в обичта си към Лира, но в същото време е и дълбоко фанатазирана и иска да отърве света от грях. Не е готова да приеме отговорността за действията си, вместо това прехвърля вината върху деймоните и Праха. Лира в същото време доказва, че е не по-малко умел манипулатор от майка си. Тя наистина има нужда от майчина грижа, но в същото време използва обичта на г-жа Коултър. Великолепно изиграна сцена, в която се усеща раздвоението на двете героини.

Тъмните му материи продължава да бъде сериал, който не знае какво да прави с началния си материал. Чудесна актьорска игра, много добре заснет, интересна история, но му липсва душа. Липсва му тази приказност от книгата, магията на деймоните и резкият контраст с волята на църквата, която иска да подчини хората, като унищожи въображението им. Ако мога да използвам метафората от книгата, Тъмните му материи е сериал без деймон.