See How They Fly Пазителите, S01E09

И така, финалът на първи сезон на Пазителите е тук, и въпросът „струваше ли си цялото това нещо?“ получава своя категоричен отговор: „Повече да, отколкото не“. В следващите редове ще се опитам да дам мнението си за последния епизод без да разкривам сюжета, след което ще коментирам по-подробно впечатленията и анализите си в спойлер секция.

See How They Fly започва с ретроспекция, в която виждаме не особено романтичния произход на лейди Трю (Хонг Чау), последван от дълга поредица от събития, които най-накрая поставят сюжетната линия на Ейдриън Вейдт във времевата рамка на сериала и го превръщат в част от основната история. Една от главните функции на този епизод е резонансът между Вейдт и Трю, който играе огромна роля във финала на историята, и според мен е изграден великолепно. Очаквано, всички елементи на повествованието – и повечето главни герои – кулминират на едно място и See How They Fly ни представя климакс, който е удовлетворителен на няколко нива, и частично разочароващ на други.

Ако гледаме историята в чисто сюжетен план, за мен интригата около Циклопа, плановете на Трю и ролята на Анджела, дядо ѝ Уил и Доктор Манхатън в тях беше изненадващо добре затворена. Към днешна дата HBO не са планирали втори сезон и Пазителите изпълнява обещанията, поставени в първи епизод. Разбира се, недоволни винаги ще има, но като цяло финалът е удовлетворителен, ако и в крайна сметка нещата да се оказаха идея-две по-прости, отколкото изглеждаха първоначално.

На тематично ниво е малко по-сложно. Сериалът си постави доста сериозни цели, вкарвайки още с началните си кадри расизма и белия тероризъм на преден план, и тези теми бяха вплетени в почти всеки епизод от сезона. Не е случаен фактът, че по време на опита на Циклопа да залови Доктор Манхатън, той е приел формата на чернокож мъж. Същевременно обаче, вкарвайки лейди Трю в централна роля и превръщайки силите на Джон в нещо, което на практика всеки може да притежава, това силно разводнява расизма като фокус на повествованието. В добавка, начинът, по който Пазителите третира Циклопа в този епизод, е на ръба на фарса, което допълнително счупва тематизма. Разбира се, важно е на расистите да не се дава значимостта и важността, които те отчаяно искат да си придават както в света на сериала, така и в нашия собствен. Но същевременно балансът между тази необходимост и напълно реалната заплаха, която тези хора представляват, е труден за напипване и не съм сигурен, че See How They Fly го постигна.

Което ме води до героите. И тук са едновременно най-силните и най-слабите попадения както на епизода, така и на сезона като цяло. На първо място, искам да отдам дължимото на Яхия Абдул-Матийн II, чиято игра като Джон Остерман/Доктор Манхатън/Кал е абсолютно зашеметяваща. Били Кръдъп беше сред добрите попадения на средно ужасната екранизация на оригиналния комикс, но той показа само една страна от персонажа – божествената*. Абдул-Матийн ни дава и човечността на Джон. Макар и да имаше само два епизода да го постигне, той съумя да изгради персонаж, който е едновременно богоподобен и обладан от ангелско спокойствие, но и емоционално уязвим и в постоянна борба с неспособността си да се докосне изцяло до човешкото у себе си. Динамиката между Трю и Вейдт също е невероятна – връзка, почиваща на прогнили основи и олимпийски амбиции, базирани на изцяло гротескна мотивация. Сценарият играе немалка роля за този успех, но Чау и Айрънс са отговорни за токсичната химия между героите си и съумяват да излъжат зрителя да се вживее в отношенията им, при все че току-що е научил за тях. Сходна е ситуацията и с Джон и Анджела, на които почива единствената наистина емоционална сцена в епизода. Актьорите са толкова силни в нея, че аз поне забравих, че научих за връзката между тях едва миналата седмица.

Уви, За да могат да блеснат Трю, Вейдт и Джон, всички други герои изпадат в миманса. Сенатор Джо Кийн получава съмнителната чест да изнесе злодейски монолог, който е превърнат в шега от сценария. Лори Блейк – толкова обещаваща в трети епизод – така и не получава повече развитие и е там, колкото да е там (и което е най-престъпно – така и не получава свой собствен момент с Джон). Уейд Тилман мутира от нюансиран персонаж, който се бори с травма, до безхарактерен помощник. И най-тъжното – Анджела, която водеше сериала до седми епизод, се превърна в зрител в последните моменти на сезона. Вместо да движи сюжета и да получи ново психологическо развитие след разкритията за дядо ѝ, тя започна да реагира на много по-комиксовата посока, която сериалът пое, често напълно пасивно. При все великолепните моменти между нея и Джон (както и Уил), според мен героинята заслужаваше повече.

Но при все че това не е непременно епичният завършек на всичко що е Пазителите, сериалът съумя да затвори всички важни линии и да намери удовлетворителни кулминации на повечето си тематични елементи. Във визуално отношение See How They Fly (цитат от песента „I Am The Walrus“ на Бийтълс, която звучи в края на епизода по причини, които би следвало да са очевидни, ако сте го гледали) е изключителен и парадоксално на критиките ми, е може би най-силният пример за употреба на камера и екшън за експониране на темите на сериала. Изборът на музика също е прекрасен, като може би най-силният комичен момент в целия сезон е благодарение на саундтрака (или ще го познаете сами, или чувството ни за хумор не съвпада).

Като финал, преди да се впусна в спойлерите, мисля, че Пазителите беше свръхамбициозен проект, който мнозина очакваха да се провали изцяло. Вместо това, епизод след епизод, сериалът ни даде зашеметяваща кинематография, комплексно светостроене и герои и провокативна тематика. Финалът достави, поне за мен, около 80% от оптималния резултат на тези обещания, и въпреки че в някои отношения се надявах на повече, определено останах доволен. Стискам палци за втори сезон.

И така, време е за спойлери.

Ако не сте схванали намека, следващите редове ще ви развалят тотално кефа, ако не сте гледали епизода.

Свободни разсъждения:

Симетрията на Уил Рийвс

Когато срещаме Уил в първата сцена на сериала, той е дете, седящо в кино-салон. Столетие по-късно, Анджела го намира в същия салон, и отново извън театъра е настанал апокалипсис. В клането на Black Wall Street Уил губи родителите си, но тази сцена във финала на епизода му носи ново семейство.

Извън чисто сюжетните елементи обаче, тук има и тематична симетрия. Животът на Уил като Hooded Justice е история за отмъщение и болка. И когато той казва на Анджела „You can’t heal under a mask“, това е не просто героичен акт, който той извършва без качулката си, но и признание, че ужасът, който е родил тази болка, не може да бъде спрян с прости решения и магически пръчки (визирам синия пенис на Доктор Манхатън, в случай че символизмът се изгуби по трасето). Ако Пазителите има наистина силно послание, за мен то е това, че расизмът и всякакви други форми на ненавист към различността са отрова, която не изчезва, ако накажеш онези, които я разпространяват, защото тя се просмуква през маската и става част от теб.

Лейди Трю и Исус Христос

Докато Трю чака да получи силите на Доктор Манхатън, камерата я показва в профил, на чийто фон е кръстът с Христос, но и двата елемента са еднакво във фокус, което размива разстоянието помежду им. Страхотният визуален ефект (чието техническо название „split-diopter shot“ уви не знам как се превежда на български) първоначално изглежда като доста елементарен символизъм, докато не се замислим малко. Този кръст не е част от религиозен ритуал, а менте, използвано за декор, на чийто фон Циклопът да заснеме пропагандата си. Размиването на границите между този фалшив идол и Трю има ясната цел да покаже колко жалка имитация на „спасител“ би била тя.

От самото начало на епизода (а и нека не се лъжем – от досегашните ѝ появи в сериала) знаем, че това е жена с месиански комплекс, която иска да се докаже не за да получи признание, а обожание. На практика всичко, което тя казва за себе си, е лъжа*. Резонансът между нея и баща ѝ е очевиден през цялото време, като един от най-важните компоненти в личността и на двамата е жаждата за божественост без никакво осъзнаване на цената на подобна сила. Преследването, болката, страданието, отговорността – тези елементи на месианството са нещо, за което също като Озимандиас преди няколко десетилетия, лейди Трю изобщо не мисли.

И не случайно когато дъждът от ледени мекотели започва да вали, първият удар оставя дупка в дланта ѝ, също като пироните на кръста на Исус, а невярващото ѝ изражение демонстрира точно колко неподходяща е тя за подобна сила.

Всички моменти, едновременно

За мен най-силната сцена в епизода – и може би в целия сериал – са последните секунди от съществуването на Доктор Манхатън, когато шумът и хаосът изчезват и Джон и Анджела споделят последния „момент“ от живота на божество, което е в състояние да преживява всяка секунда от съществуването си, и избира финалната секунда да бъде съвкупност от всички моменти, които двамата са изживели заедно. След развитието на героя в оригиналния комикс и доста по-човешката му интерпретация в сериала, това е толкова заслужен драматичен момент, че буквално ми взе дъха.

Усмивки от старите ленти

Нещо, което все още не мога да преценя дали ме разочарова, или радва, е фактът, че в крайна сметка цялата история се въртеше около двамата най-важни Пазители от оригиналния комикс – Озимандиас и Доктор Манхатън. Всички сюжетни линии кулминираха в тях и това донякъде компенсира на сюжетно ниво факта, че немалко от новите герои на сериала просто изчезнаха от средата нататък.

Реджина Кинг и патриархията

Струва си да се отбележи, че кариерата на Реджина Кинг се развива точно по траектория, която доскоро беше запазена ексклузивно за бели мъже: първо спечели Оскар, после изигра супергерой в комиксова история, а гаджето ѝ беше изиграно от много по-млад изгряващ актьор. Браво на нея ^_^

Бельото на ГЕНОЦИДА!

Когато Джо Кийн се съблича, за да влезе в камерата*, той носи безумни гащи, на които Лори се подиграва. Това е великденско яйце: в оригиналния комикс Доктор Манхатън е в постоянен конфликт с мениджърите си относно това какъв да бъде „костюмът“ му, който разбира се кулминира в добре познатия ни развяващ се син шлонг. Но версията под плочките на Кийн е тази, която Джон носи, когато покорява Виетнам. В което има доста смисъл – естествено, че расисткият терорист избира бельото, с което Доктор Манхатън е изтребил един куп хора с различен цвят на кожата.

Може ли Анджела да ходи по водата?

Разбира се, най-интересният въпрос остава това дали самотното оцеляло яйце ще даде на Анджела силите на Джон. На чисто сюжетно ниво отговорът изглежда очевиден – тя е тази, която му дава идеята, той прави всичко възможно да привлече вниманието ѝ към ходене по вода и яйцата, и дори оставя съобщение на дядо ѝ. И в случай че сте пропуснали този момент, оцелелите букви от името на театъра Dreamland накрая изписват „DR M“, когато Анджела и Уил излизат от него след ледения дъжд от мекотели.

На тематично нещата са по-сложни. Едва няколко сцени по-рано Вейдт, в случаен изблик на рационалност, доста правилно казва, че никой, който иска силите на Доктор Манхатън, не бива да ги притежава. А и Анджела демонстрира нееднократно, че е способна на импулсивност и насилие и че доста от нервните окончания на личността ѝ са оголени. Но от друга страна, не е ли това единственият начин да запази част от мъжа, когото е обичала цяло десетилетие? И не е ли именно човек, преминал през толкова перипетии и страдание, способен да използва божествените сили на Доктор Манхатън по начин, който да доведе до истинска промяна? Защото Уил е прав – като супергерой, Джон в крайна сметка е тотален провал.

Разбира се, този въпрос най-вероятно е предвиден да не получи отговор, ако сериалът не бъде подновен за втори сезон. Но ако Линделоф има план за нова история, в която Анджела Ейбар трябва да осмисли новопридобитата си божественост, аз лично с удоволствие бих гледал такъв сезон.

И най-важният въпрос! КАКВО СТАНА С LUBE MAN?!

Спомняте ли си онзи странен тип със сивия костюм, когото Анджела преследваше в предишен епизод и който се олигави с олио, за да се изхлузи в канала? Пазителите така и не ни казва what the actual fuck, но на сайта на HBO има една интересна страница на име Peteypedia. Това са файловете на агент Пити от ФБР (Дъстин Инграм), когото срещнахме в трети епизод като помощник на Лори и фенбой на супергерои. Тези файлове са забавни бонуси към света на Пазителите и в новия, който излезе след този епизод, научаваме, че Пити е бил уволнен заради отказа си да спре собствените си разследвания в Тулса. Малки великденски яйца из документа разкриват, че именно той е „Lube Man“. Сърце фенбойско не трае, явно. Ако сме късметлии, целият втори сезон ще бъде неговата история из каналзацията на Тулса!