The Bastard Executioner

    The Bastard Executioner можеше. Можеше да бъде първият читав сериал за shit-and-mud Средновековието. Можеше да покаже как се борави с изтезанието и насилственото налагане на власт като с естетически похвати. Можеше да прокара читав, фин мистицизъм и фентъзи елементи в реалното историческо минало. Обаче не можа. Окрилен от успеха на предишния си сериал Синове на Анархията, Кърт Сътър не понесе факта, че публиката остана като цяло невпечатлена от новото му творение, и сам му дръпна шалтера. Да сложиш край на нещо, което – както той заявява, – си замислил с толкова ентусиазъм и мащаб, заради обща оценка „meh“ (отново негов избор на дума), ми се чини доста повече акт на попрераздуто его, отколкото на трезва преценка. Нейсе.

Първият и единствен сезон на The Bastard Executioner дава сериозна заявка за всички гореизброени неща. Оттласва се от твърдата почва на Смело сърце – първият епизод е практически копиран от първия половин час на филма, – и нагазва в буквалната и метафорична кал на осуетено отмъщение, противоречиви политически борби и фалшиви самоличности. В ролята на Мел Гибсън този път е Уилкин Братъл (Лий Джоунс), обаятелен боен предводител в армията на Едуард Дългокракия, предаден от собствените си командири и спасен буквално от лапите на смъртта от ангел. Видение или реалност? Сюжетът отваря и двете възможности. Оттам нататък нещата влизат в познатото от филма на Гибсън русло. Братъл закопава меча, хваща сърп и чук на майната си в Уелс… и не след дълго се присъединява към банда маскирани робинхудовци, понеже се оказва, че със сърп и чук нищо не се постига. Разбира се, местният английски барон Вентришир и камерхерът му Майлъс Корбет (Стивън Мойър, познат ни повече като „Бииъъъл“ от Истинска кръв) откриват поселището, където живеят момците, и в тяхно отсъствие го превръщат в масов гроб, с все бременната съпруга на Уилкин, от чийто разпорен корем виси обесено нероденото му дете. А, да – баронът и камерхерът са преждеспоменатите командири на Братъл. Момците от своя страна потеглят на мъст и, изненадващо, още в първия си набег убиват барона. Това обаче не изчерпва делото им и Уилкин и най-довереният му приятел Торан Причърд (Сам Спрюъл, описан ясно и архетипно в две думи: „kind sceptic“) потеглят обратно към замъка, надянали фалшиви самоличности – тази на бродещ екзекутор и помощника му, откъдето идва и заглавието на сериала.

При все, кхъм, заемките си, първият епизод поставя ефикасно и без много туткане основния конфликт и очертава по-нататъшните залози. Мистичната предопределеност с езическо-християнски оттенък приема формата на славянската жрица Анора (Кейти Сейгъл от Синовете на анархията, с акцент взаимстван поравно от Галадриел и Иван Драго) и нейния жестоко обезобразен от огън закрилник, който така и не получава име, но всъщност е самият създател на сериала под слоеве грим. Същата предопределеност придобива и гротескни измерения в първия епизод, когато става ясно, че Анора е готова на какво ли не за да оформи героическия възход на Уилкин според своите нужди (или тези на висшата сила, на която служи).

Разбира се, мистицизъм и изтезания трудно биха крепили един сериал епизод след епизод, затова зад тях е опъната сивкавата, мътна светска канава на уелската борба за независимост (или поне автономия), крепяща се на опортюнистичните шепи на вечния оцеляващ Майлъс и крехките рамене на баронесата-вдовица, Лаури „Лав“ Абърфро, уелскиня коренячка с огромни очи на кошута, интелигентно, одухотворено лице и нулево намерение да позволи на някакви мъже да я размотават насам-натам в полза на интересите си – били те камерхерът ѝ, съседният барон, с когото Майлъс сплетничи, или дори самият крал на Англия, който в абсурден и забавен обрат е показан като малоумно фламандско конте, което почти не знае английски. (Разбира се, заслугата е изцяло на обаятелната, класически обучена Флора Спенсър-Лонгхърст – както и на блестящо написаните ѝ диалози с Изабел, прислужница и най-добра приятелка.) От другата страна на закона са бойците за независимост, предвождани от т.нар. Вълк, които току се появяват, за да вгорчат живота на вентриширци, ала от един момент нататък да предоставят изненадващи възможности за решаване на политическия конфликт, който Лав отчаяно се опитва да разплете без немитите мъже и от двете страни да се изколят взаимно.

В началото на предния абзац казах, че мистицизмът и изтезанията трудно биха закрепили сериала сами по себе си. При все това, стори ми се, че именно те можеха да оформят достатъчно здрава сърцевина, около която историята да расте. Първите няколко епизода преднамерено обхождат образи на болка и изтезания, нанесени (и понесени) целенасочено, създавайки нещо като азбука на властта през физическото превъзходство и заплахата от насилие. Разбира се, не е достатъчно сценариите да се фокусират върху това, трябва то да бъде изпълнено и изиграно както трябва. Тук Лий Джоунс – излят по калъпа на братята Хемсуърт и Чарли Хънам, – показва по-скоро несигурност и понякога дори глуповатост там, където трябва да излъчва смущаващата противоречивост на човек, който не би наранил и мравка, но е способен да избие сам отряд бронирани войници. В първото се справя отлично – понякога дори е твърде топъл и плюшен, – но във второто не съумява да дръпне пердето и да ни накара да повярваме в мрачната му страна. Мойър на свой ред отлично се справя с двойнствеността си, като ни показва еднакво убедително и садистичното си лице на човек, издигнал се до позицията си от пълната нула, и това на държавник, който искрено иска (и умее) да управлява добре, загрижен е за интересите на баронесата, както и за самата нея – навярно защото може да влезе в положението ѝ, бидейки сирак от простолюдието, а на всичко отгоре и хомосексуален. В нито един момент не ми се стори, че някое от лицата, които ми показва Майлъс, е фалшиво.

Конфликтите в затворената среда на замъка Вентришир, скритите тайни, отмъщението – едновременно на ръка разстояние и непостижимо, – кипят до последните 2-3 епизода. Тогава, може би вече наясно, че следващ сезон няма да има, сценариите се разкашкват в прибързани разкрития и влажни погледи, кокорене и зъбене в имитация на някаква кулминация. Но в този момент бях готов да ги преглътна, тъй като и аз бях разбрал, че това са по-скоро последни издихания, отколкото напъни за драматизъм (в по-ранните си епизоди сериалът ясно показва, че го умее и без да се напъва).

В крайна сметка, The Bastard Executioner e сам по себе си изтезание – комбинация от болка и удоволствие със силно незадоволителен завършек: собствената му смърт.