Severance

Представете си следното – отивате на работа, качвате се в асансьора и хоп – вече не е девет часа сутринта, а пет следобед и е време да си отивате. Благодарение на имплантиран чип, не помните абсолютно нищо от това какво правите в работно време. Тягостна работа, досадни колеги, тъпи шефове – проблемите от това естество остават в миналото за вас.

Но как изглеждат нещата отвътре? Събуждате се, някакъв досадник ви задава глупави въпроси и изведнъж установявате, че не помните нищо от миналото си. Осведомяват ви, че ще работите за някаква корпорация, амнезията се налага заради строго секретното eстество на работата ви, но ви уверяват, че извън работното време сте много щастлив. Това обаче не е голяма утеха, защото за вас животът е нищо повече от безкрайна поредица работни дни – няма уикенди, няма отпуски, има само бачкане.

Дребните награди, които корпорацията предлага за добра работа, стават за някои от тези служители (наричани вътрешни – „innies“) смисъла на живота им. Други пък се бунтуват срещу строгите правила и буквалното преклонение пред основателя на фирмата и наследниците му. На теория, вътрешните могат да подават молби за напускане, само че трябва външното тяхно аз („outie“) да я одобри. Има я и дребната подробност, че от гледна точка на бачкаторите, евентуално напускане би било равносилно на край на живота – тях повече няма да ги има.

Марк е един такъв служител. След смъртта на съпругата му, идеята за осем часа на ден, от които няма да има никакви спомени, звучи много привлекателно. Неговото вътрешно аз, необременено от скръб, се справя добре, даже и завързва приятелства с някои от колегите си. Но най-близкият му приятел Пийти напуска, а скоро след това намира външния Марк и започва да го убеждава, че корпорацията, за която работи, крои пъклени планове. Скоро след това и вътрешният Марк започва полека-лека да осъзнава, че совите не са това, което са.

Тематиката за ново изобретение и етиката на употребата му, разбира се, няма да спечели много точки за оригиналност, тази за злата корпорация със загадъчни цели – още по-малко. Severance блести не толкова с новаторство, а с начина на поднасяне на материала – кинематография, актьорска игра, темпо, диалог – всичко е на много високо ниво. Сюжетът на първи сезон е достатъчен, за да се вмести в девет епизода, без да има излишно бързане или прекалено туткане. Последният епизод използва умело предишните развития и предлага достатъчно отговори, за да не си каже човек, че мистериите в сериала са губене на време, като същевременно кара човек да иска още и още. За да не тръпнете, ще ви осведомя, че втори сезон ще има, но ако държите всички големи загадки, поставени в даден сезон, да бъдат разкрити в него, няма да ви огрее.

Освен научна фантастика, Severance е и чудесна сатира за отношенията на работното място. Насилената „семейна“ атмосфера с оттенъци на религиозен култ, незначителните награди, които служителите са се научили да ценят, просто защото нищо друго не разнообразява сивото им ежедневие, началниците, които редуват моркова и тоягата, дребнавите дрязги с други отдели – всичко това е като криво огледало. Явления от реалния свят през призмата на служители с доста детски манталитет поради липсата на познания за външния свят.

Както се полага за добрата сатира, забавните сцени често навяват на интересни мисли. Например, по чиста случайност при „вътрешните“ попада книга за самопомощ пълна с банални „прозрения“, които за повечето хора с глава на раменете са пълни глупости. На всичкото отгоре книгата е писана от съпруга на сестрата на Марк, който от самото начало показва ясно на зрителите, че е претенциозен въздух под налягане. Но за хора, непознаващи външния свят, писанията му са истински прозрения, които ги вдъхновяват към съпротива.

Предвид купищата сериали, които ни заливат напоследък, не е никак изненадващо, че немалко от тях са заснети без грам фантазия и не предлагат почти никаква радост за окото от чисто кинематографична гледна точка. Severance не е сред тях. Напротив, личи си колко много е мислено как да бъде заснето всичко, за да се създаде точната атмосфера (включително брилянтния и ненормален opening – бел. ред.). Стерилните бели стени на офисите и коридорите контрастират с външния свят, който макар и покрит със сняг изглежда доста мръсен и на прага на разрухата. Малкият брой персонажи дава възможност да не се бърза и добре да се покаже вътрешния свят на всеки от тях.

За това, разбира се, помага и блестящата актьорска игра. Адам Скот (Марк) има най-трудна задача, защото виждаме външния свят почти само през очите на неговия герой, който пък е до голяма степен различен от „вътрешния“ Марк. Депресията си личи във всеки негов жест, но той все пак има и нелошо чувство за хумор. Но на работното си място той е обезоръжаващо наивен. Актьорите, играещи колегите на Марк, също се справят чудесно, но особено внимание заслужават тези в ролите на антагонистите.

Трамел Тилман играе г-н Милчик, който се явява нещо средно между охрана и бавачка. Начинът, по който манипулира „вътрешните“ служители – с морков и тояга, или иначе казано с дружелюбни усмивки и надъхващи речи, комбинирани със заплашителен блясък в очите и раздаване на наказания, заслужава да се види. Персонажът на Патриша Аркет е шеф на всички вътрешни и по някаква причина също следи Марк в „реалния“ живот. При нея пък се редува поведение на безобидна лелка, началник, от когото всички треперят, и религиозен фанатик. В поддържащите роли се изявяват и имена като Кристофър Уокън и Дихен Лахман – като цяло актьорите са удар в десетката.

Главният недостатък на сериала е смехотворното ниво на сигурност в мегакорпорация, която на теория е обсебена от мания за секретност. Без преувеличение може да се каже, че избран на случаен принцип селски пъдар вероятно би се справил по-добре.

Първи сезон на Severance е интригуваща трактовка по вечната тема емпиризъм срещу биогенетизъм (nature vs nurture), предлагаща интересни герои, изпипани диалози, съспенс и сатира за отношенията на работното място. Остава да се надяваме, че няма да чакаме прекалено дълго за втори сезон.