Game of Thrones, Season 3: Episode 6 – The Climb

Внимание: Долното съдържа спойлери за сюжета на епизода! Ако не сте го гледали, по-добре не четете!

The Climb е добър повод да отбележа приноса на Game of Thrones към романизацията на ТВ-сериалния формат. Не, нямам предвид, че сериалът е по роман, нито повърхностни общоприказвания като „Ъм, ми, богат е такъв един, мноу неща стават… А! Многопластов е, бе, бате! Многопластов, тва е думата!“

Искам да обърна внимание на нещо, което – ако съдя по отзиви на Запад, рецензентски и зрителски, – за мнозина гледачи на телевизия е пълна мистерия: нуждата от похвати като повторение, градация, паралелизъм. Понякога и трите в едно, както в образа на мъченически композирания труп на Рос, единствения значим персонаж, специално създаден за нуждите на сериала и тук превърнат в централна украса на една на пръв поглед трапеза от пепелища и кости.

Това, което имам предвид, е че повече от актьорските изпълнения, снимаческото майсторство и усетът към драматично заплетени ситуации, това, което характеризира Game of Thrones, e изумителният фокус върху неизбежно краткотрайните винетки като структурни похвати в полза на разказвачество, което в сериална форма наистина е твърде рядко. Предвид, че в последните десетина години сериалите уверено отнеха първенството на киното като визуалнаТА форма на новия век – поне до момента, – горното наистина значи много – поне за мен.

The Climb започва със Сам и Гили на север от Вала, Бран и банда на юг, Джон и Игрит в самата му основа.

Неосъзнато семейство край огнището и Песента на Седемте, но красноречиво стига само до първите две строфи, за Бащата и Майката. Сам и Гили кладят огън и приспиват бебе.

Младо семейство край друго огнище и препиращи се сестри по неволя, както и крайно странен патриарх-момче. (Умела демонстрация, впрочем, на употреба на реквизит, за да се уплътни сцената в драматургичен план. Чудно как са минали уроците преди снимките за това как се дерат зайци.)

И двамина, за които близостта и доверието е броня срещу всички лъжесемейства, към които принадлежат. Победата на Джон и Игрит в края на епизода, с прилежащата безсрамно романтическа, страхопочтителна визия (да, и за целувката говоря)  е най-решителният и звучен шамар в ужасно горчивата последователност от думи и образи непосредствено преди това. Но за това по-долу.

Преди това Братството без знамена предава името си в името на Бога и знаменията му. За Гендри Аря винаги ще е „м’лейди“, но той пък винаги ще е копеле на Робърт. В предния епизод вярата на Аря в семейството е победена от зрялостта на Гендри. Сега неговата вяра в новооткритото му семейството е разобличена като наивност, надцакана с коз от съвсем различен порядък. Над всекиго вечно тегне някой или нещо: насилникът, родът, народът, богът.

Вторият отрязък от епизода – рамкиран като цяло от трите сцени на изкачване на Вала, – използва инерцията от (наглед) жертвопринесения в името на бог и крал Гендри, като превърта разказваческото колело от мит към фарс.

Продължава красивата – в абстракция, – и грозна в плът и кръв композиция на сцените със страдащия и безсмислено жертван отново и отново Теон. От военнопленник, страдащ с причина, той се превърна в избавен, почти заловен отново, избавен отново и накрая постигна поредния си лъжекатарзис (първо срещата с баща му, после мотивационната му реч в Уинтърфел, накрая това I chose wrong), преди да се върне там, откъдето тръгна, a неизвестният изрод с налудничав син поглед да захвърли претенцията за разпити, смисъл и цел на всичко това и да разиграе куиз на тема родословие с фалшиви условия за победа – защото така му харесва. Е, поне има милостта да каже на Теон да не очаква хубав завършек.

В Ривъррън куци грозници с вид на свинари куцо изнудват собствения си сеньорен лорд, без дори да си правят труда да се преструват, че дипломатстват. Нивото на разказа обаче вече е над кошмарния страдалчески фарс на Теон. Бриндън заплашва племенника си само с избити зъби, а Роб има доблестта да каже, че оценява саможертвата на чичо си. Да, не е справедливо, но какво да се прави.

В Харънхол текат почти истински военновремеви преговори и получаваме отговор на въпроса къде са Теон и психопатчето и кое е то. (Сериозно, имах чувството, че онова знаме на заден план има поне толкова екранно време, колкото и героите в сцената.) Заплахата е само ръка, стиснала нож за хранене, получаваме остроумие, ако и в малки дози.

Призован по име в тази сцена, в следващата се появява златният бог и най-отдаден писмовен кореспондент  на Седемте кралства, Тайуин Ланистър, който подема с Олена Тирел сблъсък с целия наличен на Играчите на тронове арсенал – мръсни мълви, род, закони. Оръжието е перо, а лейди Олена, победена, може да си позволи дори да го счупи, така както клекна пред недоизказаните искания на Тирион в предния епизод, но и там не падна по гръб, даже напротив.

Последната последователност от сцени преди невероятния финал са на сродените по съдба. Лорас и Санса не съзнават какво ги чака, мило наивни по неочаквано сходни, дори огледални начини. Серсей и Тирион знаят, сродени от съдбата си повече, отколкото от кръвта си.

За накрая остава това – срещата между Варис и Кутрето, където разиграните в целия епизод противопоставяния между преструвката и безмилостната реалност се завъртат в пряк идеологически сблъсък, подкрепен с най-силната образност в епизода, а и в сезона до момента.

Никога не съм крил абсолютното си презрение към Кутрето като към нищо повече от олицетворени на разрухата и жестокостта, съсипваща Седемте кралства и хората в тях. Така наречената му ловка политическа игра е, според мен, обречен опит да овладее хаоса, като го преобразува в абсурдния парадоксален образ на стълбата-хаос, опит да вмени измерения като горе и долу в нещо, неподлежащо на подобно оконтуряване и способно да бъде овладяно единствено с мрежа от, грубо казано, измислици, а иначе казано – истории, позволяващи на цивилизацията да съществува, както твърди и Варис. Нещата, разбира се, не са толкова ясно идеологически подредени, понеже преди два епизода именно Варис отваряше сандъци с гнусни тайни, за да покаже на Тирион какво се крие под собствената му ведра обезкосмена фасада. Но и това бе формулирано в сюжета на справедливото отмъщение, докато ходовете на Кутрето са чисто и просто унищожение и омраза, пустота.

В надупчения труп на Рос има отгласи от малката свирепа Аря и нейното чучело, от изтезания Теон, от всекиго, предаден, задето е повярвал, че сам може да владее съдбата си. Така както ножът за дране е инструмент в ръцете на изрода с Теон, а арбалетът е инструмент в ръцете на Джофри, самият Джофри в последните кадри е просто гладно чудовище, ням Грендел, а не предопределен герой или справедлив владетел, баща на хората си. Просто инструмент в ръцете на мрака, олицетворен Кутрето. А Санса плаче, задето не е послушала съвета на своя приятел, избавител – кой друг, ако не Кутрето.

А при Джон и Игрит глътката свеж въздух е и буквална, и преносна, когато благодарение един на друг постигат връх, съвсем различен от този в опаката стълба на Кутрето. Гледката от първата си заслужава далеч повече.