Dark S03
Мрежа: Netflix
Създател: Баран бо Одар и Янтйе Фризе
Сезони: 3
Формат: 8 епизода по 60 мин.
В ролите: Каролине Айххорн, Луис Хофман, Андреас Питшман, Марк Вашке, Дитрих Холиндербоймер, Антйе Трауе, Лиза Кройцер, Юлика Дженкинс и др.
Материалът на: Urd Claymore
Колкото пъти се пробвах да напиша първото изречение на това ревю, толкова на брой чудесни заключения се получиха. Просто не ставаше и не ставаше. И тогава прозрях. Краят наистина е началото [ominous music playing]. И така всичко свършва, за да започне отначало, отново и отново. Махалото, което тласка безпощадно героите между предопределеността на съдбата и свободата на волята, замира за един перфектен момент. Момент, в който зърваме безкрайната тъмнина, в която няма желания, няма нужди, няма утре или днес, а само мрак.
В обобщение първите два сезона изглеждат така: жителите на малкото провинциално германско градче Винден, които живеят под полите на спретната атомна централа и в непосредствена близост до мрежа от пещери с тунелче към минало и бъдеще, впрягат потенциала на радиоактивните материали, за да пътуват из времето. В края на втори сезон се оказва, че могат да пътуват и между алтернативни вселени. От там започва и финалният трети сезон.
В трети сезон ни чакат отговорите, които отдавана чувстваме, че заслужаваме с цялото това мислене и спекулиране, на което се посветихме през последните няколко години. Ядрото на сериала е моралната дилема за това какво всеки от нас е готов да направи, за да спаси онези, които обича. Дори и да е за сметка на погубването на целия свят. Това е преди всичко история, която изследва смисъла. Смисълът да съществуваш и да вярваш. Не в добро или лошо, не непременно на себе си или на друг, а чисто и просто в живота. В това, че можеш да намериш смисъл да продължаваш да живееш, да вярваш и да се бориш.
Началото на трети сезон започва с цитат на немския философ Артур Шопенхауер, който поставя рамката на цялата история и на нейните герои – човек е свободен да прави каквото желае, но не може да избере какво да желае. Шопенхауер мисли света като един безкраен стремеж и сляп импулс без ясна крайна цел, лишен от познание, беззаконен, абсолютно свободен, самоопределящ се и всемогъщ. В този свят няма Бог, който да бъде разбран, и е по своята същност безсмислен. Всеки един от нас е този свят и когато се възприеме антропоморфно светът е представен като едно състояние на вечно безсилие, защото не се стреми към нищо конкретно и не отива никъде. Едно безкрайно повтаряне – един безкраен цикъл. Dark е посветен на тази философия и със своя елегантен размах изследва времето, пространството и човешката природа и правдивостта на мисленото от Шопенхауер. Какви сме ние, когато сме свободни, какви сме ние накрая?
Методичността на създателите на сериала е зашеметяваща. Философията, залегнала зад основния замисъл, е разгърната не само на ниво история, но и визуално и в изграждането на персонажите. Декорите са максимално изчистени и служат като ориентири за всяка една от хронологиите, без да има нещо излишно или фалшиво. Когато гледаме Винден от орлово око и видим дървета или разрушената централа можем веднага да се ориентираме къде из времето сме захвърлени този път. Детските стаи на Йонас и Микел, училищният двор, спирката на автобуса, дори и вътрешността на самата централа – всичко е създадено с цел и внимание. Чувстваш тягостната атмосфера и реалистичността, която извикват. Така дори не трябва музиката да ни подсказва какво да усещаме, всичко е вече пред очите ни.
Едно от най-големите предимства на този сериал е, че самият той наподобява ритъм на часовник. Тик так, тик так… Едновременно остава концентриран във всеки един момент, но без да изпуска от контрол общата траектория на историята. Сериалът оставя място и време както на героите, така и на зрителите да почувстват и преживеят цялата парадоксалност на пътуването във времето и срещите между различните версии на себе си. Dark се старае максимално да съпреживее със зрителя пътя, който персонажите изминават, разкритията, които правят, подозренията, които формират. И едновременно с това неумолимо води към предопределения финал.
Надолу следват леки спойлери за сюжетната арка на третия сезон
Трети сезон изследва парадокса на безкрайното време, в което са затворени двата свята, за които разбрахме от първи и втори сезон. Дуалността, която е загатната още от калейдоскопичната начална тема, предопределя симетрията на мрака и светлината, живота и смъртта, Адам и Ева. Но как работи това? Оказва се, че светът, от който Микал изчезна и беше изоставен назад във времето, за да стане баща на Йонас, е един от два възможни. В паралелния свят Йонас наистина не съществува, както му каза Клаудия във втори сезон, защото още не се е родил. Паралелният свят помага да се илюстрира надълго и нашироко идеята за предопределеността – рано или късно и там се случва всичко, което е трябвало да се случи.
В паралелния свят властва една възрастна версия на Марта, която симетрично на възрастната версия на Йонас нарича себе си Ева. Трети сезон ни разкрива, че Адам и Ева са родоначалниците на всички герои в този сериал. Те двамата са и основните движещи сили на саморазрушението и мъката, на която обричат себе си и всички останали в името на каузите си. Естествено каузите им са противоположни една на друга. Но това идва толкова естествено и реалистично и по никакъв начин не дразни като нагласено, за да има интрига. Адам иска да сложи край на този безкраен цикъл и да достигне Рая. Това той счита, че ще може да постигне, като открие и унищожи Източника – това което слага началото на постоянното повтаряне на двата свята. Нещо, което той предполага, че е едновременно и от двата свята. Ева естествено пък иска да запази световете, иска да запази източника и да продължи статуквото. Освен логика това е и символично натоварено – мъжът е откривател и рушител, а жената – пазител.
Трети сезон като че ли не отделя особено внимание на нито една от трите версии на Йонас. Любопитното е, че всеки един от неговите варианти има различна цел от останалите две. Освен това до дълбока старост остава изключително наивен и податлив на всякакви манипулации, както забелязва неговата най-стара версия със самоирония и присмех. От всички герои той единствен никога не успява да живее в „своето време“, а е постоянно премятан от единия в другия край на таймлайна. Трети сезон отделя най-много внимание на най-младата му версия, на чиито кльощави плещи отново се падат най-страшните и саможертвени избори. Той докрай се проявява като един тъжен, примирен и добър войник, който е готов да направи каквото бъде поискано от него, без много много да си задава въпроси. Неговата версия в средна възраст пък е подчертано кисела и гневна, което остава някак недообяснено и с недостатъчно екранно време и поради тези неща – малко досадна. Мастърмайндът или сбръчканият Йонас е безскрупулен и влиза в ролята на истински студен и пресметлив злодей, който ръководи своето братство от пътници във времето към обещания им Рай. Но само той знае, че този Рай е всъщност окончателния край, поне по сметките, които той си прави.
Трети сезон отделя най-много време на развитието на образа на Марта във всичките ѝ времеви версии. От просто обекта на желанието на Йонас тя се развива до неговия пълноправен заклет враг. Прескачайки от свят в свят и от таймлайн в таймлайн заедно с нея ние успяваме да я опознаем и да разберем какво стои зад мотивацията ѝ за определни действия. Развитието на нейния герой е огледално на това на Йонас от първи сезон, когато той се запознава с всички версии на самият себе си и се бори да запази присъствие на духа.
От тримата главни протагонисти само за Клаудия е загатнато, че е нещо по-специално от връстниците си и на практика си е нещо като гений. И това е така и във вселената – всяка самоуважаваща себе си дуалност, се нуждае от трети компонент, защото иначе е скука. Клаудия е героят с най-интересна мисия, която едва в трети сезон успяваме да прозрем, въпреки че два сезона тя ни повтаря, че „просто все още не знаем как се играе тази игра…“ И на практика именно тази, която се старае да прозре какво става около нея и да бъде решаващият фактор, а не изпълнител е и закономерно тази, която намира правилните отговори и разплита възела.
Марта и Йонас са си най-обикновени тийнейджъри. Това, което ги прави това което са – Адам и Ева или „грешката в матрицата“, както те сами се назовават, е завидната им целеустременост, инат и отказ да приемат реалността. Коне с капаци, както си казваме у наше село. И това именно е красотата на внушението и оттам идва симетрията – те се борят срещу това, което не могат да променят. Борят се срещу собствените си желания, срещу самата си същност. И в тази борба всеки от нас може да бъде Избраният. Всеки, който обича, може да се окаже на тяхно място. Но да не прекаляваме с философските анализи.
Не мога да определя кой от героите е най-онеправдан. Все пак всеки от тях избира да изживее живота си, пътувайки във времето и посвещавайки го на хладни машинации със съдбите на хора. От друга страна никой от тях не притежава и същински избор, защото сам се връща да натика главата на по-младата си версия в торбата. Ролята на по-възрастните версии е да стрелят в тъмното с непоклатимо изражение и нетърпящ противоречие тон, а на младите да бъдат пожертвани като бели пухкави агънца за каузата. Като цяло доста реалистично.
Любовната история между Марта и Йонас изисква определени дребни компромиси от наша страна, но въпреки това е доста вълнуваща. Силно се набляга на тропата, че някои съдби са свързани през времето и пространството, и вълнува със своята трагичност. Сериалът обаче не е толкова наивен, за да се изчерпа с любовта между двама тийнейджъри. Даже напротив. Житейският опит на създателите личи от сложните взаимоотношения между героите и техните близки. Любовта понякога е предателство, а много често е от разстояние и е много много самотна. Трети сезон разгръща тази трагедия в пълен мащаб, но успява нагледно да покаже как любовта винаги дава смисъл, независимо дали се проявява като обожание, страст или омраза.
Иронията на това да се опитваш да промениш себе си и да се обричаш на страдание без край е просто великолепна. Тук научнофантастичният елемент с пътуването във времето е дори донякъде метафора за парадоксалността на човешката природа – илюзията за свободна воля и едновременно с това липсата на контрол върху собственото ти съществуване. Да, Dark е не само тъмен, но и дълбок. В три сезона никой нито веднъж не направи и една шега. Но затова пък в последния сезон няма серия, в която някой да не си поплаче. Какво да се прави – европейска му работа. Тук не си поплюваме като става въпрос за екзистенциална философия, война и вечност.
Вплитането на древногръцкия мит за Ариадна в цялата история също е елемент, който е любопитно да се оцени, особено защото се случва още в първи сезон. Ариадна* е младо момиче, което заради любовта предава семейството си, но никога не изживява щастливият край, на който се е надявала. Как това се отнася обаче към сериала? Донякъде приликите и препратките свършват до трагичната любовна история и кълбото червена нишка, което превежда героите през пещерния лабиринт към прохода към миналото и бъдещето. Митологичните препратки обаче винаги дават на историята изцяло нов пласт значения и може много да се спекулира за важността им за историята.
Разбира се, ако се съпротивляваме на мрачното и драматично настроение на сериала, ще забележим и някои забавни подробности и загадки. Някои от тях са следните: един неочакван парадокс на този сериал е, че срещнати с по-старите версии на себе си, тийнейджърите не въртят отегчено очи. Това или е много нереалистично, или просто в Германия възпитанието е друго. Така и не разбираме какво е станало с окото на Волер. Нито къде е този Винден, че да има толкова лондонска метеорологична обстановка. Нито пък дали всяко пътуване във времето остава версия на теб, към която можеш да се върнеш? Това са все въпроси, на които не е наблегнато и в третия сезон, но какво пък – и така става.
За сериал, който те принуждава да го гледаш с лист и химикалка и който в деветдесет процента от времето се движи прекалено бързо за сащисания ти мозък, Dark е чудо на съвременната телевизия. Кой би предположил, че сериал, който се върти около парадоксите на квантовата физика на ниво докторантура и при това е заснет изцяло на немски, може да стане такъв хит? Дали успехът идва от там, че сериалът не се прави на нещо, което не е, и със самочувствие разглежда теми като паралелни вселени, пътуване из времето и между тях, докато мимоходом демонстрира безсмислеността на съществуването ни? Не знам. Това, което знам, обаче е, че говорим за един от най-култовите сериали на нашето време. При това – с още по-култов Instagram акаунт (@darknetflix).
Не сте съгласни с позитивната оценка на сезона? Вижте и текста на Claymore!
Оценка: 10/10
Материалът на: Urd Claymore
„Постоянно някой повтаря, че началото е краят и краят е началото, или пък друга вече изтъркана реплика, до степен сериалът да залита към самопародия.“
I second that!
Целият трети сезон беше пълна бутафория,алтернативният свят беше изключително излишен и, о божке, имахме ли нужда пак да слушаме глупостите на Хана? Синът на Ева беше най-голямата простотия, която можеха да измислят и не фитваше никъде в сюжета на сериала.
Единствените моменти, които спасяваха сериала, бяха character development-а на първата Хана и Катерина с майка си – някак си успяха да резонират с моите емоции.
Само първи сезон беше перфектно реализиран и създаде високи очаквания на зрителя за нещо велико! Жалко, че отиде в калта.