Dark S02

 Предупреждение: ревюто съдържа спойлери за предишния сезон, четете на своя отговорност!

Dark беше събитие за мен, а подозирам, че и за повечето му зрители, особено ако са влезли на сляпо в него, с твърде бегла идея за какво става въпрос. Поглъщащата атмосфера на фатализъм, тайни, дребнавост и постепенното разкриване на времевата бездна, в която се гърчи цялото градче Винден, го превърнаха в един от най-добрите сериали и първи сезони, които съм гледал. Продължението имаше тежката задача да се опита не само да задържи същото качество, а и да надгради върху идеите и сюжета. Уви, не постига това толкова добре, колкото би ми се искало, но във никакъв случай не може да бъде наречен слаб, особено в сравнение с повечето конкуренция както в жанра, така и по Нетфликс, а и на пазара въобще.

Действието се развива месеци след събитията от първи сезон. Всичко започва на 21 юни 2020-а, за което разбираме, че е шест дни преди апокалипсиса, видимо опустошил Винден и вероятно немалка част от света в бъдещето на 2053-а, тоест 33 години по-късно по лунния цикъл.  Същото бъдеще, в което Йонас (Луис Хофман) бива изхвърлен от червеевата дупка при затварянето на прохода в края на първи сезон. Междувременно Улрих Нилсен (Оливер Масучи) седи затворен в лудницата заради опита за убийство на младия Хелге Доплер (Том Филип) и заради подозрение, че е отговорен за убийствата на другите две изхвърлени от машината на Ной (Марк Вашке) деца. Катарина Нилсен (Юрдис Трибел) е погубена от мъка по изчезналия си син и съпруг, докато Хана Канвалд (Мая Шоне) е твърдо решена да съсипе живота на Улрих колкото се може повече, след като го няма вече и синът ѝ, на когото да се опре. Междувременно времевата ножица се разтваря още повече. В 1921-ва виждаме кой всъщност е изкопал тунелите и поставил гравираните метални врати, зад които един ден ще се разтвори времевият възел, омотал съдбите на всички в малкото градче като избуял трънак. И така, сцената е подготвена, за да наблюдаваме как змията продължава лакомо да поглъща собствената си опашка.

Втори сезон започва със сравнително щадящо темпо. Надписите ясно информират зрителя кое кога се развива, но тези явни маркери постепенно изчезват и ние трябва да се оправяме сами с честите смени между вече пет времеви линии. Това продължава по същия елегантен начин, с минимално количество чиста експозиция – всичко е показано с паралелни кадри или смислени преходи между различните сцени, а годината е ясно обозначена дали чрез цветова градация, дали чрез лицето на даден персонаж, непосредствено след като сме били свидетели на събитие с участието на по-младата му или по-възрастната му версия.

Разбира се, имаше моменти, в които бях подведен от привидно новата информация, която се третира като стара, или в които обърквах някой по-маловажен персонаж, но за всичко това виня собствената си разсеяност. Сравнително по-малкото количество експозиция – все пак в първи сезон се запознахме с почти всички герои – задава едно методично, но в последствие и неумолимо свирепо темпо на действието. Героите са като в капан и колкото повече се съпротивляват, толкова повече се оплитат.

След като вече сме запознати с природата на случващото се и с множеството играчи и участници, въпросът преминава от “кога” в първия сезон към “защо”. Тук най-накрая получаваме някакви отговори, по-конкретно за мотивацията на старата Клаудия Тидеман и опозицията, с която се бори – в лицето на обезобразения Адам (Дитрих Холиндербоймер), основател на тайната организация Sic Mundus*, стояща зад Ной и експериментите с деца от първи сезон. Целта на Клаудия привидно е да пререже гордиевата времева примка, превърнала Винден от обикновен малък градец с дребни тайни в Авраамов дом за убийства и интриги, че и в епицентър на апокалипсиса. В един от най-интересните моменти за сезона Адам заявява, че времето е техният враг, времето е Бог и трябва да го убием – перифраза на Ницше. Или както казва Миккел/Михаел Канвалд (Себастиан Рудолф), той самият може да е просто тумор, част от по-голям израстък, който трябва да бъде отстранен.

Как точно Адам планира да осъществи това, не е ясно, но той настоява, че този последен цикъл на времевата примка трябва да протече както обикновено, за да може да се приведе в действие последната част от плана му и човечеството да бъде освободено от времето… което може и да доведе до пълното унищожение и на човечеството, и на времето. Мотивацията му не е кой знае колко новаторска, но аз всъщност съм силно заинтригуван как би бил представен един такъв “атентат” срещу времето конкретно в този сериал, предвид консистентния детерминизъм, с който са обрисувани причинно-следствените връзки в една стабилна времева примка. Много добро решение е и подходът в представянето на двете борещи се фракции на Клаудия и Адам, всяка от които заявява, че тя е светлината, а другата – мракът, докато в същото време виждаме как и двете страни манипулират и използват хората по различни начини, което навежда на подозрението, че най-вероятно крайните им цели не вещаят нищо добро за никого. А и все още нямаме пълната картина какво точно искат и планират.

Впрочем по-силният фокус върху Клаудия Тидеман (Юлия Дженкинс) и баща ѝ Егон (Христиан Пецолд) е сред най-силните страни на сезона. Виждаме я как като момиче споделя на Тронте Нилсен, че почти няма връзка с майка си и че няма да повтори тази грешка със своята дъщеря… само за да станем свидетели как през 1986-а прави точно това, погълната от манията по разкритията на собственото си бъдеще и това на семейството ѝ.

Егон Тидеман, от друга страна, придобива чертите на герой в класическа трагедия, след като въпреки всички положени усилия не успява като млад полицай (Себастиан Хюлк) да разплете мистериите около мъртвите деца от 1953-а, нито успява да се справи със задачата си през 1986-а. Кулминацията на неговата нишка, точно в мига, в който най-накрая е разрешил загадката, несъмнено е една от най-ударните и драматични сцени на сезона.

Дори където героите нямат толкова силна сюжетна линия, актьорите им заслужават особена похвала. Е, може би с някои изключения като възрастния Йонас (Андреас Питшман) например, чието изпълнение доста куца – нещо, което може би не се забелязваше толкова много в предния сезон, където беше странник с качулка и не му се налагаше да проявява емоции. Актрисата на Марта (Лиза Викари) също сякаш има един предварително зададен режим и извън сцените на тъга и гняв ѝ липсват нюанси, каквито наблюдаваме в леките тикове и жестове примерно на Ной или при новозначения инспектор Клаузен (Силвестер Грот). Дитрих Холиндербоймер пък е чудесен в ролята си на Адам, с този заплашителен  гърлен бас, с който декламира фаталистични речи за човешката природа, както и с умението само с поглед да предаде надменност или друго чувство.

Тук искам да отбележа колко се възхищавам на умението на сериала да съчетава пътуването във времето с драматичното по един почти ненатрапчив начин. С толкова голям каст няма как да се отдели достатъчно време на всеки отделен персонаж, но благодарение на актьорската игра и на сценария, в съчетание с безупречния подбор на актьорския състав – специално са търсени хора, които да си приличат достатъчно, за да могат да изпълняват по-младите и по-възрастните версии на героите – характерите са щриховани пестеливо, но в никакъв случай немарливо. Това е в сила дори за иначе по-маловажни за сюжета персонажи като Катарина Нилсен или Александър Тидеман. Именно това, а не толкова машините на времето, тъмната материя или научните термини, дефинира Dark като научнофантастичен сериал, при това добър.

Важен е и фокусът върху монументалността на времето, дори и когато става въпрос само за отделните човешки създания. Бих спорил, че сериалът се възползва от тропа на времевата бездна/time abyss, макар да не става дума за нечовешки времеви отрязъци от милиони години, както примерно в случайна космическа опера с кораби, по-бавни от скоростта светлината. Времевата бездна тук се открива в линията на Улрих например, който прекарва трийсет и три (вероятно и повече) години в лудница, за да доживее момента, когато синът му и той самият като ученик, са живи. Този дисонанс, това изгубено време трудно се постига в реалистичната фикция. Творби като Врява и безумство на Фокнър разглеждат разяждащото влияние на времето върху хората и връзките по цветист, “субективен” начин и го правят добре, но фантастиката може да разглежда тази тема по един особено многоъгълен и “студен” начин, особено подходящ за такива теми. В което за мен се крие трайното обаяние на Dark.

Въпреки това обаче, този сезон има определени слабости. Най-вече прекаленият акцент върху юношески любовни драми, било то между Магнус и Франциска или между Марта и Йонас. Признавам, че фатализмът от предния сезон, който се изразяваше в любовните отношения между примерно Катарина и Улрих, ми беше забавен, а да не забравяме, че Хана цял живот си остава влюбена в Улрих. Но когато виждаме четирийсетгодишния Йонас, който все още е влюбен в Марта и е покрусен от смъртта ѝ преди повече от трийсет години, става леко прекалено,  че дори и леко странно. Странно по начин, нямащ нищо общо с това, че тя му леля, а по-скоро че е на шестнайсет години, а той е (пре)зрял мъж. Възможно е въпреки пътуването във времето той да е емоционално неразвит, но това не прави чест сценаристите, тъй като и без това не му е отделено особено внимание.

Друга мушица в кацата с мед е явно задължителното по договор наличие на монтаж с песен във всеки епизод. Това го имаше и в първи сезон, но може би не ми се е сторило толкова натрапчиво, просто защото песните са ми харесали повече или са били по-подходящи. Тъй или иначе, повечето такива монтажи този сезон ми въздействаха предимно на визуално ниво, с изключението на абсолютно разкошната употреба на My Body Is A Cage от Питър Гейбриъл в кулминацията.

Има го и моментът, че този сезон завърши доста по-отворено и с по-отявлен cliffhanger от първи, и в резултат се усеща като средна част от трилогия с един централен сюжет, свързващ трите книги, където всяка е просто част от цялото, а ла Властелинът на пръстените. Не ми хареса и липсата на детайлност конкретно в бъдещето на 2053-а. Виждаме, че зоната с експлодиралата божествена частица е отцепена със стена, върху която има табела на няколко езика, което намеква че все някаква власт е останала след инцидента от 2020-а. Но ако това е така, защо хората, живеещи и патрулиращи около стената, изглеждат като изскочили от Лудия Макс или като преживели зомби апокалипсис? Възможно ли е радиацията заедно с климатичните промени след експлозията на тъмната материя да са предизвикали постепенен крах на цивилизацията? Все пак го има и този детайл: въпреки опустошението около Винден, по дърветата се забелязват огромни кошери на оси, за което наскоро се писа, че е следствие от климатичните промени.

Други случайни въпроси, които ми изникнаха в главата след като го гледах и са по-скоро вектори за спекулация, отколкото критики:

• Старата Клаудия (Лиза Кройцер) споменава на Йонас, когато са при баща му, че е видяла свят без него и положението там не е розово. Това за мен е силна подсказка, че или Клаудия е пътувала до друго измерение, с помощта на някой като Марта №2 от финала , или сама е открила начин да премине в друг свят.
• Друг вариант е самата Клаудия да е донесла технологията на апарата за пътуване във времето от друго измерение, което би обяснило както репликата ѝ към Йонас, така и факта, че от това, което ни е известно, никой друг не би могъл да даде тази информация на Х. Г. Танхаус, предвид че всички гледат от нейните записки в тетрадката с трикетра.
• В тази връзка Х. Г. Танхаус е препратка както към Х. Г. Уелс, автора на Машината на времето, така и към средновековния минезингер Танхойзер, на когото Вагнер посвещава опера и откъдето най-вероятно идва името Tannhauser Gate в Blade Runner.
• И най-интересното за мен – появата на Марта №2 дали е нарушение на времевата примка, или е част от нея? Струва ми се, че и двете неща са възможни, тъй като възрастният Йонас споменава как е видял Марта да умира, но не споменава нищо във връзка с друго измерение, дори когато става словоохотлив за преживяното от него. А спасеният от Марта №2 Йонас е млад, тоест тепърва трябва да измине времето, необходимо да се превърне във възрастната си версия. Но тогава пък не знам как Йонас-старши ще остарее с още четиридесет години, за да се превърне в Адам, ако скочи само с трийсет и три години във времето заедно с Бартош, Магнус и Франциска. Особено предвид че последните двама са възрастни членове на Sic Mundus през 1921 година.
• Интересен момент е, че при пътуване във времето се появява черна сфера, а когато Марта №2 използва устройството за пътуване между измерения , се вижда малка експлозия от светлина през прозореца. Но не бих прибързвал да обвързвам това с метафори за кой е „добър“ или „лош“ според това коя технология използва, не и в този сериал.

И така, макар и да ме подразниха някои неща, втори сезон все пак е изключително качествена телевизия и научна фантастика и се надявам когато излезе и третият (на 27 юни), да ни даде отговори, но и да ни остави с приятна щипка мистерия. Ако завърши подобаващо, Dark ще влезе в аналите на научната фантастика като една от най-добрите истории с пътуване във времето. Убеден съм в това. Остава ни само да чакаме.