Явор ЦаневКрайно време беше да възродим рубриката „Разкази“, в която да публикуваме разнообразни творчески напъни – и собствени, и на гостуващи автори. Така се случи, че човекът, който ще пререже лентата на начинанието, е Явор Цанев, издателят на списание „Дракус“.


И така, дами и господа, представяме ви един от разказите в сборника „Странноприемницата“.

 

Таласъмът на таласъма

Таласъмът се изходи точно по средата на залата, после оформи изпражнението, така че да прилича колкото се може повече на човешко, и кискайки се, затопурка нагоре по стълбите. Когато стигна до тавана, той се опита да остане поне за миг сериозен – нещо, което много трудно му се удаде. Планът му бе изпипан до съвършенство, не напразно го обмисля цяла седмица, но сега трябваше да внимава при изпълнението.

Прокара пръстите си по металната врата, зад която се намираше обитаваното само от него пространство между таванската плоча и керемидите. Напипа катинара, долепи устни до ключалката и като духна с всичка сила, го отвори. Този път нямаше съмнение, че ще се отърве от нощните пазачи. Откакто се мотаеха из територията му, животът се бе превърнал в ад. Обикаляха по етажите, надничаха къде ли не, а той трябваше да се промъква незабелязано до всяко кътче в сградата. Проблемът бе в това, че нощем таласъмът се виждаше…

С риск да го спипат, той бе опитал всички традиционни начини, за да разкара натрапниците, но от цялата дандания само успя да изплаши двете чистачки. Те суеверно се кръстеха, когато чуваха стъпки в иначе празната сграда, когато асансьорът тръгнеше без причина или чуеха демоничния му кикот. Пазачите – напротив: тръгваха веднага да обикалят, светеха с фенерчета или най-опасното – стояха и дебнеха в тъмното. Толкова пъти таласъмът се беше промъквал на пръсти зад гърбовете им, толкова пъти ги беше подслушвал какво си говорят…

Точно така той разбра за плана им да донесат записващо устройство и да го поставят някъде в сградата, за да документират тайнствените звуци.

Пфу! На тях им беше интересно!

Цяла седмица таласъмът стоя на тавана и естествено, пазачите не успяха да запишат никакъв тайнствен звук. През тези дълги нощи, обаче, той измисли пъкления си план. Това днес беше само началото…
Тананикайки си стар таласъмски химн, таласъмът се натика в ъгъла, където се намираше леговището му и се сви на топка. Плътта му започна да избледнява от заревото на утрото, прокрадващо се през капандурите.
В отдалечения край на сградата изщрака ключалка и едната от чистачките, без нищо да подозира, влезе вътре. След пет минути пристигна и втората, а малко по-късно те откриха онова…

Събуди се от нечие присъствие.

Все още беше ден, светлината се процеждаше през капандурите, а във въздуха се въртяха прашинки. Приглушеният шум от преминаващите коли стигаше до леговището му, но не това го бе събудило по никое време.
Огледа се. Много внимателно, без да помръдва. Само очите му обходиха пространството наоколо, бавно, съвсем бавно.
Със сигурност имаше някой, но таванът изглеждаше съвсем празен. По гредите висяха тлъсти паяжини, обаче дори и те не помръдваха. Нито пък ставаше течение.

Таласъмът се размърда внимателно, въпреки че много добре знаеше – през деня е напълно невидим за хората. Изправи се, направи няколко леки стъпки и се вцепени.

Вратата!

Вратата беше затворена. През малкия процеп се виждаха част от халките и катинара. Никой не би могъл да влезе през тази пролука. Никой, но присъствието на нещо голямо, живо и застрашително определено се усещаше.
Таласъмът долови съвсем лек полъх, сякаш някой мина откъм гърба му. Извърна се рязко, но всичко си беше на мястото. Като че ли нищо не се беше помръднало. Той присви очи и му се стори, че различава прозрачен стъклен силует. Място, където прашинките не се въртяха на светлината…

Изведнъж получи такъв страхотен удар, че се претърколи назад и блъсна главата си в една от гредите. Изправи се моментално, но отново не видя никой. Прилепи се към стената и пак присви очи.

Да! Силуетът от стъкло се движеше!

Таласъмът приклекна и извади ноктите си. Озъби се и изръмжа. Това нещо, каквото и да беше то, го виждаше. Нека види истинския му вид тогава! Козината му настръхна и очите му кръвясаха, зеленикава пяна изби от ноздрите му, а ушите прилепнаха назад към тила. Той отърка кучешките си зъби един в друг и те изскърцаха зловещо.

Силуетът се хвърли напред, таласъмът също се хвърли и изрева. Сборичка се с невидимия си враг, а през мислите му преминаха бързо всички предания и всички легенди, които старите таласъми разказваха. Нима беше вярно това, че има други светове, обитавани от страшни същества? Че понякога те неочаквано идват и нападат…

Нещо ужасно и силно се обвиваше около него, правеше го безпомощен и го смазваше в прегръдката си, после огромна невидима челюст изщрака и отхапа главата му.

Известно време невидимото същество се ослушваше, после се приведе над трупа на таласъма и започна шумно да се храни. Докато успее да го изяде целия, навън започна да се стъмнява, в таванското помещение нахлу мракът и на него му се доспа. Запъти се към леговището на таласъма, но не можа да се побере в него и затова се просна да подремне направо върху бетона.

Пазачите бяха страшно ядосани.

Някой се беше изходил по средата на залата и то по време на тяхното дежурство. Според чистачките – дори някой от тях! Бяха им го заявили, като ги гледаха с особено неприятно изражение.

Те обаче се досещаха…

Това можеше да е само онзи същият, който се опитва да ги плаши нощем, онзи, който се прокрадваше зад гърбовете им и който явно живееше някъде тук – в сградата. Вече я бяха обиколили цялата и бяха стигнали до единственото място, където би могъл да се крие – на тавана.

Нямаха ключ само за там. Не се бе налагало от години някой да се качва и ключът бе запилян някъде.

Постояха пред металната врата, но отвътре не се чуваше нищо. Единият от пазачите пъхна железен лост и напъна катинара. Влязоха в прашното пространство между таванската плоча и керемидите. Осветиха ъглите с прожекторите си, но не видяха никого. Може би щяха да почувстват таласъма, ако бе жив, но нямаше как да почувстват неговия таласъм.

Дори не усетиха нечие присъствие.