Марсианецът

Нийл Геймън разказва, на няколко различни места, една чудесна история, в която той, ненадейно поканен от нищото на научнофантастична конвенция в Китай, пита отговорните лица: „Как така изведнъж, след толкова време, защо?“. Отговаря му се, че китайското правителство, притеснено от липсата на иновации, изпратило екип в Силициевата долина, за да проучи причините за креативния гений, с който е известен регионът. В интервютата с инженери, артисти, предприемачи и прочие, китайските изследователи срещат масово един натрапчиво повтарящ се отговор на въпроса „Какво те мотивира да се захванеш с това?“. „Като малък четох много научна фантастика.“

Марсианецът на Ридли Скот е демонстрация именно на тази свръхсила на научната фантастика: да вдъхновява, и то трайно. След поредица от издънки и забравими филми, режисьорът, дал ни Блейд Рънър и Пришълец, най-сетне напомни за себе с филм, за който поне известно време ще се говори с детски ентусиазъм в очите. Марсианецът е едно своеобразно художествено кацане на Луната – емблема за възможностите на човешкото съзнание и воля, сигнална ракета, маркираща докъде могат да ни отведат мечтите (вариация на Геймъновата история е това интервю с Нийл Деграс Тайсън, в което Тайсън обяснява как космическата програма на Щатите през 60-те е задвижила въображението на американските деца, а оттам и самата американска икономика).

Кацането на Луната до голяма степен е използвано за пропаганда и насаждане на определен начин на мислене. Марсианецът всъщност не е много далече от това. В допълнение към продуктовото позициониране на някои марки монитори и маратонки, филмът си е една голяма реклама на НАСА и евентуалните бъдещи мисии до Марс с човешки екипаж. В случая обаче рекламата e частта, заради която си струва да изтърпим телевизионното предаване около нея, а излъчването ѝ трудно можеше да дойде в по-подходящ момент – седмица, след като беше обявено откриването на течаща вода на Марс, докато компании си правят сметките да снимат Биг Брадър на червената планета, а Илон Мъск предлага да я тераформираме чрез бомбардиране с ядрени оръжия.

Филмът е адаптация на хитовата книга от 2011-а година, в която нещастно изоставеният на Марс и смятан за мъртъв астронавт, Марк Уотни (Мат Деймън), се превъплъщава в модерен Робинзон и със силата на науката и волята се бори за оцеляването си. Докато решава проблем след проблем, като например какво да яде и как да се сдобие с повече вода, Уотни успява освен всичко да установи връзка със Земята и екипажа си, който междувременно прекосява бездната между двете планети. Цялата история е един низ от решаване на съвсем практически задачи, не само от героя на Деймън, но и от учените и инженерите на НАСА, от колегите на Уотни. Както казва главният герой: „I’m going to have to science the hell out of this.“ Немалко читатели се оплакват от книгата заради твърде дълбокото ѝ вторачване в сметки и обяснения, за сметка на човешкото; едно от ревютата дори нарича филма научна фантастика, а книгата – фантастична наука. Не съм я чел и не мога да коментирам. Дрю Годар (The Cabin in the Woods, Cloverfield, World War Z, Lost, Buffy the Vampire Slayer) обаче е написал чудесен сценарий, който в комбинация с експертно свършената работа по всички останали фронтове, прави 140-те минути на филма неусетни.

Разказът за оцеляването на Уотни и как тази история обединява човечеството наистина тече по хипнотизиращ начин, както го правят класики като Междузведни войни, Индиана Джоунс и Аватар. Науката и технологията присъстват във фокуса му, но не го превземат в нито един момент, нито пък са сведени до изтъркани клишета, от които всеки втори зрител чува гласа на режисьора („Дай ми сега един лист и молив и ще ти обясня що е то червеева дупка“). Хуморът, човечността на героите, убедителността на актьорите, шашкащите кадри, темпото и балансът между тези елементи – все инструменти, които са използвани точно както трябва, за да може тази история да работи и простичкото ѝ, но силно и устойчиво послание, да звучи някак истински.

На всички ни е ясно, че в реалния живот нещата не се случват и вероятно няма да се случат точно така. Ридли Скот обаче хитро е построил части от филма върху един добре отработен начин на презентация, на който сме свикнали да се доверяваме, а именно телевизията. Марсианецът предлага предостатъчно, за да си струва да го видите на кино, но в същото време нито е сиджиай-екшънест блокбъстър от рода на Отмъстителите, нито преследва високи естетики от реда на Гравитация и Интерстелар. Това е на моменти дори парадоксално уютен филм, който приключва с финални надписи, излезли като от телевизионен сериал, а в една от сцените изоставеният Уотни чак гледа с половин око знаковия седемдесетарски Happy Days. Макгайвър на твърдата научна фантастика – определението като че ли му подхожда.

Сред всички неща, които работят чудесно – и без да изпъкват прекалено – актьорската игра заслужава специално споменаване. Мат Деймън прави учебникарска роля: сигурно половината от характера на героя му е изразена чрез жестовете, мимиките и реакциите му, през тона и интонацията, и погледа. Това са инструментите, с които киното може да разкаже една история по-различно и по-добре от литературата, и тук те са в ръцете на майстори. Останалата част от каста, както може да се очаква от филм на този режисьор, е пренаситена от звезди (или по-скоро щеше да е, ако филмът беше зле направен). Джесика Частейн като командира на мисията до Марс заковава погледа върху себе си в почти всяка сцена с нейно участие, а само една част от останалите запомнящи се актьори включва Чуетел Еджиофор (12 години робство), Джеф Даниелс (The Newsroom), Кристен Уиг (Шаферки, Saturday Night Live), Майкъл Пеня (Края на смяната), Себастиян Стан (Капитан Америка), Кейт Мара (House of Cards), Шон Бийн (Много филми, в които героят на Шон Бийн умира, Ще умре ли в този?). Всеки един от значимите за историята герои се усеща като личност, която е истински отдадена на работата и убежденията си (една чудесна сцена успява почти без диалог и в рамките на около минута-две да те вкара в ежедневието на инженер гений, работещ и на практика живеещ в офисите на НАСА).

Сценарият е наистина прекрасен, както с уютността, така и с научнофантастичността си. На места като че ли се притесних, че ще се озове на другия полюс от споменатите горе визуални спектакли на Куарон и Нолан и съвсем ще избегне взирането в безкрайността на Вселената и сюблимната смесица от ужас и красота на космоса; но и това го има, макар и в малки дози: в няколко разтварящи съзнанието кадъра към марсианските равнини, в няколко вметнати реплики на Мат Деймън, в Starman на Дейвид Бауи и в Джесика Частейн, разрязваща екрана с безтегловното си движение по продължение коридорите на космическия кораб „Хермес“. В кулминационната сцена, която дори си позволява да завърши с едва прокраднала се бегла библейска нотка.

Марсианецът надали ще се запомни с който и да е от елементите, които го съставляват, сами по себе си идеално изпълнени и сглобени. Не мисля и, че ще се превърне в класика като другите големи фантастики на Скот. Етосът на научната фантастика обаче, на който филмът е първокласен проводник, вероятно ще резонира дълго някъде там в съзнанията на много зрители.