Убийството на свещения елен

Убийството на свещения елен е странен филм, макар и на хартия не толкова колкото предния англоезичен опит на Йоргос Лантимос, The Lobster. Тук няма фарсова дистопия, в която хората без половинки за наказание биват превръщани в животни, но има едно пъплещо усещане за нередност, дори преди същинската завръзка да бъде разкрита. Лентата е написана по мотиви от историята на Ифигения от древногръцката митология, макар и да се развива в наши дни. Казвам история, защото, естествено, съществуват различни вариации на митовете и пиесите около Троянската война. В Агамемнон на Есхил, едноименният протагонист е принуден да принесе дъщеря си Ифигения в жертва на Артемида заради дързостта да се хвали, че е по-добър ловец от нея, и заради това, че убива неин свещен елен. Иначе гръцките кораби не биха могли да потеглят към Троя. От друга страна, в пиесата на Еврипид, Ифигения в Таврида, Ифигения бива заменена на олтара със свещен елен от самата Артемида, в чиято предана жрица героинята се превръща със съзряването си. Кой от вариантите подхожда на заглавието и филма, зависи от зрителя и интерпретацията.

Отварящият кадър на издуващо се, биещо сърце под операция задава целия тон на филма: едновременно отблъскващ на инстинктивно човешко ниво и интригуващ; гледка, от която не можем да извърнем очи. В добавка свири Jesus Christus schwebt am Kreuze (Иисус Христос се качва на кръста) на Шуберт във фа минор, съпоставяйки пречистването на човечеството от грях с изхвърлянето в коша на окървавени престилка и хирургични ръкавици – хирургът е направил всичко възможно и се освобождава от по-нататъшна отговорност. Опериращ е главният герой, Стивън Мърфи (Колин Фарел). Той е блестящ сърдечен хирург в безименен американски метрополис. Живее американската мечта в изискана къща с красивата си съпруга, успешната офталмололожка Анна (Никол Кидман), сина си Боб (Съни Сулджич) и дъщеря си Ким (Рафи Касиди). Само че има една уговорка – Стивън редовно се среща с тинейджър на име Мартин (Бари Коган) за обеди, разходки и разговори. Случващото се между тях е по-мъгляво и необичайно от първосигналните асоциации на публиката. В хода на филма научаваме за връзката между тях и ставаме свидетели на избора, който Стивън трябва да направи заради общото им минало.

Дори преди този поднесен изневиделица момент обаче, нещо се усеща не наред – казват ни го пискливите тонове на саундтрака, полегатите и ниски ъгли на камерата (т.нар. Dutch angle), широкоъгълният обектив и пълзящото движение на перспективата. С въпросните техники и моментната употреба на дронове се създава усещане за неудобство у зрителя от една страна и леко воайорски поглед към събитията от друга. Лантимос и операторът Тимиос Бакатакис ни правят съпричастни към дистанцирания поглед на филма към света и изпълващите го персонажи и чрез наблягането върху материалния (и капиталистически) мащаб на околната среда. Често от ъгъла на стаята наблюдаваме човечетата на филма, засенчени от екстравагантно обзаведената им къща, пълна със скъпи лакирани мебели и ламперия, или пък чернеещи на фона на ослепително бели „катедрални“ болнични коридори и стаи.

Тази студенина намира изражение и в сивотата на персонажите (съответно и актьорската игра), при все топлата цветова гама и острите, ярки цветове  Не съм запознат с предишните ленти на гърка, но от това, което съм чел и чувал за тях, там също играта на актьорите е сдържана, може да се каже дори дървена, както в случая. И ако за The Lobster се говори като за очевидно фарсова творба, Убийството е много по-сериозен, но и силно черно-комичен филм, до голяма степен именно заради роботизирания говор на персонажите. Хора без реални проблеми до появата на Мартин в живота им, живеещи в буржоазна идилия, но май не особено доволни от това, те еднакво равнодушно обсъждат първия цикъл на Ким, дали кожена или метална каишка е по-добра за часовник и прочие прозаични глупости. Следователно в сцени от филма, които под чужда режисура биха представлявали възможност за висша драма, а тук са по-скоро трагично зрелище, се появяват неподходящо смешни контрасти между положението на образите, реакцията им към него и емоционалната им изразителност.

Самите актьори се справят чудесно с дадения им сценарий. На Кидман от време оно ѝ се отдават разни ледени кралици, така че тук моментите, в които нарушава тази фасада, главно в пристъп на гняв, я правят може би най-очевидно човешкия образ в Лантимос-свят. Фарел работи отново с Лантимос и чудесно предава чрез дребни промени в изражението реалното емоционално състояние на Стивън, с изключение на една-две по-отявлени сцени, в които участват Анна и другите герои. Децата изглеждат като такива, но не звучат като деца, което уплътнява атмосферата. Бари Коган пък придава на Мартин интересен микс от потенциално слабоумна бавност, юношеска стеснителност и доза социопатия и припряност, демонстрирани в някои страхотни мигове на физическа игра.

Каква обаче е цялостната тематична цел, към която са впрегнати всички тези елементи на филма? Възможно и логично е той да се чете именно като приравняване на митологичния Агамемнонов хюбрис с арогантността на Стивън , който оперира пиян върху бащата на Мартин . Но предвид ударението върху образите на традиционното американско семейство, както и тези на класически американски закусвални, големи къщи с веранди и морави, спокойни предградия, може да се чете и като намек, че привилегированият стил на живот на семейство Мърфи е сам по себе си също толкова престъпление, колкото действията на Стивън и Агамемнон. Заради това, Мърфи заслужават наказание. Ироничният фокус на филма чрез няколко персонажа върху „хубавите, чисти ръце“ на Стивън и подхвърлената от Мартин забележка за „тихия, чист, красив“ квартал, в който живеят Мърфи, за разлика от „не толкова хубавия“ квартал, в който той живее с майка си, подкрепят това четене. Лично аз обаче останах озадачен от употребата на телесни функции и части в определени части от филма, дали в диалог или визуално. До края не можах да разбера дали са просто случайни вметки за менструация, сравнение на окосменост между мъжките герои и т.н, породени от режисьорски интерес към темата или пък са проява на езическото и древногръцкото във филма.

И въпреки споменатите плюсове; въпреки граничното пространство, в което се развива филмът, у което в никой момент не проличава престъпване от „реалността“ към необяснимото, защото те съжителстват заедно при Лантимос; въпреки звуковия дизайн и саундтрака, изпълнен с Бах, съвременни композиции и винаги зловещата Carol of the Bells; въпреки всичко това филмът кънти на кухо, когато опре до кулминацията. Когато цялата конструкция е основана на иронична дистанцираност, трудно се съчувства на персонажите, колкото и убедително да играят актьорите в ограничените си роли, колкото и да насилваме симпатията си, докато гледаме как се гърчат. В резултат, се чувствах сякаш филмът се бори със себе си, в опита хем да бъде съвременна адаптация (колкото и бегла) на гръцка трагедия, хем да изпълни другите си естетически цели, вписани или в анти-буржоазната интерпретация, или в една сюрия други.

Трагедията изисква катарзис, аз не получих такъв. И въпреки това не мога да отрека, че след тези две гледания някога бих гледал филма и трети път, просто защото има нещо в странната, обезпокояваща текстура на изживяването и неяснотите, които го правят хипнотичен за гледане. Макар и да провлачва леко и да е може би по-мътен, отколкото е нужно, ако са ви харесали The Lobster и Dogtooth, препоръчвам да го гледате. За останалите, премислете как ви звучи описаното и ако ви се гледа нещо, което може да не ви хареса, но безспорно притежава самобитна творческа искра, тогава Убийството на свещения елен е добър избор.