Фантастичните животни: Престъпленията на Гринделвалд

 СПОЙЛЕР: в този текст планирам да обсъждам какво ми направи впечатление в Престъпленията на Гринделвалд, така че ако още не сте го гледали, тук е моментът да се оттеглите с достойнство. 

Готови ли сме?

Добре. Вместо стандартния формат, мисля да карам точка по точка. Текстът ще е повече моите мисли по въпроса, нежели структурирано ревю. Надявам се тук да има по нещо за всеки, независимо дали филмът ви е харесал, или не. И понеже резултатът е доста дълъг, съм маркирал новите теми в различен цвят, така че се чувствайте свободни да прескачате.

На първо място искам да говоря за сценария. Дж. К. Роулинг, каквото и да си говорим, е феноменален автор. Достатъчно време е минало от излизането на Хари Потър и Философския камък, за да знаем, че успехът ѝ не е случаен и магическият ѝ свят е оставил трайна следа в цяло едно поколение. Ако не като мащаб, то като вдъхновение тази вселена е на ниво, съпоставимо с това на Star Wars или Marvel Comics. Свят, в който искаме да се връщаме отново и отново и който винаги ни носи нещо ново и неочаквано.

Проблемът обаче е, че Роулинг е писател, а не сценарист. И съответно по-големият проблем, произхождащ от този, е, че когато имаш толкова много влияние върху дадена индустрия, няма кой да ти каже „не“. В резултат, Престъпленията на Гринденвалд е интензивна оргия от сюжетсюжетсюжетсюжет, в която има твърде много истории и твърде много развития за двучасов филм. Структурата му вероятно би работила като роман, но в сценарна форма е на практика три отделни филма, нагъчкани в един.

Зрителят няма време да осмисли новия герой, новото сюжетно развитие, новата информация за света и историята му, и Роулинг го шамаросва с още нещо ново. Съответно нито едно от тези неща не получава пълнокръвно развитие, сценарият няма място да диша, и Престъпленията на Гринделвалд те задушава със сюжетната си гъстота.

Ако това беше единственият му проблем обаче, филмът щеше да е змей (или келпи, хар хар хар). За съжаление, неспособността на Роулинг да се саморедактира, и липсата на професионални сценаристи, които да я напътстват в писането на непознат медиум, е само дискомфортната рамка за един куп отделни проблеми.

Да започнем със сюжетните развития. Когато успеем да разплетем възлите на историята, тя се оказва странно – ако ми простите израза – недоклатена. Гринделвалд се опитва да примами Кридънс да се присъедини към него, с информацията за произхода му. Дотук добре, но парчетата не пасват. На ниво канон, Кридънс няма как да е брат на Дъмбълдор (макар че ако се заслушаме в подбора на думи, Гринделвалд никъде не казва директно, че Албус му е брат), защото при все липсата на канонична възраст, този герой е или тийнейджър, или в началото на 20-те си години. Тоест той е бил роден след смъртта на Кендра Дъмбълдор (и вероятно дори тази на дъщеря ѝ Ариана). Пърсивал би следвало да е бил в Азкабан от десетилетия, ако не мъртъв, така че нито един от родителите на Албус не е в състояние да произведе нов син.

Което ни оставя с три основни теории. 1) Гринделвалд лъже и Кридънс не е част от това семейство. Имаме сериозни причини да вярваме, че Ариана е била Обскюрал и вероятно той просто иска да използва този резонанс като психологическо оръжие срещу Дъмбълдор. Това обаче не обяснява феникса. 2) Гринделвалд лъже и Кридънс е някаква форма на племенник на Албус, вероятно неизвестен към момента син на Абърфорт. Това е безсмислен обрат на ниво тематизъм, но всъщност най-логически издържан откъм канон. 3) Кридънс не е Обскюрал, а Обскюръс – не магьосник, чиято магия е била извратена от репресия, а самата магия, и по-точно – магията на Ариана. Което е супер интересен и всъщност възможен обрат, но не обяснява защо Гринделвалд му дава име, и то с думите, че му го „връща“.

За съжаление, най-вероятното обяснение на тази гаргара е РЕТКОН. Роулинг винаги е била откровена с факта, че хич не я бива с датите, и Престъпленията на Гринделвалд ни демонстрира това нагледно с присъствието на Минерва МакГонагъл, която би следвало да не е дори родена все още през този период, а какво остава да е преподавател в Хогуортс. Но ако Кридънс наистина е Дъмбълдор, това означава, че по някакво безумно стечение на обстоятелствата Лита Лестранж е сменила едно бебе от Велико Древно Магическо Семейство с друго бебе от Велико Древно Магическо Семейство, по някаква причина също пътуващо към Америка на кораба (който май е Титаник – ох…), и то БЕЗ магическа защита. Което безумно съвпадение става още по-безумно, ако Албус знае за въпросния си брат/племенник/син/балиго, но го е оставил да бъде пренесен в Новия свят, където да го малтретира някаква религиозна тьотка…

Което, уви, не би било твърде встрани от типа развитие, от който страдат повечето герои в този филм. Ще карам по ред на появата им във филма. Гринделвалд – титулярният злодей на тази поредица, идолът на Волдемор и вейп бро – ни е представен като двуличен фашист със златен език, който е способен да убеди всеки да се присъедини към него. Проблемът е, че сценарият се омазва кардинално, когато стигаме до речта му в края на филма. На първо място, разбирам, че е неизбежно, но наистина ли ни трябваше да се набатачваме във Втората световна война? На второ, и по-важно, подозирам, че целта на видението е да ни представи Гринделвалд като убедителен, да направи неговата страна по-привлекателна от тази на Злия Нацист Скелетор от Хари Потър поредицата… обаче сериозно ли сега трябва да симпатизираме на страната, която се опитва да спре човека, който иска да предотврати световна война?! Това е меко казано тъпа идея, дори не мисля, че има нужда да обяснявам защо.

Втора, но не и по-важност, понеже е най-опропастеният образ в познатата ни художествена вселена, е Куини. Невинна и магнетична в предишния филм, тя се натриса в сюжета на Престъпленията на Гринделвалд като изнасилвачка (почти буквално), която прекарва малкото си екранно присъствие в цупене, за да стигне до Дясната Ръка на Адолф Гринделвалд, понеже… иска да се омъжи за Джейкъб, а магьосниците не ѝ позволяват? Тоест дай да се присъединим към пича, който иска да избие повечето мъгъли, щото правителството не ни позволява да се омъжим за мъгъл? И айде, разбирам КОЙ ДА Е ДРУГ ГЕРОЙ да беше – в крайна сметка вейп бро го раздаваше много благосклонен към обикновените хора в речта си, и нека се престорим, че десетилетието на насилие срещу мъгъли сме го забравили – но Куини е ПРОКЛЕТ ТЕЛЕПАТ!!! Тя ЗНАЕ каква е целта на Гринделвалд, знае, че той иска да изтреби хората… и пак се присъединява към него, защото „сюжет“.

Повечето други образи са или силно недоразвити, или се разчита, че зрителят помни какво е ставало с тях в предния филм. Нют се е превърнал в пасивен наблюдател (а какво стана с бедната му помощничка и нейния кръш?!). Брат му е… във филма. Тина и тя е във филма. Ковалски е СЪВСЕМ във филма, което е най-обидният момент, защото това беше нашият прозорец към магическия свят – незапознатият герой (какъвто беше Хари в оригиналната поредица), през чиито очи зрителят може да види очарованието на тази уникална вселена. Тук той просто следва Нют, който просто следва Кридънс. Въпросният Кридънс е превърнат от нюансиран образ, балансиращ репресия и невинност, до макгъфин – сюжетният еквивалент на Пръстена, Голямото Важно Нещо, което всички искат, защото ще разреши всички проблеми на историята.

И това ни оставя с двамата персонажи, които всъщност имат дълбочина. Ще започна с Лита Лестранж. Единственият – повтарям, единственият – истински добре развит герой в Престъпленията на Гринделвалд. Лита е аутсайдер, дъщеря на могъщо семейство, което дори две поколения преди Белатрикс вече е считано за „странно“ и не особено популярно, и която крие болката от знанието, че е убила собствения си брат. Сцените от детството ѝ в Хогуортс с младия Нют са може би най-хубавото нещо в целия филм (в тандем с „не съм сгоден“ момента в Парижкия архив) и доказателство, че Роулинг може. Обаче какъв е катализаторът? Че ѝ било неприятно да слуша бебешки плач и съответно посред ужаса на ПОТЪВАЩ КОРАБ, е решила да смени две новородени? What the…?! Това е разказвачество на ниво „слаб фенфик“ и тотално убива емоционалния заряд на героинята. И в добавка, съвет: Ако не ти се слуша плач на бебе, не го сменяй с друго бебе!

Последен, понеже драмата ми с него е лична, е Дъмбълдор. Той фокусира в себе си няколко тотално отделни проблема. Преди да започна да го храня, искам да отбележа, че Джъд Лоу е перфектен в ролята и е не просто тотално подходящ, а по-близък до оригиналния литературен образ, отколкото беше Майкъл Гамбън във филмите за Хари. За съжаление обаче образът му е буквално същият. Почти цяло столетие преди да бъде зловещ манипулатор, готов да остави малко момче в лапите на малтретиращи мъгъли, само за да го принесе в жертва в битката си срещу голямото зло… Дъмбълдор явно е бил зловещ манипулатор, готов да остави малко момче в лапите на малтретиращи мъгъли, само за да го принесе в жертва в битката си срещу голямото зло. И това е, ако игнорираме зловещата му манипулация на Нют, който вероятно също е жертвоприносим в дългосрочен план.

Когато имаме образа на този мъдър и могъщ магьосник, който е живял дълго време и се е научил да взима тежки решения в името на всеобщото благо, това е една ситуация. Когато същият този магьосник е склонен да взима същите тези решения на млади години… това го прави психопат. Престъпленията на Гринделвалд ни демонстрира, че Дъмбълдор винаги е бил студенокръвен манипулатор с вкус към невинни сираци (Кридънс, Нют, Том Ридъл, Хари…) и това рисува доста по-грозна картина от тази, която Роулинг вероятно иска.

Вторият ми сериозен проблем е – познахте! – връзката между Дъмбълдор и Гринделвалд. На английски има един хубав израз: „To have your cake, and eat it too“. Хем така, хем иначе. Моята позиция за сексуалността на Дъмбълдор е: не ми пука какво била казала Роулинг в Туитър. Ако не е в произведение, което тя е създала, не е канон. Не можеш да строиш канон в социалните мрежи, ако не си го сложила в писанията си. Престъпленията на Гринделвалд се опитва хем да се подмаже на хората, които искат романтична връзка между младите Албус и Гелерт, хем да не обиди останалите, които не я искат. „Бяхме повече от братя“. Oh yeah?! TELL ME FUCKING MORE! Какво точно „повече“ от братя бяхте?

Дори в сцената с огледалото, където би трябвало да ни стане ясно всичко, филмът съумява да се изхлузи от директно обяснение, и вместо това създава доста по-неприятното впечатление, че основното желание на Дъмбълдор не е – както трейлърът ни кара да мислим – Гринделвалд, а малката стъкленица, която им пречи да се бият. И която явно ще я влачим още 20-тина години, понеже дуелът между двамата няма да се случи до 1945 г.

Един от основните проблеми на филма е изборът на период. Драмата между Дъмбълдор и Гринделвалд почива на събития отпреди десетилетия. Семейната трагедия на Албус, която го поставя на пътя, който ще го отведе до посланията на Гелерт, които ще го доведат до дуела с брат му Абърфорт, който ще доведе до смъртта на Ариана, която ще доведе до превръщането на Дъмбълдор в основния противник на Гринделвалд. ТОВА е историята, която аз искам да видя, вместо тя да е в миналото на история, където тези герои вече са развити и им остава единствено да циклят.

По ред причини, Роулинг е избрала да разказва повторение на Хари Потър – епична битка срещу зъл фашист. Тя е политически ангажиран автор и Америка в момента е в лапите на режим, който открито прегръща неофашизма, докато Европа също флиртува с крайнодесните идеи. Само че това не е достатъчно, за да спаси историята ѝ. Първо, книгите за Хари ни дадоха прекрасен поглед върху този невероятен свят, и едва в края на четвъртия роман опасността стана глобална. Тук Злият Светоубийствен Мрак ни се натресе още в първия филм и в резултат нямаме време да се насладим на новите локации, преди Злият Светоубийствен Мрак да ги застраши.

Което ме оставя с последната точка – светът. И по-конкретно, Париж. Това може да е болезнено очевидно за мен и за вас, но за създателите на филма явно не е било, така че ще го кажа директно: ИСКАХ ДА ВИДЯ МАГИЧЕСКИЯ ПАРИЖ! Вместо това имаме квадратни сгради върху кални улици в абсолютно идентични цветове като Ню Йорк или Лондон, с малки разлики на фон. Магическата улица (чието име не знам беше ли казано в Престъпленията на Гринделвалд) с нищо не се различава от стандартните улици на града, френското министерство на магията е сведено до една противна секретарка и една зловеща архивистка, и въобще филмът не ни дава никакъв поглед върху магическото общество на Париж, което би следвало да е уникално и интересно. Няма как – с толкова много сюжетсюжетсюжет просто няма време за гледки. Тъжен и показателен е фактът, че в история, поставена в толкова прекрасно – на теория – място, най-голяма радост ни носи връщането в Хогуортс…

Вкратце, Престъпленията на Гринделвалд е слаб филм. Всички тези проблеми, които изброих (и други, които не са толкова очеизбодни), допринасят за общото усещане, че магията липсва. Доста зрители не харесаха първите Фантастични животни, но за мен това беше уникален поглед върху нов исторически период и нова част от света, които имахме удоволствието да видим през ококорените очи на Джейкъб. Е, продължението не само няма време, но и демонстративно му липсва желание да създаде усещане за чудеса, а това винаги е била основната сила на тази вселена.

Бих казал, че от десетте филма в магическия свят на Дж. К. Роулинг този е безапелационно най-слабият и силно се надявам продуцентите да направят всичко необходимо, за да я накарат да се вслуша в съветите на хора, които разбират от сценарии. Защото с Престъпленията на Гринделвалд изгубихме по-слабите фенове – хората, които не искат да трябва да учат вкъщи, преди да гледат филм – както и по-претенциозните, които държат на силна история, независимо в кой свят е. Франчайзът няма да понесе още една такава разфокусирана и хаотична история.