Love, Simon Disclaimer: This is about to get romantic as F

Романтичните комедии не са точно моят жанр. Понякога обаче се натъквам на изключения, които затвърждават вярата ми, че човечеството е само 99% кошмарно и светлината в края на тунела не винаги е от прииждаща орда зомбита в пламъци. Такъв е и случаят с Love, Simon – филм, чиято премиера предстои в САЩ в средата на месеца, но който имах шанса да видя на предварителна прожекция. Тук обаче са намесени и други фактори, които правят лентата една идея по-специална и всъщност уникална в съвременното кино. За това обаче ще си говорим след малко.

Рекламната кампания на Love, Simon започна кротко и ненатрапчиво, първо с някой и друг постер из кината, после с един-два трейлъра, докато преди около месец из големите градове в Щатите не започнаха да се появяват странни, но чаровни постери с различни коментари – обвързани с конкретното място, но винаги с леко намигване на тема „ЛГБТ тийн, който е на прага на това да се разкрие пред света“. Това поне за мен винаги е сигнал, че в съответния филм е вложена мисъл и че ако продуцентите са имали далновидността да наемат толкова кадърни ПиАр хора, вероятно и екипът, отговорен за самата лента, си разбира от работата (което филми като Дедпул определено потвърждават). Съответно, когато получих покана за предварителната прожекция, ентусиазмът ми вече беше достигнал почти средни стойности, въпреки жанра.

Базирана на романа на Беки Албертали, историята на Саймън (Ник Робинсън) е проста. Седемнадесетгодишен ученик с чудесни приятели, страхотни родители, малка сестра, която всъщност обича (не, че би ѝ го признал), и като цяло прекрасен живот… но с тайна, която го прави различен от всички около него. Саймън е гей и при все че си дава сметка, че животът му няма да се срине, ако се разкрие пред света, той е изпълнен с ужас от промените, до които това неминуемо ще доведе. Когато училищният блог разкрива тайния имейл адрес на друг ученик в сходна ситуация, двамата започват кореспонденция, която малко по малко ги подтиква към последната най-важна крачка. Но тогава друго момче от неговия клас се натъква на комуникацията между двамата и това поставя в опасност не само тайната на Саймън, но и връзката му с мистериозния „Блу“.

Love, Simon е прекрасен филм. Озвучен от жизнерадостен инди поп (с почивки за сериозни саундтрак моменти в драматичните сцени) в духа на Гадже за 5 минути и безмилостно съвременен, той е пропит от цитати и препратки към днешната поп-култура по начин, който определено ще ви накара да се почувствате стари (освен ако и вие сте на възрастта, в която Даниел Радклиф от седмия Хари Потър е бил отговорен за сексуалното ви пробуждане). Същевременно не изглежда насилен и не е направен така, „за да се хареса на младите зрители“.

Себеразкриването на ЛГБТ тийнейджърите в училище е често травмиращо преживяване (подплатено от тъжни статистики като например, че сред тях има четворно по-висок процент на самоубийства в тази възрастова група). Нерядко изборът дори не е техен и вместо това тайната им бива разкрита насилствено. Love, Simon ще резонира с тази група по начин, какъвто досега не ни е бил предлаган в мейнстрийм киното. Но тийнейджърите далеч не са единственият таргет на филма. Прожекцията, на която отидох, трябваше да бъде разделена между няколко кино салона заради неочаквано високия интерес, а възрастовите групи варираха от младежи до хора над средна възраст, от всякакви раси и полове. И когато дойде време за финалните надписи, публиката избухна в аплодисменти. Истината е, че Love, Simon е непреодолимо искрен филм, елегантно заснет и разказан, чиято надъхваща оптимистична атмосфера е съчетана с перфектен каст.

Ник Робинсън, когото може би си спомняте от Джурасик свят, е обезоръжаващо очарователен, на моменти епохално задръстен, в други самоуверен и нахакан, както само дете от щастливо семейство и със силен приятелски кръг може да бъде. Това е един от огромните плюсове на филма – че вместо да ни представя тъжен аутсайдер, като много други подобни истории, той ни среща с младеж, който е точно на мястото, където иска да бъде, но не по начина, който му диктува сърцето. Робинсън е абсолютно перфектен и се надявам да видим повече от него в бъдеще. Макар и в поддържаща роля, образите на Дженифър Гарнър и Джош Дюамел като родителите на Саймън са изключително важни за историята, и също прекрасно изиграни. Семейната динамика в Love, Simon е видимо идеализирана, но по начин, който запазва щипка реализъм и интегритет.

Което, разбира се, само прави емоционалния заряд в сериозните моменти още по-силен. А сериозни моменти филмът има в немалко количество, основно фокусирани върху вътрешния конфликт на Саймън и страха му от реакцията на света, ако бъде разкрит. Затворен в клетката на тайната си, той е обсебен от самоличността на „Блу“ и нуждата да осъществи истински контакт с безименния младеж, който споделя страховете му. Това го кара да проектира фантазиите си върху момчетата около него, което пък води до някои от най-страхотно заснетите и изиграни сцени в Love, Simon. Тези моменти са натежали с двоен контекст, в тях се съдържа потенциала този път това наистина да е Блу, само за да се окаже поредната илюзия на Саймън. Състояние, което е болезнено познато на онези от нас, минали по този път, и което филмът изгражда майсторски.

Love, Simon е романтична тийн комедия на гей тематика, но той е и нещо повече. Това е позитивна и красиво разказана история за търсенето на вътрешната ти истина и смелостта да се разкриеш пред света независимо от последствията. Също като Призови ме с твоето име, тук няма екстремно страдание, никой не умира и финалът не е изпълнен с болка и загуба. И ако човек е способен да забрави за момент вродения си цинизъм и просто да се наслади на една добре разказана история за един от най-важните моменти в живота на едно дете, Love, Simon ще му хареса. За себе си мога да кажа, че определено ми се иска да бях имал подобна лента в живота си преди десетина-петнадесет години. Но по-добре късно, отколкото никога.