Клетниците

Истината е, че имах нечовешки високи очаквания към Клетниците. И, смея да твърдя, не без основание. Прочетох романа на Виктор Юго за първи път едва в четвърти клас и той e едно от художествените произведения, които държа лично отговори за съсипването на моята психика (просто е престъпление да поднесеш на едно малко дете книга с прекрасни герои, да накараш детето да обикне тези герои, а след това да ги разстреляш най-брутално по барикадите). Освен това знаех, че предстоящият филм ще е екранизация не просто на романа, а на известния мюзикъл, чиито песни обожавам и най-редовно им повишавам гледанията в you-tube. За режисьор беше избран Том Хупър. Речта на краля силно ме зарадва и си казах, че щом този човек успя да направи страхотен филм от история, в която някой два часа се учи да говори, значи би трябвало да сътвори тотален шедьовър от сюжета на Юго. Актьорският състав съдържаше доста звездни имена: Хю Джакман, Ръсел Кроу, Ан Хатауей, Хелена Бонъм Картър, дори го имаше екзотичното присъствие на Саша Барън Коен. И така хоризонтът на очаквания доби космически пропорции.

Е, в крайна сметка оправда ли Клетниците тези очаквания? Оправда ги не, ами оттатък.

Да направиш в наши дни голям мюзикъл принципно изисква някаква доза смелост, но на Том Хупър това предизвикателство явно не му стига и затова решава да направи филма по безпрецедентен за жанра начин. Вместо да заведе актьорите в звукозаписно студио, да ги остави спокойно и сигурно да си изпеят песничките, а след месец-два по време на снимките да ги помоли просто да си отварят устата, какъвто е традиционният modus operandi при заснемането на мюзикъли, Топ Хупър решава да накара актьорите си да пеят директно на снимачната площадка, да пеят на живо всеки отделен дубъл, да пеят по цял ден. Задачата им не е улеснена от обстоятелството, че Клетниците се състои на 90% от музикални изпълнения и са редки моментите, в които репликата бива изговорена вместо изпята. Резултатът е нож с две остриета. От една страна песните губят техничното съвършенство на студийния запис, не са изчистени, не са гладки, имат доста суров вид. Но пък стават безкрайно искрени. Чува се как актьорите си поемат дъх, как простенват, как хриптят, усеща се неподправената емоция, в някои моменти толкова силна, че гласът на пеещия се разстройва от интензивността на чувствата. Тези песни не са красиви, те са искрени. И не са изпяти, а са изиграни. За мен такова нещо е много ценно, затова адмирирам подобен подход.

Въпреки нелеката си задача, актьорите от Клетниците успяват да дадат максимума от себе си и по искрен начин да вдъхнат нов живот на класическите образи. Най-гръмки аплодисменти получава несъмнено Хю Джакман за ролята на преследвания от полицията и от собствената си съвест бивш каторжник Жан Валжан. Валжан никак не е статичен образ, в хода на филма той преминава през много широк спектър от противоречиви емоции и Джакман успява да демонстрира искреността на всяка една от тях. Не си спомням кога за последен път съм видял толкова завладяваща игра, дори не съм убеден, че въобще съм виждал подобно нещо. Номинираната за къде-що има награди Ан Хатауей ни представя смазаната от живота Фантин, жертва на несъвършения обществен ред и човешката злоба. Реално Ан няма особено много екранно време, но пък в нейната интерпретация на Фантин се съдържа нещо болезнено откровено, усещащо се особено силно в песента I Dreamed a Dream, и това нещо кара хората да се идентифицират с нея, да й съчувстват и да я обичат. Противоречиви реакции предизвиква Ръсел Кроу в кожата на вярващия в закона инспектор Жавер, като критиката се концентрира най-вече върху певческите му заложби или по-скоро липсата на такива. В интерес на истината, и на мен не ми хареса в трейлърите и като че ли се справяше донякъде неадекватно с персонажа си в началото на филма, но в хода на действието постепенно ме убеди и в края бях много доволен от него. Кроу не пее като Хю Джакман, факт, но пак успява да пресътвори Жавер по интересен начин и да ме накара да емпатизирам с образ, на когото преди не съм обръщал специално внимание. Носителят на награда Тони за бродуейските си изпълнения Еди Редмейн се вживява в разкъсвания между личното щастие и обществената кауза Мариус. Не забелязвам някой да му обръща особено внимание и смятам това за нередно. Еди Редмейн е всичко, което Мариус трябва да бъде, пеенето му е професионално, играта му е качествена и изпълнението му на Empty Chairs at Empty Tables е покъртително. В ролята на екранната му любима Козет е Аманда Сийфрид, която в този филм прилича на неземен ангел с бялото си лице, русите си коси и големите си изразителни очи. Само като я погледне, човек разбира защо Мариус е готов да зареже и революция, и борба за човешки права, и всичко. Трябва да похваля и Саманта Баркс, която играе самотната Епонин в сценичната версия на мюзикъла и с много труд и старание е успяла да си спечели същата роля в лентата на Том Хупър. Впрочем, интригуващо е как режисьорът успява да изстиска абсолютно всичко от своите актьори. В някои от най-драматичните соло-изпълнения камерата се фиксира върху лицето на пеещия, при това в изключително близък план, и не мърда оттам до края на песента. Така всяко най-малко потрепване е забележимо и емоционалната интензивност на моменти става доста тежка . За облекчение от драмата и приятен comic relief са използвани дребните мошеници Тенардие, изиграни от Хелена Бонъм Картър и Саша Барън Коен. И двамата са суперготини в ролите си, радват, разсмиват и допринасят за колоритността на филма.

Всъщност точно разнообразието на настроенията прави Клетниците толкова масово обичан мюзикъл. Отчаяните и съсипаните ще се възрадват на I Dreamed a Dream, борбените и нахъсаните – на Do You Hear the People Sing, щастливо влюбените на A Heart Full of Love, самотните на On My Own и всички заедно ще пеят в хор на One Day More. Струва ми се, че повече класически романи трябва да се адаптират точно като мюзикъли, защото песните, ако са направени качествено, успяват да изразят много по-силно духа на историите. Хупър запазва емоционалното богатство на сценичната версия, като го допълва с адски красива визия. Костюмите, декорите, цветовете – всичко е направено по особено естетичен начин. Бруталният реализъм е съчетан с нещо приказно, почти магично. В един момент Ан Хатауей пее с екстравагантни жрици на любовта, толкова пъстроцветни, че сякаш са излезли от някоя анимация, а в следващата сцена я виждаме мръсна, потна, съсипана, болезнено истинска. Именно тази комбинация на земното и вълшебното помага на зрителя да приеме крайните емоционални състояния на персонажите за съвсем естествени, да ги съпреживее в тяхната наситеност и пълнота.  Феновете на Речта на Краля, обичащи нестандартно позиционираните кадри, където актьорът се намира в долния ляв ъгъл на екрана, примерно, ще намерят подобни неща и тук. Накратко казано – стилът и размахът на Хупър напълно съответстват на епичността на историята.

С две думи – обожавам Клетниците. Има нещо вечно в този филм и ми се ще да вярвам, че той ще се превърне в класика и ще бъде обичан години и десетилетия напред. Както хората днес все още се радват на Отнесени от вихъра и го гледат, и купуват на специални юбилейни блу-рей издания, така ми се иска и след 70 години хората да купуват, да гледат и да обичат Клетниците. Защото филмът го заслужава.